Обществото намира за обичайно творците да минават през различни периоди: да рисуват отрязаните си уши в продължение на месеци, вдъхновено да напояват платната си с урина в години на траур или да фотографират натрапчиво тленните останки на изоставени сгради и автомобили.

През такива периоди обаче минаваме и всички ние. А ситуации като карантината увеличават като лупа циклите, в които мозъците ни се въртят. 

В началото беше расисткото безсмъртие: „В Китай все нещо ги мъчи, те са милиарди, те така си мрат“.

По същия начин възприемаме и глада в Африка – като трогателна снимка на черно дете, което е живо по неизвестни биологически закони.

Бързаме да отстраним ужаса си със заслужено зимно сафари и селфи до жираф.

Разделили сме света на части, някои от които са ни приятни, а всички лоши остават далеч от нас. Всичко, което не доставя храна и комфорт е лошо, лошо, лошо и затова не го обичаме и няма да ни пука за него. 

После дойде времето на „Това е просто грип, всяка година умират далеч повече хора от други неща, а и болестта е опасна само за старите и болните“.

В тази фаза говорят всички с предплатени екскурзии и полети, с които не искахме да повярваме, че ще се разделим. Това е периодът, когато наивно вярваме, че все пак няма да ни изоставят и ще получим всичко просто защото ни се полага...

Карантината настъпи и дойде ред на гнева и търсенето на виновник: „Докога ще ме държат Тия, искат да ме унищожат! Искат да ме следят, подчинят и тероризират! Не разрешавам!“

Или „Китайски нещастници, които ми причинихте този Свършек на Света: да не мога да ида на концерт и да пия кокосово капучино!“ или „5G мрежата, фармацията и икономическите интереси на САЩ и пр. ни убиват!“. 

Да посочиш виновника дава утеха за миг-два. „Рейгън, враг номер едно на тутраканска селищна система“. Виновник понякога наистина има. Но във фазата на тръшкането и тропането с крак, ние нямаме контрол над него.

Започва фазата на приемането, а след него идва депресията, страхът за кожата.

Подигравките за тоалетната хартия секват, а най-големите шегаджии си поръчват противовирусни лекарства, маски и чувал с киноа от близка ферма, с връзки. Започват обаждания на познати доктори, правят се планове в случай на най-лошото. Новините се следят ежеминутно. 

Научаваме за първи път кой е в щаба и започваме адски да го мразим, защото сме зависими от него. Мразим и Робърт Де Ниро, защото ни призовава да си седим вкъщи, но той живее в имение за милиони.

Минава седмица и понеже никой не умира, в празните вени закипява алтруизъм.

„Ще се запиша доброволец! Ще даря апарати! Ще даря шлемове и маски! Всяка вечер ще се изказвам с видео, за да внеса ред и спокойствие в собствените си мисли!“ Манията на кармичния мениджмънт: ще дам, за да получа индулгенция.

Само за две седмици обаче икономиката се е спукала като презерватив с вода и лежи в глобална медузеста текстура. Вече нямаме бюджет. Нямаме резерв. Скоро няма да имаме и заплати.

Минава още време и все не става много страшно, освен това със заплатите. Камиони с ковчези в Бергамо, Армани шие лекарски престилки. Това не се случва в Китай и Африка - в Милано сме ходили за чанти...

Изпадаме в агнозия - едностранно зрително-пространствено игнориране.

Това, което е прекалено ужасно, просто не го виждаме. Връщаме се на „Това е просто грип и те в Италия така си мрат – от старост и чувство за средиземноморски драматизъм. По телевизията казаха, че от свинския са умрели повече“.

Ориентираме се към нови месии, които проповядват, че всичко е една илюзия и трябва да жертваме старите в името на онтологично полагащите ни се 9 часа труд на ден, разнообразявани с дълги уикенди и нов ски екип. Изпокарваме се с всички онлайн, които не мислят и не чувстват като нас. 

Започваме да свикваме с изолацията и да откриваме позитивите: пестим от дрехи, бензин и транспорт.

Пак пием с приятели по Zoom, 8x8 или Skype, но сега всички идват, за разлика от преди. 

Не ставаме рано да водим деца на училище и винаги може да кажем, че сме хоум офис в офиса или че сме в офиса на хоум офиса, докато си седим с дизайнерска маска на припек, с взето назаем куче. Бира и вино има, всичките любими ресторанти правят доставки. Пак има кокосово капучино.

Толкова започва да ни харесва, че започваме да се тревожим дали времето ще ни стигне за всичко – за преравяне на тавана и мазето, за домашна боза и кондиционни тренировки всяка вечер и всички други неща, за които никога нямахме време. Опасяваме се, че ей сега ще дойде дедлайнът на карантината и ще трябва да издаваме спешно някой гардероб или да дочитаме Ювал Харари на тагадък.

Всички минахме през всички фази – някои по-бързо, други по-бавно и в различен ред.

Но не всички заедно стигаме до края – някои спират, други всеки ден минават отново през всичките. И все пак това е просто период. За едни - творчески, за други - просто напояване на хартия с урина. Какво ли следва?

Прочетете още: 

Как да се справим със самотата по време на карантина


Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:

всичко от деня

Сделката за ЧЕЗ най-после приключи: "Еврохолд" е новият собственик

"Най-голямата сделка в енергийния сектор на България за последните 17 години"

Минеков получил покана да остане министър на културата, но "засега" отказал

Той не отказа да коментира дали би променил решението си

"Пирогов" остана без PR след поредно уволнение в болницата

Журналистката Гергана Венкова е освободена от позицията

Шефът на пресцентъра на служебния кабинет Соня Момчилова става член на СЕМ

Президентът Румен Радев попълни освободения пост след оставката на Ива Димитрова

Бойко Рашков поиска Борислав Сарафов (НСлС) да разследва Иван Гешев

Ако Следствието откаже да разследва Гешев, Рашков ще обжалва отказа пред... Гешев

Българите на Олимпиадата: Плувецът Любомир Епитропов е на 1/2-финал с национален рекорд

Ивайло Иванов отпадна в турнира по джудо, сестри Стоеви си тръгват с победа