Документалният филм Татко (бел.ред. TATA, баща на румънски) разказва историята на молдовската журналистка и режисьорка Лина Вдовий, която не е говорила с баща си повече от 25 години. В детството си тя, майка ѝ и сестра ѝ живеят в постоянен страх от неговото насилие – травма, от която Лина все още се възстановява. Днес същият този мъж, напуснал Молдова, за да работи като мигрант в Италия, се оказва от другата страна на насилието – подложен на години физически и психически тормоз от своя работодател.
Когато Лина получава видео, в което баща ѝ показва синините по ръцете си и моли за помощ, тя решава да замине за Италия заедно с партньора си и сърежисьор на филма Раду Чорничук (Acasă, My Home). Първоначално двамата тръгват като журналисти, за да документират трудовата експлоатация сред мигрантите, но постепенно филмът се превръща в болезнено лично пътуване – към спомена за домашното насилие, към опита за разбиране и към онова крехко пространство между прошката и паметта.
"Татко" (TATA) е филм за това как травмите се предават през поколенията, как насилникът може да се превърне в жертва и как камерата става инструмент за изцеление.
С режисьорката Лина Вдовий се срещаме онлайн. Странно е да виждам човек, когото имам усещането, че познавам, че ми е близък – след "Татко" (Тата) остава чувството, че си бил свидетел на нейната най-лична изповед.
С Лина говорим за границите между професията и болката, за страха, който се наследява, и за възможността да излекуваш миналото, като го заснемеш.
Филмът „Татко“ вече е достъпен в стрийминг платформата HBO Max.
Спомняте ли си в кой момент осъзнахте, че този филм трябва да бъде по-личен – не просто за мигрантите в Италия, а за Вашата собствена история с баща Ви?
Господи… Да, определено. Когато започнахме през август 2018 г., първоначалната ни идея беше да направим филм само за баща ми – за живота му в Италия и ситуацията, през която преминаваше с насилието от страна на работодателя си. Искахме да разгледаме повече този проблем, както и общността от други източноевропейски работници. Тоест, първоначално фокусът беше изцяло върху феномена на експлоатацията на мигранти от Източна Европа в Западна Европа.
В един момент във филма даваме на баща ми скрита камера, за да заснеме насилието на работодателя. Вместо това той започна да я използва, за да изпраща видео писма до мен. В тях говореше за самотата, за депресията, за чувството на отчуждение, за живота си, след като напусна – почти две десетилетия, отделен от семейството си. Споделяше неща, които никога преди не бях чувала от него, нито от някой друг от семейството.
Да гледам тези записи беше много интензивен, емоционален момент. Тогава с Раду проведохме разговор и решихме да ги включим във филма. Това беше знак за нас, че той е готов да говори по тези теми – и още повече, да ги покаже публично.
Вплетихме историята на нашето семейство и това, което ни се беше случило, в основния разказ – съчетахме двете сюжетни линии, за да говорим за насилието в по-широка перспектива: как то се проявява не само в професионалната, но и в личната сфера. Начинът, по който реагираме на него, как го позволяваме, и как то ни променя – всичко това е взаимосвързано. В един контекст можем да бъдем жертвата, в друг – насилникът. Често сме свидетели на агресия и насилие в различни форми.
Имаше ли момент по време на снимките, в който си помислихте, че сте отишли твърде далеч в това, което разкривате — че е станало непоносимо, че линията между професионалното и личното се е размила?
Да, винаги съм преосмисляла тези граници – между онова, което остава пред камерата, и другото, което остава зад нея.
Това занимаваше и Раду – като мой партньор и сърежисьор. Имаме много заснети сцени, разговори с майка ми, други с баща ми, които в крайна сметка не влязоха във финалната версия на филма. Направихме този избор именно защото през цялото време мислехме за хората, които участват, и се опитвахме да ги защитим.
Когато вземахме решения какво да включим и какво да изрежем – а такива случаи имаше неведнъж – водещото беше осъзнаването, че историята няма да пострада без тези сцени. Тя можеше спокойно да се развие и без моменти, които бяха може би твърде интимни. Дори по-интимни от това, което виждате във филма.
През цялото време това беше постоянен процес на договаряне – какво да споделим, кое е лично и кое вече е твърде лично, за да бъде показано.
Интересно ми е как успяхте всичко да изглежда толкова автентично – поведението на баща Ви, Вашето, на майка Ви и сестра Ви. Защото знаем, че когато камерата се включи, човек неизбежно се променя.
Едно от нещата, които наистина помогнаха, беше фактът, че основно аз и Раду държахме камерата. Не беше някой външен човек, а част от нашето лично пространство. В повечето случаи именно аз снимах – майка ми, сестра ми, баба ми, всички жени в семейството.
Когато прекарваш години така – при нас това бяха шест години работа по историята – в един момент просто свикваш и забравяш, че камерата е там. Освен това аз бях тази, която им задаваше въпросите зад кадър, и мисля, че това им помогна да се отворят, да бъдат искрени и прозрачни, без да се притесняват от присъствието ѝ.
Същото беше и с Раду – той беше този, който най-често снимаше баща ми. Или мен. Разбира се, когато камерата беше насочена към мен, усещах присъствието ѝ, но от другата страна беше Раду, така че всъщност разговарях с него. Между нас имаше диалог, а камерата просто стоеше между двама ни.
За мен това беше по-лесно, защото съм свикнала с този инструмент – това е част от професията ми. Камерата изигра и особена роля в отношенията ми с баща ми. Тя ми помогна да бъдем в едно и също пространство, без да се поддавам на емоциите, без да се претоварвам от спомени или гняв.
Тя беше като щит. Когато държа камерата, съм повече журналист, отколкото дъщеря. Мога да мисля рационално, да вземам решения, да направя крачка назад и да видя историята в по-широк контекст. Да гледам на баща си не само като на свой баща, а и като на човек, оформен от средата, в която е израснал, от ценностите и травмите на своето детство.
Това ми даде възможност да видя отвъд гнева и разочарованието, които чувствах като дъщеря, и да го възприема като всеки друг герой, когото бих интервюирала за своя журналистическа история. В този смисъл камерата наистина помогна.
В началото семейството ми, разбира се, се притесняваше, но когато те виждат ден след ден, месец след месец, година след година, в един момент просто престават да забелязват камерата.
Мисля, че в един момент дори не вярваха, че филмът някога ще бъде завършен. Те ни виждаха как прекарваме толкова време в снимки, в които много неща изобщо не влязоха във финалната версия, и вероятно просто изгубиха усещането, че този процес има край.
В едно от предишните Ви интервюта казвате нещо, което се запечата в ума ми – че баща Ви е останал толкова дълго при своя работодател, защото насилието е език, който разбира. Това, разбира се, не го оправдава, но някак обяснява действията му в миналото. Според Вас този „език на насилието“ може ли да се отучи?
Да, мисля, че може. Но това изисква много воля и много работа – за да се научиш отново как да действаш в света, по нов начин. Да се научиш да реагираш различно в ситуации, в които обикновено би започнал да крещиш или да проявяваш други форми на агресия – дори не непременно физически, защото, както знаете, насилието може да се проявява в много различни форми.
Първо е нужно осъзнаване. После идва желанието – истинската готовност да положиш усилие, за да създадеш нови пътища в ума си. Да изградиш нови модели на реакция в моменти, които обикновено биха „събудили звяра“ в теб.
Така че има няколко условия, но вярвам, че ако човек наистина го желае и има по-висока мотивация – за мен това несъмнено беше детето ми, както и дълбокото желание да изградя здрави взаимоотношения и хармонична среда за дъщеря си – тогава това е напълно възможно.
Как се чувствате при мисълта, че един ден ще покажете филма на дъщеря си, когато порасне?
Тя вече е виждала части от филма – финала, в който всъщност се появява и самата тя.
Тя ни наблюдаваше, докато монтирахме, защото голяма част от монтажа направихме у дома. Беше там, но, разбира се, никога не е гледала целия филм, нито конкретните сцени, които смятахме, че не са подходящи за възрастта ѝ. Опитваме се да я предпазим от това.
В един момент обаче ще ѝ покажа филма. И вярвам, че това ще ѝ помогне да разбере по-добре историята на жените в нашето семейство и, надявам се, да оцени начина, по който се опитваме да я възпитаме.
Смятам, че този филм е важна част от нашата семейна история, която трябва да приемем и да направим своя. Ние вече правим това, като създаваме самия филм, нали? Не бива да крием, нито да бягаме от миналото, защото това не премахва болката — напротив, само я носиш по-дълго и по-дълбоко, като товар, който влияе на всички аспекти от живота ти.
Надявам се единствено тя да извлече само добри неща от него. Тя вече знае части от моята история с баща ми, от нашите отношения, така че това няма да бъде шок за нея. Надявам се просто филмът да ѝ помогне да разбере по-добре целия контекст — средата, в която съм израснала аз и в която е израснал баща ми — и да ѝ даде пример как човек може да прекъсне циклите на токсично насилие, как може да се излекува от поколенчески травми и как може да промени разказите.
Всички ние носим болка. Всички наследяваме някакъв емоционален товар от предишните поколения в семействата си. Важното е да се научиш как да се освободиш от него — и да напишеш собствената си история наново.
Изпитвахте ли гняв към майка си за това, че безропотно и тихо търпи насилието?
Преди изпитвах много гняв и разочарование, особено в тийнейджърските си години, когато започнах да я моля да си тръгнем, да отидем някъде и да започнем нов живот. Бях настойчива — при всеки техен конфликт настоявах за това. А тя всеки път ми казваше, че не може, че не знае как да ни отгледа сама. Тогава не разбирах, и това ме ядосваше ужасно.
Отне ми време и много осъзнаване по тази тема, за да разбера отговора ѝ — да разбера страха ѝ от независимост, липсата на самоувереност, липсата на доверие в собствените ѝ способности, нейната съзависимост от баща ми. Всички тези неща, които, когато бях на 13 или 16, просто не можех да осъзная. За мен тогава всичко беше просто: „Събери багажа и тръгваме.“
Но с времето и с опита разбираш, че това включва много повече от просто да си събереш багажа и да си тръгнеш. Нужно е да имаш опора, система на подкрепа — а майка ми никога не я е имала. Никога не е имала подкрепа нито от собствената си майка, нито от някой друг в семейството, защото, знаете ли, всички други жени бяха третирани по същия начин. За тях това беше нормално.
И те всички я убеждаваха да остане. Тя всъщност никога не е изразявала желание да напусне. Просто защото насилието беше толкова нормализирано, че никой не го смяташе за сериозен проблем. Приемаше се като част от живота — една „нормална“ част от него.
Как се приема филмът от публиката, какви са реакциите? Предполагам, че винаги е емоционално.
Да, винаги е много емоционално. Виждам ефекта върху хората, след като филмът свърши и започне разговорът. Q&A срещите почти винаги продължават по-дълго, отколкото е предвидено, защото зрителите не искат да си тръгнат. Обикновено разговорът прераства отвъд филма – след края му хората идват при мен и започват да споделят своите лични истории.
Мога ясно да видя колко дълбоко им е повлияло това, което са видели. И това е най-ценното нещо, най-големият подарък, който съм получила и продължавам да получавам от този филм. Той има силата да създава пространство, в което хората се чувстват в безопасност – да говорят, без страх и без осъждане, без усещането, че думите им нямат значение.
Някой веднъж ме попита каква е била най-голямата ми мечта с този филм – какво съм искала да постигна. И тогава, както и сега, отговорът ми е същият: любовта и топлината, които усещам от хората, когато го гледат.
Също така и доверието, което ми гласуват, като споделят своите истории – неща, от които ги боли, за които може би никога не са имали смелост да говорят. Това е, което ценя най-много. И съм щастлива, че това продължава да се случва, дори след година, в която филмът пътува по различни места. Всяка прожекция носи същата сила – същата емоция, същата красота.
Мъжът ми и мой сърежисьор, Раду, ми призна, че никога не е имал толкова емоционални срещи с публиката с предишния си филм Acasă, My Home. Така че този филм е наистина специален. Мисля, че когато си позволиш да бъдеш уязвим, всъщност даваш и на другите разрешение да бъдат такива.
Какъв ще бъде следващият Ви проект след TАТА? Имате ли идея за игрален филм, или ще останете в полето на документалистиката?
Засега мисля, че ще продължа да работя в документалното кино. Много обичам историите от реалния живот – те носят сила, която често надхвърля художественото измисляне, макар че, разбира се, фикцията има своя собствена поетика и изразност. Но реалността около нас е толкова богата, изпълнена с теми, които чакат да бъдат изследвани и разказани.
Това е свързано и с моя журналистически корен – с любопитството ми към хората, света и различните социални явления. Така че още известно време ще остана в документалистиката.
Да, вече съм започнала работа по нов проект, но е твърде рано да говоря за него. Не беше лесно с всички пътувания и фестивали, свързани с TАТА– за което съм благодарна, но и доста изтощена, защото отне много време и енергия. Това, което мога да кажа засега, е, че следващият филм няма да бъде личен документален проект. Той ще има по-скоро политически фокус – нещо извън мен самата, към което мога най-сетне да се обърна, без да съм толкова емоционално въвлечена.
В България, както и в Молдова, все още съществува този модел на домашно насилие и мълчание около него. Смятате ли, че филмите наистина могат да предизвикат социална промяна? Че те могат да бъдат инструмент за такава промяна?
Да, определено. Много вярвам в силата на киното. Вярвам и в силата на една статия, на една история – на всички разкази, които създаваме като режисьори и като журналисти. Те ни помагат да разчитаме и разбираме света около нас, създават емпатия и карат хората да гледат на другите с повече разбиране и доброта.
Може би един филм или една статия няма да променят нещо на системно ниво, няма да предизвикат голяма обществена трансформация. Но на индивидуално ниво – да. Виждам как въздействат на хората, как променят перспективите им, как ги образоват. А всички големи промени винаги започват с малки стъпки. Именно така постепенно може да се създаде нещо по-голямо.
Ще дам пример с Молдова. Наскоро проверих статистиките за случаи на домашно насилие по повод материал на друга журналистка и разбрах, че между 2007 и 2024 г. броят на подадените сигнали се е удвоил. На пръв поглед човек би си помислил, че това означава, че насилието се е увеличило и повече жени биват малтретирани, но всъщност не е така.
Истината е, че днес много повече жени имат смелостта да подадат сигнал срещу насилниците си – нещо, което преди двадесет години беше немислимо. Тогава беше срамно да говориш за това, смяташе се за нещо нормално и никой дори не би помислил да потърси помощ.
Една от причините това да се промени е постоянният обществен разговор по темата, който започна преди около десетилетие в молдовските медии. Все повече журналисти започнаха да пишат за жертвите, за законите, за натиска върху институциите да прилагат действащите разпоредби, които дотогава често не се спазваха. Появиха се организации, обществени дискусии – и това постоянство на темата в публичното пространство помогна изключително много.
Днес виждам все повече жени, готови да говорят открито за преживяното. Знам, че не е лесно, но те го правят, защото осъзнават колко е важно – когато ти самият проговориш, вдъхваш кураж и на други.
Стъпка по стъпка, промените започват малки, но вярвам, че всичко, което правим като журналисти и режисьори, има значение. И трябва да продължаваме да го правим, защото когато медиите – особено независимите – не вършат работата си, виждаме какво се случва със света.
„Татко“ е наличен за стрийминг в платформата HBO Max.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
