Темата и на този текст е свързана с ефекта от разпространението на Covid-19, но нека започнем с един неочакван цитат:


КАРТИНА 1

Пролетта на 1624 година. Шосе, близо до града. Един фелдфебел и един агент за вербуване на войници стоят премръзнали.

АГЕНТЪТ: Как да набереш тука войници? Фелдфебел, понякога ми иде да се самоубия. До дванайсти трябва да представя на главнокомандващия четири дружини, а хората в тоя край са толкова лоши, че сън не ме хваща нощем. Никой не ти бръсне ни мъжка дума, ни доверие, ни честолюбие. Направо ти казвам, фелдфебел, загубих си вярата в човечеството.

ФЕЛДФЕБЕЛЪТ: Личи си, че тук много отдавна не е имало война. Питам се тогава: какъв морал искаш да има у хората? Мирът е мръсна работа, само войната слага ред. В мирно време човечеството се разваля, всичко живо мърсува и не дава пукната пара за нищо. Ей сега, например, никой не знае колко млади хора и колко коне има в тоя град пред нас. Никой не ги е преброил. Минах през места, дето наистина от поне седемдесет години не е имало война. Хората не си знаеха имената, въобще не се познаваха помежду си. Само там, дето има война, нещата се нареждат - има точни списъци, всичко се брои и складира. Всички внимават, защото знаят добре, че няма как да си на война и да не внимаваш.

АГЕНТЪТ: Разбира се.

ФЕЛДФЕБЕЛЪТ: Като всяко хубаво нещо и войната трудно почва. В началото, докато потръгне, винаги има буксуване, но тръгне ли веднъж по-стабилно, нататък вече си се води, няма спиране. Хората първо се плашат от войната, щото не знаят кое и как, после, като им уври акълът, почват да се плашат от мира. 


Откъс от шедьовъра на Бертолт Брехт “Майка Кураж и нейните деца”, начало на откриващата сцена. Пиесата е написана през 1939 година, след като нацистка Германия навлиза в Полша. Авторът решава да пренесе действието на творбата си през първата половина на 17 век, когато в Европа се разразява Тридесетгодишната война, и така, заедно с изказването по конкретен повод, той засяга и един по-дълбок въпрос, свързан с военната агресия, с мира и с човека въобще.

Какво общо може да има подобна история с настоящата пандемична обстановка? 

Пишещият тези редове си позволява свободни аналогии, защото в тях понякога се крият възможности за що-годе изненадващи прозрения, които могат да съдействат на разбирането какво става. Пък и когато спазваш строга карантина, ти идва да проявяваш своеволие поне в мислите си. 

Няма да бързаме да изясняваме каква е връзката със случващото се в момента, но няма и да се бавим, защото от една страна имаме часове за запълване (принудително затворени по цял ден), но от друга - търпението на всички ни леко почва да се изчерпва.

Майка Кураж е жена, която върти търговия на дребно, обикаляйки фронтовете с един военен полк, за да продава на войниците храна, дрехи и каквото може. Помагат й двамата й синове и нямата й дъщеря. Войната е добре дошла, търговката не се оплаква, даже се моли сраженията да не свършват, защото това ще означава разорение. Единственото й притеснение е да не вземат  момчетата й в армията и там да ги убият. Така и става. Тя ги губи. Губи и дъщеря си. Но време за тъгуване няма, Майка Кураж продължава сама да дърпа каруцата си, защото полкът тръгва, а не бива да остава залежала стока.

Театралните критици отбелязват един интересен факт - ролята е играна от големи световни актриси, но нито една от тях не е устояла на изкушението да превърне Кураж в едва ли не положителен герой или най-малкото да стопли образа, предизвиквайки състрадание.

А Брехт не е искал да става така. Той, както е известно, не търси пасивно съпреживяване, а категорична реакция, активно противодействие. Да не съчувстваме на тази жена, да не я оправдаваме. Да я разглеждаме не като резултат от страничен проблем, а като самия проблем.

По този начин социалната тема се превръща в екзистенциална. Съгласим ли се, че героинята е самият проблем, позициите на причината и следствието започват да се променят и жертвата се превръща в палач, защото не можеш да си жертва, щом ти си материалът, от който се гради съществуващото - такова, каквото е.

Ако искаме да го променим, трябва се взрем в това, от което самите ние сме направени. Да не казваме, че системата ни убива, а да се видим като нейни родители и тогава да мислим накъде. 

Цитираният по-горе кратък диалог за ползите от войната ясно илюстрира една нагласа, която първо ни се струва странна от сегашна гледна точка, но после можем да си кажем - е, кое не е така. Нима без битки може да се живее пълноценно, нима силата не се проявява именно в тях, а иначе линее и увяхва, нима героизмът с прилежащото страдание може да има друго поприще и не получават ли дори ежедневните ни нужди удовлетворение само в боя?

Разбира се, веднага някой казва, че няма защо да се лее кръв, че има и благородно съревнование. Но друг му отговаря, че достъпът до “благородното съревнование” е ограничен, че то е завоювана привилегия на малцина, която принуждава дори “откровените пацифисти” да извадят пистолетите.

Да, изведнъж се оказва, че мирът като цяло е временно завоалирана форма на подчинение. Който я приеме, просто деградира с подхвърляните му подаяния и започва, както казва Фелдфебелът, “да мърсува и да не дава пукната пара за нищо”. Не мирът, а победите носят истинско щастие. Цената е пролятата кръв - нашата и вражеската. Жестоко е, ама няма как.  
Но, чакайте, нали Майка Кураж не споделя подобен милитаристичен възглед, нали не тя е повела войната? В нейния случай не говорим ли за обикновена жена, която се измъчва в среда, създадена от друг? 

Не. Брехт прави именно нея централна фигура, за да я посочи като почвата, върху която израства всичко останало. Ако се върнем към конкретния повод за написването на творбата, не Хитлер е фокусът на изобличението, а неговите обикновени поддръжници (сред тях - милиони майки) или просто тези, които се вписват в картината, откривайки ползите за собственото си оцеляване.

Войната е в човека - като жажда за смисъл и надмощие, като инструмент за подреждане на разпиления вътрешен свят, чието отражение е външният, като средство за препитание в пряк и в преносен смисъл.

Ерих Фром дава споменатия националсоциалистически вожд като пример за краен нарцисизъм, който може да вдъхнови или непряко да съдейства и на по-кротките нарциси. А в някаква степен всеки е такъв. Радикалният нарцис се сблъсква с друг като него и така…

Сега вече нека свържем всичко, казано дотук, с актуалната тема.

Въпреки знанието за описаната човешка склонност, защото то е отдавна известно, съвременното цивилизовано човечество недвусмислено осъжда агресията и наистина установява мирно живеене за дълъг период от време върху значителни географски територии. Трудно би се намерил някой, който открито да твърди, че войнолюбството ни е присъщо и не бива да му се сърдим. Ако някой дрънка оръжие, той веднага бива квалифициран като изкопаемо от еволюционно отминала ера.

Но ето че разпространението на един вирус неочаквано бързо отново въведе в речника на световните лидери думата “война” - Макрон обяви 300 млрд. евро за последиците от коронавируса . На всичкото отгоре лидерите я изрекоха с парадоксална охота, сякаш техните избиратели отдавна са зажаднели да я чуят и ще се разочароват, ако възможността бъде пропусната.

А възможността е чудесна, защото хем не си плюем в цивилизованите физиономии, хващайки се за гушите като някакви праисторически зверове, хем можем да наложим строги военни мерки. В името на световното здраве. 

Covid-19 стана идеален заместител на врага, от когото не признаваме, че се нуждаем.

Борбата срещу пандемията даде поле за изява на нещо дълго преглъщано и то по един елегантен начин - не предприемаме военизирани действия с цел придобиване на нови територии и власт, а за да сме живи и здрави. Дистанцираме се социално, вместо да стреляме един в друг. Засега…

Казвам засега, защото апетитът идва с яденето. И ако на човек се услажда наложеният ред, а както се разбрахме подобен вкус не му е чужд, то може карантината да е ордьовър към основното ястие, в което извадената в първо действие пушка да гръмне. Защото вирусът, пред когото всички сме равни, утре ще доведе до неизбежни икономически диспропорции и ще превърне пострадалите от заразата в онеправдани, а здравите - в мишена на техния гняв.

Ако мирът се възприема като морално бедствие, в което хората се разпускат и изчезват верните ориентири на достойния живот, то и здравето се превръща в проблем, доколкото на него също започва да се гледа като на предпоставка за своеволно подскачане насам-натам, което направо дразни. Здрав може да е само войнът (най-добре да е чист ариец или в краен случай чекист), а за разпасания народ болестта е наказанието, което вкарва стадото в правия път.

Разбира се, пишещият тези редове не подозира никой от властимащите по света и у нас в лоши намерения. Напротив, той би повторил и потретил, че наложените мерки трябва да се спазват и да се благодари за полаганите усилия.

Но подозрение има и то е към самия човек. Към всеки от нас. Заради това, което е в нас. Заради споменатите природни предразположения, които веднага надигат гребен при удобен повод. Въпрос на решение е дали да им се отдадем или да покажем, че, познавайки себе си, можем да мръднем напред.

Къде напред? Ами натам, където няма нужда да се обявява “положение на война”, за да се стягат редиците, а думи като “внимание”, “трудолюбие” и “загриженост” вършат работа.

Където болестта е нещастие, с което се срещаме, взимаме си едно на ум и се справяме, без да го вписваме като санкция в наказателния кодекс. Където препоръката на Альоша Карамазов към брат му Иван, че животът трябва да се обикне преди неговия смисъл, се има предвид. И където, ако към Брехт и Достоевски добавим Кундера, здрав и щастлив е този, който може без укор и завист да понася непосилната лекота на битието.