Обществото намира за обичайно творците да минават през различни периоди: да рисуват отрязаните си уши в продължение на месеци, вдъхновено да напояват платната си с урина в години на траур или да фотографират натрапчиво тленните останки на изоставени сгради и автомобили.

През такива периоди обаче минаваме и всички ние. А ситуации като карантината увеличават като лупа циклите, в които мозъците ни се въртят. 

В началото беше расисткото безсмъртие: „В Китай все нещо ги мъчи, те са милиарди, те така си мрат“.

По същия начин възприемаме и глада в Африка – като трогателна снимка на черно дете, което е живо по неизвестни биологически закони.

Бързаме да отстраним ужаса си със заслужено зимно сафари и селфи до жираф.

Разделили сме света на части, някои от които са ни приятни, а всички лоши остават далеч от нас. Всичко, което не доставя храна и комфорт е лошо, лошо, лошо и затова не го обичаме и няма да ни пука за него. 

После дойде времето на „Това е просто грип, всяка година умират далеч повече хора от други неща, а и болестта е опасна само за старите и болните“.

В тази фаза говорят всички с предплатени екскурзии и полети, с които не искахме да повярваме, че ще се разделим. Това е периодът, когато наивно вярваме, че все пак няма да ни изоставят и ще получим всичко просто защото ни се полага...

Карантината настъпи и дойде ред на гнева и търсенето на виновник: „Докога ще ме държат Тия, искат да ме унищожат! Искат да ме следят, подчинят и тероризират! Не разрешавам!“

Или „Китайски нещастници, които ми причинихте този Свършек на Света: да не мога да ида на концерт и да пия кокосово капучино!“ или „5G мрежата, фармацията и икономическите интереси на САЩ и пр. ни убиват!“. 

Да посочиш виновника дава утеха за миг-два. „Рейгън, враг номер едно на тутраканска селищна система“. Виновник понякога наистина има. Но във фазата на тръшкането и тропането с крак, ние нямаме контрол над него.

Започва фазата на приемането, а след него идва депресията, страхът за кожата.

Подигравките за тоалетната хартия секват, а най-големите шегаджии си поръчват противовирусни лекарства, маски и чувал с киноа от близка ферма, с връзки. Започват обаждания на познати доктори, правят се планове в случай на най-лошото. Новините се следят ежеминутно. 

Научаваме за първи път кой е в щаба и започваме адски да го мразим, защото сме зависими от него. Мразим и Робърт Де Ниро, защото ни призовава да си седим вкъщи, но той живее в имение за милиони.

Минава седмица и понеже никой не умира, в празните вени закипява алтруизъм.

„Ще се запиша доброволец! Ще даря апарати! Ще даря шлемове и маски! Всяка вечер ще се изказвам с видео, за да внеса ред и спокойствие в собствените си мисли!“ Манията на кармичния мениджмънт: ще дам, за да получа индулгенция.

Само за две седмици обаче икономиката се е спукала като презерватив с вода и лежи в глобална медузеста текстура. Вече нямаме бюджет. Нямаме резерв. Скоро няма да имаме и заплати.

Минава още време и все не става много страшно, освен това със заплатите. Камиони с ковчези в Бергамо, Армани шие лекарски престилки. Това не се случва в Китай и Африка - в Милано сме ходили за чанти...

Изпадаме в агнозия - едностранно зрително-пространствено игнориране.

Това, което е прекалено ужасно, просто не го виждаме. Връщаме се на „Това е просто грип и те в Италия така си мрат – от старост и чувство за средиземноморски драматизъм. По телевизията казаха, че от свинския са умрели повече“.

Ориентираме се към нови месии, които проповядват, че всичко е една илюзия и трябва да жертваме старите в името на онтологично полагащите ни се 9 часа труд на ден, разнообразявани с дълги уикенди и нов ски екип. Изпокарваме се с всички онлайн, които не мислят и не чувстват като нас. 

Започваме да свикваме с изолацията и да откриваме позитивите: пестим от дрехи, бензин и транспорт.

Пак пием с приятели по Zoom, 8x8 или Skype, но сега всички идват, за разлика от преди. 

Не ставаме рано да водим деца на училище и винаги може да кажем, че сме хоум офис в офиса или че сме в офиса на хоум офиса, докато си седим с дизайнерска маска на припек, с взето назаем куче. Бира и вино има, всичките любими ресторанти правят доставки. Пак има кокосово капучино.

Толкова започва да ни харесва, че започваме да се тревожим дали времето ще ни стигне за всичко – за преравяне на тавана и мазето, за домашна боза и кондиционни тренировки всяка вечер и всички други неща, за които никога нямахме време. Опасяваме се, че ей сега ще дойде дедлайнът на карантината и ще трябва да издаваме спешно някой гардероб или да дочитаме Ювал Харари на тагадък.

Всички минахме през всички фази – някои по-бързо, други по-бавно и в различен ред.

Но не всички заедно стигаме до края – някои спират, други всеки ден минават отново през всичките. И все пак това е просто период. За едни - творчески, за други - просто напояване на хартия с урина. Какво ли следва?

Прочетете още: 

Как да се справим със самотата по време на карантина