Всичко започва с един кадър от телевизионно предаване. Естер Хорват е още дете, когато всяка седмица по телевизията в родната ѝ Унгария дават научно предаване, чието интро започва със сцена, в която мъж гази в снежните преспи някъде в Антарктика.
Кадърът омагьосва малката Естер, която си мечтае някой ден да се докосне до този леден свят. Естествено, тогава това е само мечта, защото пътуване за една жена от Източния блок до този край на света е невъзможно. Искрата обаче вече е запалена и Естер споделя как всяка седмица е гледала въпросното предаване, само за да види отново кратката сцена от интрото.
Години по-късно жената, която стои пред мен, е вече утвърден полярен фотограф и се занимава активно с документиране на онези части от света, където ако нещо се случи с теб, са нужни между 2 и 6 седмици, за да пристигне спасителен екип. Работи като изследовател на National Geographic и фотограф за германския институт за полярни и морски изследвания „Алфред Вегенер“, с фокус върху документирането на изследвания на климата и научни експедиции в полярните региони.
Срещата ни с Естер е в рамките на ежегодния фотографски конкурс на National Geographic, чийто победители бяха наградени на събитието “Фотографията на фокус” в Pirotska 5 Evenet Center на 9 октомври. Тя е част от престижното жури, което определя победителите в четири категории сред общо 9848 снимки.
Големият победител на вечерта беше Красимир Петров с неговата фотография “Сърцето на планината”, която показва село Орешец, сгушено в северните склонове на Родопите. В категория “Животни” победител стана Младен Търколев със снимка на египетски лешояд и черна каня. Живодар Петров спечели наградата в категория “От високо” с нощната си фотография от връх Полежан в Пирин, а Мария Илчева беше отличена в категория “Мобилна фотография” със снимката “Старецът и морето”, направена с iPhone 15 plus.
Подгласници са Георги Пилев (“Животни”), Кателина Самарджиева (От високо), Любомир Момчилов (“Пейзажи”) и Дияна Иванова (“Мобилна фотография”).
Естер Хорват казва, че важна е не техниката, а човекът зад нея и неговата визия. Това, което е важно, е той да слуша вътрешния си глас и да снима онова, което го кара да се чувства щастлив. Ето какво още си казахме с нея минути преди награждаването на победителите във фотоконкурса на National Geographic.
Дилян Ценов: Естер, с какво настоящия конкурс е специален за теб?
Най-напред бих искала да кажа, че конкурсът се отличава с това, защото е отворен за всички, не трябва да си професионален фотограф. Това е отлична възможност за участие в инициатива, подкрепена от голяма структура като National Geographic.
Аз самата, когато прохождах във фотографията, съм участвала три пъти в същия конкурс, но в унгарското му издание. Първо беше през 2007 г., след което участвах още две години и бях избрана сред финалистите. За мен това беше голямо вдъхновение и мотивация да продължа.
Така че когато ме помолиха да бъда в журито на българското издание, бях много щастлива, защото знаех колко важно беше това за мен в моята собствена кариера.
Какво те впечатли най-много при снимките, които трябваше да оценяваш?
За мен най-интересното беше да видя снимки близки до нас. Аз съм на мнение, че за хубавите снимки понякога не е необходимо да се пътува до далечни и екзотични места. Разбира се, определени неща няма как да бъдат снимани извън тяхната среда, но може да стане също толкова хубава снимка, ако просто снимаме кучето си в задния двор. Аз лично много се трогвам от снимки, които са взети от места, близки до ежедневието ни.
Често възприемаме фотографията като нещо, което може да се постигне само със скъпа и обемна техника. Но мобилната фотография става все по-популярна. Какво мислиш за нея?
Често пъти доброто снимане няма общо с камерата, а всичко се свежда до това как човек възприема света. Затова мисля, че невинаги имаме нужда от много скъпа техника за хубавата снимка. Разбира се, хубавата камера в определени условия, както при мен в Арктика, е задължителна, защото работя в пълна тъмнина. Но ако имаш хубава светлина и ситуация, винаги може да използваш телефона си. Затова много харесвам тази категория.
Когато участваше първата година на конкурса на National Geographic през 2007 г., каква снимка пусна?
Беше от Монмартр в Париж и бях заснела един художник, който рисуваше портрет на едно момиче. На моята снимка се виждаше само ръката му, която рисуваше лицето, но портретът беше още незавършен. Виждаха се само очертанията на това, което скоро щеше да се превърне в истинско лице.
А как пое към Полярния кръг и как реши да останеш там?
Винаги съм мечтала да отида в най-северните точки на планетата, още от дете, когато живеех в Унгария и гледах интрото на едно научно предаване, което започваше с кадър на човек, който върви в ледения пейзаж. Тогава обаче знаех, че няма как да замина там заради Желязната завеса. Години по-късно за щастие историята се промени и можех да замина да уча фотография в Националния център по фотография в Ню Йорк.
След това съвсем изненадващо получих назначение да отида в Северния ледовит океан и да правя проучване. И когато бях там на кораба, си спомних за шестгодишното момиче, което гледаше онова предаване и мечтаеше да отиде на експедиция. Тогава осъзнах колко благодарна съм, че мечтата ми е станала реалност и пожелах да посветя живота си на полярния регион.
Как се подготвяш психически, за да оцелееш в такава тежка среда като полярната - без светлина, при изключително ниски температури?
Представи си най-любимото ти място на планетата. Някъде, където нямаш търпение да отидеш и да прекараш времето си. Ако знаеш, че ще останеш три месеца там, всъщност няма да ти трябва особена психическа подготовка. Това е за мен полярният кръг - аз просто цъфтя там. Колкото е по студено и по-тъмно, толкова по-добре за мен. Благодарна съм за всеки ден, в който съм там.
Като човек, който вижда тези места с очите си, как се отразяват климатичните промени там?
Аз работя много в Арктика, защото това е най-променящата се среда на нашата планета. За пример, там средната температура се повишава 3-4 пъти по- бързо от останалия свят. Архипелагът Свалбард, където аз ходя, е още по-специфичен, защото там има част, в която повишението е даже 7 пъти по-бързо. Вече пет години посещавам една и съща конкретна локация там и виждам с очите си как ледниците се отдалечават и стават все по-малки. Наистина говорим за голяма промяна. Затова искам да посветя фотографията си на този район.
Какво е останало най-трайно в съзнанието ти от времето, прекарано в Арктика?
Може би най-вълнуващото беше експедицията MOSAiC. Тогава прекарах 3 месеца и половина в пълен мрак близо до Северния полюс през зимния период. Това е най-голямата арктическа експедиция и дори данните, които взехме, бяха взимани за първи път в историята. Например някои от моите снимки са първите цветни снимки на този регион, тъй като всичко друго, което имаме до този момент, е бил черно-бяло.
Помня как бяхме на кораба, но реално прекарвахме дните си в работа извън него. Всеки ден крачехме в пълна тъмнина, а ледът с дебелина между 30 и 70 см постоянно се движеше. Един ден даже “леденият остров”, в средата на който корабът се позиционираше, се премести с цели 20 км. заедно с кораба. Имаше дни с температура от -51 градуса, а ледът понякога се пропукваше, отделяше се и после пак се събираше.
Знаеш ли, усещането да съм върху 30-70 см лед и да знам, че отдолу под мен е 4000 м леден океан, за мен беше сякаш съм в различна галактика. Същевременно знаех, че останалата част от цивилизацията е на няколко седмици от нас. Ако нещо се случи с кораба или с нас, трябваха между 2 и 6 седмици, за да дойде спасителен екип.
Ти работиш активно и в поощряването на участието на жени в тази сфера. Какво те вдъхновява в тази посока?
Когато мислим за полярните изследователи, често си представяме образ на някой брадат мъж, с шапка, побеляла коса и грубо лице от времето. Искам да променя този образ, защото в нашата сфера има невероятни жени, които вършат забележителна работа.
И другото, аз самата нямах ролеви модели, когато прохождах. Интересен факт е, че едва след 1990 г. жените са били допускани до полярните експедиции. Дори днес, не на всяка, но има експедиции, на които аз съм единствената жена.
Какъв съвет би дала на някой прохождащ фотограф?
Най-важното е да правим нещата, които чувстваме със сърцата си. Неща, които ни носят радост. Където усещаш любов, в тази посока да вървиш. Във фотографията най-важно е да се намерят тези теми, които ни задвижват. Може да е животинска фотография, храна, портрети, пейзажи. Просто слушайте гласа си, който ви казва къде сте щастливи.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
