Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
„Ние с Гого сме много социални“, казва Галя Лозанова. „Понякога му предлагам да сме само двамата, а той ми отговаря, че ние винаги сме двамата - дори когато сме заобиколени от хора.“
За Георги и Галя Лозанови общуването е професия, овладяна до съвършенство. Тя е дългогодишен пиар на Столичната община - човек, който всеки ден работи с езика на институциите и с диалога между администрацията, гражданите и медиите. Той е журналист, медиен експерт, преподавател и критик, който от години анализира как думите, образите и технологиите оформят публичния разговор.
Не е случайно, че поводът за този разговор е 30-годишнината на А1.
Те са хора, които помнят новините "на хартия", които стигаха до читателите с поне ден закъснение, помнят факса като машината, която праща служебни писма, и майсторски владеят общуването на живо.
За тези три десетилетия начинът, по който се свързваме едни с други, се промени изцяло - от уличните и домашните телефони до днешната дигитална среда, в която можем не само да се чуем, но и да се видим с човек от другия край на света.
Точно тази промяна Георги Лозанов пречупва през понятието за „обозримия свят“. Самолетът е първият технологичен пробив, който прави планетата „глобално село“ по Маклуън, а днешните комуникационни технологии надграждат този процес.
Самотата като отношение към себе си
В свят на постоянна свързаност въпросът за самотата изглежда почти задължителен. Георги Лозанов обаче го преформулира. По думите му самотата не е липса на общуване и не е функция на времето или технологиите, а по-скоро въпрос на отношение към самия себе си. „Самотни се чувстват хората, които трудно се понасят“, казва той.
Когато останеш сам, всъщност оставаш със себе си - и ако това „себе си“ ти е непоносимо, тогава самотата става проблем. Ако не е, тя изобщо не се преживява като липса.
Оттук Георги Лозанов прави по-широко наблюдение - не толкова за технологиите, колкото за поколенията. Според него днес хората по-скоро са в по-добри отношения със себе си, отколкото преди. Като културен ориентир той припомня героя на Кафка от „Метаморфозата“ - метафора на автопогнусата, на човек, който не може да понесе собственото си съществуване. „От това време сме много далеч“, казва той и заключава, че в този смисъл живеем в епоха с по-малко самота, отколкото сме склонни да мислим, а любовта отново е "на мода".
Професия PR
При Галя Лозанова разговорът за общуването неизбежно минава през професията. Тя си спомня момент, в който дъщеря ѝ, тогава абитуриентка, гостува в радиопредаването на Ники Кънчев в "Дарик радио" и на въпроса дали би работила пиар като майка си, отговаря без колебание: „О, не, това е най-лицемерната професия“.
„Не мисля, че пиарът е лицемерна професия“, казва Галя. „Това е работа, в която трябва да балансираш между различни страни. От едната са институциите, които имат какво да кажат, от другата са журналистите, които трябва да си свършат работата, а в крайна сметка всичко трябва да стигне до хората. Ние сме по средата и се опитваме да направим този разговор възможен.“
Едно нещо обаче силно се променя в работата на хората, които посредничат между институциите, журналистите и публиката - и това е скоростта на информацията. За последните 20 години връзката от 3G е станала 5G, хората в България ползават най-бързия мобилен интернет в Европа, а потребителите на A1 мерят средната си скорост на пътя чрез мобилния телефон.
Живот в „балон“
Благодарение на технологиите днес имаме достъп до повече хора и гледни точки отвсякога. И въпреки това, или може би именно заради това, все по-често избираме да се движим в ясно очертана среда, която разпознаваме като „своя“.
За Георги Лозанов животът в "балони" не е проблем на съвремието, а напълно естествено състояние. „Живеем, както винаги сме живели.“ Хората търсят близост с онези, с които споделят възгледи, усещане за смисъл и общ език. Разликата днес е в мащаба. Благодарение на технологиите тези балони са много по-широки и вече не са ограничени от физическа близост. „Преди балонът беше входът на блока“, припомня той - място на принудително съжителство, с хора, които не си избирал. „Днес балоните са личен избор.“
„Аз си поддържам моя балон много стриктно“, казва Галя.
И за двамата ключовото не е да напускаме насила собствения си кръг, а да не отричаме чуждия. Свързаността ни позволява да останем в средата, в която се чувстваме добре, но и да надникнем отвъд нея - ако имаме желание и търпение. Не изборът на „балон“ е проблемът, а агресията, с която често реагираме на различието.
Звездите на другите
Откакто цялото изкуство се побра в телефона ни, достъпът стана по-лесен от всякога, но общото преживяване - по-рядко. Въпросът дали все още са възможни „общи звезди“, които да бъдат разпознавани и обичани от различни поколения, изглежда логичен в свят, фрагментиран от алгоритми и персонализирани вкусове.
Георги Лозанов гледа на това не като на криза, а като на закономерен културен процес. Той го обяснява през Фройд и идеята за „символното отцеубийство“ - момента, в който всяко ново поколение влиза в културата, като отрича идолите, ценностите и авторитетите на предишното.
Отричането не е знак за разпад на общото, а за жив културен механизъм. С времето, когато идва зрелостта, се появява и нуждата собствените идоли да бъдат признати отвъд тесния кръг. Тогава, по думите му, настъпва онова, което Фройд нарича едипов комплекс. „Ако искаме културна общност със следващото поколение, трябва да ги изчакаме“, казва Лозанов. Не да ги пришпорваме, а да им дадем време да изживеят бунта си.
Галя Лозанова не вижда непреодолима пропаст между поколенията, а по-скоро смяна на фокуса. Следи инфлуенсъри от по-младите, харесва част от тях и приема спокойно факта, че всяко поколение има своите звезди. В същото време дава пример как „старите“ идоли продължават да създават общо преживяване. Спомня си рекламна кампания с Брад Пит и Джордж Клуни, която е харесвана от всички. „Все още имаме общи звезди“, казва тя, „от друга страна е съвсем нормално те да имат свои идоли, а ние тепърва да научаваме за тях.“
„Срещнахме се, преди да се срещнем“
Дълги години Георги и Галя Лозанови работят буквално на една улица. Той - във Факултета по журналистика, тя - в Столичната община. „Практически на метри разстояние“, казва Галя. По онова време не са заедно. Дори не са се запознали истински.
Годината е 2003. "Мобилтел" още не се е станал част от Mobikom Austria Group - предстои след 2 години, но България вече гледа и се сравнява със света и с Европа в очакване скоро да подпише договора за присъединяване към ЕС - в комплект с Румъния.
Георги Лозанов разказва, че я е видял за първи път в Българската национална телевизия. Спомня си не толкова конкретен разговор, колкото мисъл, която тогава му минава през ума и остава: „Защо не се пази това момиче“. По-късно сам си дава сметка колко парадоксално и странно звучи.
„Тогава не съм усетил, че Галя е в опасност“, казва той, „по-скоро съм усетил в себе си желанието да я пазя“. А това, добавя той, е сигурен знак за любов - защото любовта винаги е форма на спасение.
Истинската им среща идва по-късно, отново в професионален контекст. България е фокусна страна на литературен панел, Георги е лектор, Галя - пиар на събитието. Той говори дълго и увлекателно, преводът обаче изостава. В един момент Галя отива при преводачите и пита директно: „Какво става?“ Те ѝ отговарят в паника: „Чакаме да каже глагола.“
„Ние се запознахме много преди да се запознаем“, казва Георги.
Технологиите, които ни събират. Технологиите, които ни разделят
И Георги, и Галя Лозанови не изпитват носталгия. „Нищо не ми липсва от преди“, казва Галя. Нито нестабилността на dial-up връзката, нито нестабилните години на прехода.
За нея новите технологии са преди всичко инструмент - начин да върши работата си по-бързо и по-ефективно. Неслучайно, както се шегува, прякорът ѝ в Столичната община е „Google“.
Георги Лозанов поставя разговора в по-широк културен контекст. По думите му комуникацията вече е достигнала своя максимум - онова, което някога е изглеждало като фантазия от Жул Верн, днес е част от всекидневието. „Всички ходим с телефони пред лицата си и разговаряме“, казва той. Технологиите са изпълнили основната си роля - разширили са общуването до крайност, създали са нови ядра на солидарност и са направили възможни цели социални движения. Въпросът вече не е какво още може да се измисли, а какво правим с тази свързаност.
Точно това показват и последните 30 години в развитието на мобилната комуникация. Пътят от първите разговори до днешната дигитална среда превръща връзката от привилегия в даденост, а заедно с това разширява и отговорността на компаниите, които изграждат тази среда.
Днес темите, по които работи технологична компания като А1, излизат далеч отвъд технологиите, скоростта на данните и 5G мрежите. Превенцията на онлайн тормоза, насърчаването на осъзнато поведение в дигиталното пространство и инициативи като училище за отговорни инфлуенсъри са част от всекидневната му работа.
Технологиите дават възможности. Какво правим с тях, как общуваме, как се отнасяме един към друг и как използваме свободата, която свързаността ни дава, остава въпрос на избор.
