Ще започна с това, че когато един мъж говори за бившата си, той всъщност говори за себе си. Не за нея. И ще продължа нататък с книги и литература.
В последните години по света и у нас особено актуална е автобиографичната фикция като литературен жанр, в рамките на който авторът комбинира реални факти от живота си с елементи на художествена измислица.
Например утре аз мога да напиша роман автофикция, където дословно разказвам за системния си отказ от борба с наднорменото тегло, за който всичките ми роднини знаят, след което рязко кацам на Луната или убивам някого.
Измислицата не е нужно да е толкова буквална и контрастна спрямо останалата част от текста, напротив.
Често двете се размиват и е възможно факти и обстоятелства от живота на автора, които имат документална стойност, да са хиперболизирани, стилистично подсилени или извадени от контекст за целите на изграждането на образа на протагониста в повествованието, което обикновено се отличава с наличие на емоционална автентичност, подсилена от употребата на първо лице, единствено число. Световно известни автори, изявени в полето на автобиографичната фикция, са Филип Рот, Джак Керуак, Марсел Пруст, дори Ърнест Хемингуей.
Разбира се, всеки автор има правото да е посредствен автор. Не може всички да сме Маркес, не може всички да сме Казандзакис.
Въпреки това правилата на играта, що се отнася до създаване на литературен текст и книгоиздаване, би трябвало да са универсални, така че всеки, който желае, да може да се изяви в тази сфера и съответно да бъде въздигнат от публика и критика, или да остане завинаги в плоскостта на средняшкото писане на романчета за свободното време.
Не бях чувала за Татко Калоян, докато не разбрах, че Софтпрес са излезли със следното решение относно най-новата му книга: “Издателство „Софтпрес“ взе нелекото решение на този етап да спре разпространението на книгата „Как се разделих с майка ви“ с автор Калоян Явашев. Издателските и морални принципи ни задължават да сме изключително отговорни към всяко издание, особено при съмнения, че то би могло да нанесе вреди на автора и/или на лица, свързани с книгата. Извиняваме се на всички, направили предварителни поръчки онлайн, книгата няма да бъде изпратена. Благодарим за разбирането”.
От издателството публикуват тази информация след вълна от недоволство в социалните мрежи, заради откъс от книгата, публикуван на стената на автора.
От първо лице: Калоян Явашев "Татко Калоян"
Не ме е срам от книгата, не се отказвам от това, което съм написал вътре и когато децата станат на определена възраст, ще я прочетем заедно! Ще съм насреща да отговоря на всеки техен въпрос, защото съм спокоен, че дадох всичко от себе си, за да запазя това семейство. Дотогава ще продължавам да пиша, когато имам какво да кажа, без значение дали се харесва на мнозинството. Имам си трима критика и те са ми напълно достатъчни!
С издателството решихме засега да не пускаме книгата в продажба, защото бе атакувана с остри обвинения, а евентуален наш отговор наистина може да навреди на невинни хора! За нас литературата не е само бизнес и държим на моралните норми, така че за момента предпочитаме да не рискуваме да нараним някой, защото знаем, че думите имат сила и трябва да се използват внимателно и отговорно!
Потребители в социалната мрежа са силно възмутени от начина, по който в него главният герой коментира бившата си съпруга от първо лице, единствено число.
Мненията са гневни и възмущението е свързано с автобиографичната достоверност в произведението.
Като жена може да не ми е приятно да слушам как мъж се оплаква от бившата си, но уви не се намираме в кварталната сладкарница или кръчма, за да стана, да вдигна един скандал, да се изявя като сурова феминистка, каквато действително съм, и да защитя женската гледна точка в качеството си на съсипана от тъпотии майка и съпруга.
Не. Не. Нито сме в телевизионно студио, където сме поканени да дебатираме развода на някой президент, чийто личен живот се разиграва пред очите ни и е от обществена значимост. Ситуацията е съвсем различна. Комуникацията протича в съвсем друг контекст.
Човекът е написал книга, а аз съм в ролята на читател. Той е автор.
Допреди Facebook да съществува, връзката автор-читател беше вертикална, не беше хоризонтална. Никой никога не е обяснявал на „ти“ на Милан Кундера и Исабел Алиенде защо не е трябвало да пишат този абзац от книгата си под самия абзац в реално време със самочувствието, че има право на подобна „критическа оценка“, въпреки че работи в колцентъра отсреща, да кажем.
Надали големите и велики световни класици, както и посредствените мейнстрийм автори, някога преди в историята на литературата са пишели успоредно и наравно с читателите и техните мнения.
Това вмешателство, подкрепено от самочувствието, че мнението на Мишо от магазина под блока, е еднакво ценно с това на Мишел Уелбек или на Линда Гудман, дойде с експанзията на социалните мрежи, където всеки си има мнение за всичко във всеки един момент.
И Слава Богу, че това недоразумение се случва чак сега, защото от една страна надали иначе щеше да има какво да четем извън майчинските групи и постовете, под които някой е написал “cena“ и чака отговор. Но от друга страна - най-вече защото литературата съществува като безопасна територия, в рамките на която и автор, и читател могат да бъдат свободни. Да изследват човешкото дори, и най-вече, в неговите тъмни краски.
Литературата ни дава възможност да излезем от границите на допустимото в обективната действителност и да бъдем тези, които не можем да бъдем в нея. Затова служи художественото, затова служи изкуството – за да посрещне, прегърне и преработи всички дълбоки, скрити, подводни, фантасмагорични, но и истинни в същността си, аспекти от личността и живота, които са недопустими и немислими извън фикцията, била тя и автобиографична.
Ние имаме нужда от тази свобода. Като хора. За да не полудеем иначе. Литературата, както и киното, както и всяко изкуство, работи много добре с човешките демони. На кино и на книга човек може да не си плати данъците или да е кофти човек, спокойно и открито. Неслучайно писането е популярен похват и в психотерапията.
Повечето пишещи хора борят злото в себе си, пишейки. То остава на хартия, за да придобие друга стойност и смисъл, и да не избие наяве в чистата си форма.
Същото важи и за повечето четящи хора. Поради същите причини човек спортува. Това е цивилизационен избор, с който преодоляваме животинското в себе си.
Казусът с временно спряната от публикуване книга на Татко Калоян е в развитие и утре тази книга може в крайна сметка да бъде публикувана, защото други хора по Facebook са казали така и тяхното мнение е надделяло над това на първите в този своеобразен интернет Народен съд. Независимо какъв е изходът от случилото се, поводът за размисъл е налице.
В свят, в който всеки човек със смартфон и връзка с глобалната мрежа създава широко достъпно съдържание и има мнение, литературата и журналистиката са застрашени повече от всякога. А без тях няма коректив, няма отправна точка и стандарт за това кое е статус, кое е художествено произведение, кое е мнение, кое е публицистика, кое е истина, кое е измислица. В този смисъл няма свобода. Защото няма отговорност. Особено опасна тенденция.
В зората на онлайн медиите все още съществуваше така наречената „модерация“ на коментари – редакторска намеса, която отсява кои читателски становища да бъдат достъпни за прочит от широките публика и кои не са удачни и трябва да отпаднат и никога да не видят бял свят.
Днес вървим към обратното – чрез социалните мрежи, където най-важни са лайковете и алгоритмите, които ги подкрепят, множеството има вече силата да решава на мига кой литературен или журналистически труд трябва да остане и кой трябва да отпадне от разпространение. Можем да го наречем прогрес.
Можем да го наречем свобода на словото. Можем да го наречем, както си искаме. Докато утре 1000 души, чели сумарно 20 книги в живота си, не спрат от издаване следващия Булгаков. Тогава как ще го наречем?
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
