Без да се отдаваме на дълго и неуместно изследване на старата тема за морала, можем да обърнем внимание на един феномен, появил се пак покрай кризата Covid - 19, и да поразсъждаваме върху него: Хората буквално се уплашиха за живота си (или за човешкия живот като цяло) и започнаха да спазват правила, които да им помогнат да го опазят.
Златното морално правило “Не прави на другите това, което не искаш те да направят на теб” сега звучи като “Ако и аз се уплаша от вируса като другите, то всички ще станем внимателни по един и същи начин”.
Нарочно конкретизираме повода за страха, защото той не бива да се бърка с разпространената някога и някъде християнска богобоязливост, например, която представлява грижа не за живота на тялото, а за спасението на душата. В случая става въпрос за ужаса от биологическата атака.
Няма как да не сме доволни от факта, че нещо, ако ще да е произлязло от недобре сготвен прилеп, може да ни стресне до такава степен, че да станем по-добри. Какво значение има голямо ли е, малко ли е, само ли е дошло или някой нарочно го е донесъл - важен е ефектът, който нещото предизвиква, значение имат само неговите благотворни етически последици.
Но, не за да разваля хубавото, а за да провери дали наистина е хубаво, човек все пак се пита: ако лошото ме принуждава да се променям към добро, да не би в това да има някаква уловка? Защото то си е лошо, та лошо - в него няма предварителен педагогически замисъл, не е строго възпитание, а си е трепане наред и без ред. Как от този мрачен произвол се ражда положително и смислено поведение? Защо?
Е, много ясно - точно като негова неизбежна антитеза. Заплахата за живота припомня колко е ценен, колко всеотдайно и алтруистично трябва да се грижим за него и т.н. Хаосът е предпоставка за реда. Звучи като да е така.
Продължава да се усеща, обаче, някакъв проблем. Не можем да се зарадваме докрай на тая логика. Защото, като оставим другото, някак си е обидно да приемем, че добродетелта ни непременно се нуждае от страх и принуда, за да съществува. И тази обида не е от наранено суетно честолюбие, а има по-дълбоки корени, засягащи самото съществуване.
Да, тъмното и светлото са дефинитивно свързани, едното състояние определя другото. Но дали го поражда? Дали светло става само когато тъмното прекали? Страх от тъмното ли е светлото или то има своя независима природа? Иска ни се да има, защото иначе излиза, че тъмнината е всичко, а илюминациите са само част от нейното съдържание, реакции, предизвикани от ужаса в самата нея.
Ако ще търсим непременна пораждаща връзка помежду им, по-красиво е да смятаме обратното: че тъмнината е моментна липса на светлина - изгорял бушон, завъртане на земята около слънцето, полъх, духнал свещта. Доброто просто е забравило да затвори прозореца и е станало течение, не е платило сметката за тока. Случва се.
Може, разбира се, много да се мисли и доказва кое какво е, но нека не се изгубваме в този лабиринт, а работно да приемем изложените кратки размишления като възможна подготовка за едно още по-кратко заключение. (Пишещият тези редове днес е решил да бъде що-годе лаконичен и емоционално въздействащ).
Чудесно би било, докато празнуваме избликналата солидарност и възродената склонност да зачитаме реда, който ни помага да сме живи, да ни обзема и едно известно чувство на срам от кампанийно-промоционалния характер на тая работа.
Да се плашим не само от заразата, а от нехайството преди и, евентуално, след нея. Да се страхуваме от липсата на светлина сама по себе си, ако се оказва, че тя е не друго, а някакво свойство на тъмното. Да ни обижда констатацията, че моралът е страх.
И този текст не е малко по-витиевато повторение на баналния упрек “Само по Коледа ли се сещаме, че има бедни деца!?”, а се опитва да отиде малко по-далеч. Защото не обсъждаме новогодишното настроение и неговите трогателни, но и жалки изблици на показна щедрост.
Обсъждаме какво браним, като уплашено браним живота си.
Най-вероятно браним нещо важно само по себе си, защото всичко друго се основава на него. Така е.
Но без наличието на свободна от принудата на уплахата добродетел, без нейното практикуване по избор в мирно време, без даряване на внимание и средства за добро, продиктувано от добро, без доброволна саможертва, треперенето никога няма да спре, а пиковете на заразите ще ни гасят и палят в една непрекъсната лоша безкрайност.
Единственото, което идва като утеха, е възможността междувременно - докато осветлението премигва - да убиеш отмъстително някого или да откраднеш нещо, уж за да помогнеш. Позната картина.
Присъдата над такъв живот (или над живота въобще?) отдавна е изречена от самия престъпник:
"Животът - сянка блудна, клет актьор,
пилеещ време в кухи дитирамби,
забравен подир туй навеки; разказ,
изплют от урод с врява и безумство,
лишен от капка смисъл.”
(“Макбет”, Уилям Шекспир. Превод – Кръстан Дянков)
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
