Чалгата е най-честното огледало за българската душа. Огледалото, което ясно ни показва какво ще се стовари отгоре ни, ако не сме нащрек по пътя. Но ние не внимаваме много. Слепи сме за катастрофата, която се задава. Чалгата е нашето пораснало дете и е виновна за положението ни само дотолкова, доколкото сме склонни да обвиняваме децата си. А ние, несъмнено, сме.
Една от големите национални трагедии днес още преди 21 години е възпята във вечната поп-фолк класика на Певицата на народа Ивана „Нещо нетипично“:
Води ме в някоя квартална кръчма и поръчвай.
Пий за мене и се сбий заради мене.
Всичко живо да ни псува,
от целувките ни бясно да ревнува!
Бясно карай на червено,
направи за мене нещо откачено,
нещо диво, нетипично,
все едно какво, но нека е различно!
Ооооо, да полудеем тази нощ!
Неслучайно тази песен се знае и пее от поколения наред българи. Неслучайно тя е не просто златен хит, който винаги звучи в дискотеките в Студентски град, тя е съставна част от културата на безкрайния преход към демокрацията, която, докато дойде при нас, си замина отвъд океана.
Химн на битовия живот. А нашият живот, уви, е все по-битов.
Икономическият прогрес на България в последните две десетилетия не доведе до ценностно развитие за обществото. Ценностите останаха закопани в общи гробове от Hародния съд. Църквата остана отнета от хората.
Но човешкото същество е така устроено, че то не може да живее без Бог, то търси заместители. Заместителят на Бога е брошурата на Кауфланд. До този Бог ни доведоха мечтаните „парички“. И до кола. Една или две. Колкото, толкова.
Но без кола не може. Как без кола? В колата можеш да си спиш, прав на площада – по-трудно.
Години наред мотото на столицата на България беше „Град за хората“. Може би за хората в коли? Така би звучало разбираемо наистина. Някак странно е да се учудваме, че „политическият ни елит“ не ходи пеша на работа. Ние не ходим пеша до супера отсреща. Тия полуфабрикати тежат.
Ние не ходим пеша и на ресторант. Ако ще вечеряме навън в Града за хората (в коли), ще идем с колата, може да си викнем Drinк and Drive после, да си ни закара, може и да не си викнем. Ако сме в друг град, няма да си викнем със сигурност, защото няма такава услуга там, ще си се приберем с колата – е го къде е.
Ок, аз няма да се прибера. Може и вие да не се приберете с колата от кръчмата. Ние ще се приберем пеша и ще се засечем, като пресичаме булеварда, с оня, който седеше срещу нас, пи цяла вечер ракия и се връща няколко пъти от тоалетната с подсмърчане и специфично потриване на носа.
Може да ни види тогава, на пътя, може и да не ни види. Може да спре, може и да не спре на пешеходната.
Едно време не смъркаха по тоалетните в кварталните кръчми. Вече не е така. Вече всички имат татуси и всички смъркат. Затова майките с дечица сутрин, тръгнали за детската градина, седят, опрели гърбове във фасадите на сградите, преди да светне зелено, докато някой триумфално пили гуми отпред.
Колите често се качват на тротоарите и децата трябва да знаят това. По магистралата пък има вълнички. Самият асфалт друса. Безплатно влакче на ужасите. Парите за него отдавна са издрусани на яхта или в някой елитен студентски кампус, който никога не е на североизток, винаги е все така на запад.
Класиката на Ивана е манифест за една мечта. Националната ни мечта да го живеем тоя живот на макс, защото нямаме какво да губим. Да сме успели хора с коли и парички, без да разбираме, че успехът за нас е невъзможен, докато не надскочим умалителната форма, в която сме напъхали житейските си приоритети. Защото човек, за когото колата е успех, е неуспял по дефиниция човек. Същото важи и за обществото.
„Веднъж се живее“ – мотото на хората, загърбили Бога в чисто цивилизационен смисъл. Хората, които няма откъде да знаят, че душата е безсмъртна, но тялото не е. Хората, които палят свещи за здраве и за какво още? Дa, точно така! За здраве и парички. Физическо здраве. И хартиени левове.
Хората, които не разбират, че по-достойно е да слушаш Ивана, отколкото Милена Славова, защото е по-честно. Хората, които не са безгрешни, но са истински, както пеят Глория и Азис в един друг евъргрийн. Сещате ли се – всички грешим, но по-важното е да сме себе си. Където „грешим“ е да караш насмъркан и пиян, а „себе си“ е да си този, който кара насмъркан и пиян.
Хората, които всеки ден гледат новинарски емисии, докато вечерят – 40 минути, в които не се говори за корупция, но се говори за постоянна смърт по пътищата, сякаш тя е нещо независимо от корупцията. Лош късмет, едва ли не.
Хората, които не правят връзката между двете дори когато близките им умират по същите тези пътища, за чието състояние са отговорни онези, за които гласуват години наред.
Хората, които се възхищават на силните на деня и искат да са силните на деня поне на вид. Поне на кола да го докарат. Ако не на кола, то поне на поведение зад волана. Хората, чиито деца на 3 години карат мини версии на луксозни коли, вместо велосипеди.
Хората, които шофират към морето със скорост, близка до тази, с която самолет излита, и знаят, че, хайде сега, няма какво толкова да стане. А дори да стане – няма да има кой знае какви последици, нали така? Защото само Бог може да ги съди. Тука е така. Буквално само той. Ако имаха такъв.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
