Девет тезиса за Народния 

1.
Пресконференцията на Васил Василев започна с думите – “Време е да си подредим държавата”. То че е време, време е, ама… не е ли странно кой го казва? За какво му е на един директор на театър да говори като политик в активна кампания? Не е ли време да си подреди театъра?
Зададох си тези въпроси и после видях датата – ами днес официално започва предизборната кампания. Ахаа!…Таймингът е всичко – може би Васил Василев е научил тази максима от театралите. Ама надали.

2.
Има нещо, което чиновникът никога няма да разбере и то е, че да си началник на талантлив човек означава през повечето време да го оставяш на мира. Ако е направил нещо тъпо и незаконно (и то е такова, да), санкционирай го, но не започвай персонална битка с него. Няма да спечелиш. Във вашата конфронтация само единият е способен да създава неща и това не си ти.
Ти – по дефиниция – би трябвало да си способен да се оправяш с талантливия човек. И да го пазиш, за да може да имаш професия изобщо.

3.
И за Бога, не го карай “да пише обяснения”.

Никога не карай артисти да пишат обяснения – тяхната работа е точно обратното. Да не се обясняват. Ако си в администрацията, обяснявай се на воля, имаш екзистенциална нужда да го правиш. Един чиновник в разказ на Чехов кихна зад врата на висшестоящ и, понеже не получи шанс да се обясни като хората, взе че умря. Щото не се е обяснил.

4.
В чиновника понякога има вътрешна борба, която задава неподозиран комедиен потенциал. Нещо подобно се случва с Васил Василев. Той се вживява в ролята си на нещо средно между отговорник на класа и цар Соломон. Това отключва драматизъм, който е комично неадекватен на реалната ситуация. Защото реалната ситуация е, че не можеш да сложиш на везните PR-a на театъра от едната страна, главния режисьор от другата, и да умуваш месеци наред – абе, кой, аджеба, е по-важен за театъра?

Това, че се намираш в театър, би трябвало да ти подсказва. Самата дума е жокер.

5.
Този човек съвсем сериозно каза и че “личностите нямат значение”. Бих искал да му припомня, че изкуството винаги се създава от личности, щото… иначе от кого? От партията?

В някои изкуства, например в театъра, личностите работят заедно, но – обърнете внимание – пак са си личности. През цялото време.

6.
Дълбока заблуда е, че изкуството е някаква егалитарна утопия, някаква росна полянка на равнопоставеността. Не, то е най-чистата форма на меритокрация.

И е ясно, че в едно колективно начинание цялото не може да се случи без частите си, но е също толкова ясно, че има йерархия, особено що се отнася до нетворческите дейности, които обслужват институцията. Естествено, че хората, които са наети да създават продукцията, заемат по-важно място от хората, които са наети да тръбят за нея. Това не оправдава поведението на едните към другите, но и не ги поставя на кантар, когато мислим за бъдещето на театъра.

Главният режисьор дори няма нужда да се казва Александър Морфов, за да е по-фундаментална неговата дейност в сравнение с дейността на PR-a (който пък определено няма нужда да е PR-a на ДПС). Отново – вижте къде работят.

Ако примерно театрален режисьор отиде да работи в PR-агенция, тогава няма да е по-важен от PR-ите там, да.

7.
Всъщност Народен театър “Иван Вазов” наистина има крещяща нужда от добър PR, дори от spin doctor. Защото добрият PR щеше да предотврати точно това, което стана и да се бори с всички сили да не се излее в медиите. Щеше тутакси да стартира кампания и да направи всичко възможно вонята да не излиза от театъра. Не е ли това работата на PR-a по принцип? За PR-a на ДПС не знам.

8.
Понякога чиновникът е зает толкова скрупольозно да следва формалния ред на работата, че му убягва смисъла на самата работа. Когато от Народния театър започнат да изтичат записи и записчета, клюки, сводки, привиквания, най-различни акцийки, поощряване на доносничество и всякакви такива гнусотийки, присъщи на българската политика, значи смисълът на работата ти е напуснал безвъзвратно твоята глава. Случва се – длъжността освобождава човека от ума му.

9.
Възхитително е да се наблюдава срастването между чиновника и неговия стол. Когато човекът се слее с креслото си и двете части станат едно цяло, отделянето им е изключително мъчна работа.

При творческия човек е обратното – него не го свърта на стола, постоянно шава, става… и постоянно го махат. Той е шило в торба, той е Морфов в администрацията на Василев. Но какво друго да очакваме?

“Дава ли козел мляко?”, питаше Захари Стоянов.