2020-a беше тежка година. Тежаха вдишванията на болните от ковид. Тежаха сърцата на опечалените. Тежки бяха новините, както и брошурите на Лидъл, които редуваха промоциите на тоалетна хартия с колекции дрехи XXL. Тежка бях и аз. По-тежка от всякога.
Бяхме изкарали няколко месеца в изолация в селския ни дом, превърнал се в наша крепост срещу заразите и неизвестното. Сами с двете си малки деца и работата, която ни приковаваше пред екраните, разложени в троновете на целодневното обездвижване. Животът се случваше между печката, масата и телевизора, бълващ трагична статистика.
Останахме си вкъщи - изолирани, огромни и безнадеждни. Изкарах месеци, в които редувах дънките си за бременни с един овехтял клин с щедро разтегнат ластик. Не ползвах огледало, нито срещи с приятели, в чиито очи да се огледам. И ако изобщо прибягвах до мантрата "Не е важно как изглеждаш, а как се чувстваш", тя отчаяно фейлваше в липсата на хепи енд.
Не се чувствах добре. Не знам какво имат предвид всички поддръжници на боди позитивитито, но моето натежало тяло смазваше дъха и съня ми нощем. Бях само боди, без позитивити. Сърцето ми се луташе трудно и болезнено някъде между матрака и раменната кост при всеки опит да се позиционирам легнала настрани, а изкачването на стълбите до втория етаж ми напомняше, че в този живот най-сложната и енергоемка задача е да се научим да дишаме, по възможност леко и равномерно. "Лъб-дъб, лъб-дъб", така според учебника ми по биология от 10-и клас звучеше ритъма на сърцето. Можех да го чуя. Хората около мен, вярвам, също го чуваха.
През юли, след четири месеца изолация, се прибрахме за два дни в София. Следващите думи, които помня, бяха на мамолога, който ме успокояваше, че няма нищо страшно, просто излишна мастна тъкан. После беше дерматоложката, при която отидох заради цял пакет най-разнообразни кожни проблеми. Тялото ми се саморазрушаваше отвътре навън. Тази кожа не беше моята.
Дерматоложката ме изпрати на изследвания за диабет. Каза, че подобна съвкупност от симптоми няма как да се дължи на изолиран проблем (но пък отлично пасваше на изолационния такъв). После се срещнахме със семеен приятел, който ни попита дали случайно не сме яли само пържени в мас картофи тези няколко месеца. Не бях разговаряла с външни хора отдавна и сега комуникацията не започваше добре.
Прибрах се и се огледах в огледалото у дома, моето предизолационно огледало. От стената на банята в семейния ни апартамент ме гледаше непозната жена. Тежка, застаряваща, подута, безформена, нещастна, опънала благоразположения си към разтягащи се обеми клин. Жена с едри ръце, които не бяха моите. Лелята, в която живея.
Започнах с диетата на дерматоложката, която имаше за цел да вкара кожните ми проблеми в норма. Не се осмелих да си направя кръвни изследвания. Ако някой имаше проблеми с кръвната захар, то това не бях аз, а жената, която ме гледаше от огледалото. Имаше някаква грешка, разминаване във време-пространствения континуум, заради което тази леля се бе намъкнала в ролята на мой образ. Бях стигнала до неподозирани нива на липса на идентификация с това, което виждах. Не исках да го вижда и никой друг.
Върнахме се на село. Освен семплия опит за диета по препоръките на дерматоложката започнах да правя злощастни проби да тичам в двора. В порив на фитнес ентусиазъм (все пак брошурите редуваха седмица ХХL дрехи със седмица "Влезте във форма") си поръчах маратонки и бягаща пътека. До края на годината връзката ми с маратонките беше предимно съзерцателна, а бягащата пътека свенливо отлежаваше, потънала в прах и липса на внимание. И все пак посрещнах 2021-ва в рокля, макар и относително боди позитивна, но купувана преди пандемията.
През януари 2021-ва бягащата пътека продължаваше да заема едни 2500+ евро площ в софийския ни апартамент. Нямаше новогодишни обещания, които да ме свързват с нея. И това щеше да е така и до ден-днешен, ако не беше приятелка, която искаше да се сдобие със същия уред. Помоли ме да тествам как се усещат 12 км/ч бягане при бягане на пътека. Нямаше как да откажа. Бяхме се завърнали в София и пътеката мълчеше от съседната стая. Качих се на нея и я включих. Едно копче и близък приятел могат да променят живота ти.
Не можах да ѝ кажа как се усещат 12 км/ч, защото не успях да ги докарам за повече от няколко секунди. За моето нетренирано сърце и натежали от бремето на 2020-а крака 8 км/ч бяха почти предел. Започнах да бягам.
Тичах в обедната почивка. Първо 5 км, после 7, стигнах до 10 км на ден. В началото за мен 6.5 км/ч бяха равносилни на спринт. Постепенно стигнах до 8 - 8.5 км/ч. Бягах всеки ден. Бавно, изнурително, но целеустремено. Бягах с тревогите, с щастливите си мисли, с работните казуси. Бягах упорито и с мисия. Бягах от лелята, в която живея.
След първите сто изминати километра на пътеката си купих дънки, истински, вталени. Клинът и дънките за бременни бяха в историята. След още двеста километра, които си поставих за задача да мина за под 30 дни, си подарих яке. Животът започна да придобива нови очертания. Бягах поне шест дни в седмицата в продължение на три месеца. Извървях дълъг път, по време на който си дадох сметка, че бягането все пак не е моето.
Приятелят с пържените в мас картофи ме посъветва да потърся клипчета с HIIT (High intensity interval training) в YouTube. Приятелството е трасе с пресечен терен. Не търсих дълго. Намерих Анна, платинено руса австрийка с нестихваща усмивка. Външният вид винаги трябва да се подлага на съмнение.
Избрах си една от нейните advanced тренировки. Вярвах, че след цялото бягане с обем София-Варна и обратно няма какво да ми се опре. Толкова, колкото плаках на 40-минутната ѝ тренировка обаче, не съм тъгувала и на "Ромео и Жулиета" с Клеър Дейнс и Леонардо Ди Каприо през 96-а. Горе-долу в същото времетраене като пълнометражния филм се вместиха и моите 40 минути.
Плаках от яд, безсилие и отчаяние. Аз, която не бях правила лицева опора в съзнателния си живот, сега, на прага на 40-те си години, трябваше да гарнирам бърпитата със скуотове и кофички за десерт. На следващия ден не можех да слизам по стълби. Нямаше шанс да тичам след тригодишния си син. Опитите за смях предизвикваха режеща болка в абдоминалната област. Тежеше ми ръката, с която вдигах вилицата. Боже, колко много мускули има за преболяване!
Мразя да се отказвам, не обичам недовършени истории и недочетени книги. Не исках да се давам на болката. А на лелята - още по-малко. Пробвах се с Анна още няколко дни, преди да се наложи да си призная, че не съм готова за енергията и силата на тренираното й 20-годишно тяло.
Избрах си друга YouTube треньорка - the girl next door, както я нарече нашият приятел. Съседката беше много по-човеколюбива версия на Анна, почивките ѝ бяха с 5 секунди по-дълги, а очакванията към дистанционните клиентки - значително по-скромни. Съседката ми помогна да вляза в занаята. Посветих ѝ около месец и нещо, в който все така не се научих да правя лицеви, но напреднах в основната си мисия - да се науча да дишам. Понякога е просто задължително да извървиш целия път, ниво по ниво, и няма как да пропуснеш военните сцени. Така бях направила с "Война и мир" преди изпита по Руска класическа литература в университета.
Върнах се при Анна. Сега си давам сметка, че в спорта сме точно същите хора, които сме и в живота. Своенравните не са склонни да се вслушват в треньори и да следват програми. Последователните са стриктни и прилежни в постигането на целите си. Балансираните не се изхвърлят. Вечно търсещите доводи и мотивация по-лесно се отказват пред първите неравностойни на канските първоначални усилия слабо забележими успехи. Спортът е огледало за характери.
Изкарахме с Анна следващите близо две години. Между 5 и 6 пъти в седмицата аз натисках копчето, вадех постелката иззад бюрото и мазохистично се отдавах на предлаганите от нея австрийски мъчения. Ако кажа, че се променяше тялото ми, ще излъжа. Променяше се цялото ми същество. Промени се градусът на увисналите краища на усмивката ми. Стегнатата физиономия на човека без собствен образ в огледалото бавно, но неизменно си отиваше. Ръцете ми бяха моите. Сянката ми се връщаше в очертанията си. Лелята си отиваше.
На Анна дължа повече, отколкото на много от учителите в живота ми. Анна ми отвори апетита за движението и борбата с равномерното дишане. При това безплатно, от уюта на собствения ми дом, ако трябва да формулирам ситуацията в слоган. Както каза един друг приятел: Ти откри спорта на 40. И щеше да е съвсем прав, ако не беше пропуснал заслугите на лелята.
Анна ме накара да искам повече. За първи път в живота си дадох сметка, че целта ми не е да съм слаба. Искам да бъда силна.
Две седмици преди да навърша 41, престъпих за първи прага на фитнес залата до нас. Там срещнах Митко. Много дълго отлагах този момент. Първо се страхувах, че ще попадна на някой олд-скуул батка, който ще товари с подвиквания и тъпи шеги лостовете на нелекото ми родителско ежедневие. После реших, че сигурно няма да има смисъл, защото този млад треньор най-вероятно ще щади ненужно старите ми кокали, като бута милостиво в ръцете ми двукилограмови розови гирички. Грешах. За всичко.
Митко прозря несломимото ми желание да избягам и макар да не беше виждал лелята, той интуитивно започна да налива горивото, от което имах нужда, за да преформулирам напълно предишното си аз. На 41 направих първите си три последователни набирания на лост. Набрах се. Тялото, което допреди три години не беше моето, вече бе изцяло в ръцете ми. Научих се да правя лицеви с пляскане. Аплодисменти за лелята, от която избягах. Във фитнеса съм три пъти седмично. В залата срещнах себеподобни. Между дисковете, дъмбелите, пудовките и лостовете скачат истории, обрати, вдъхновение и живото променящи решения.
И тук-таме някоя калория, подплатена с високопротеинова рецепта. Нов свят. Моят.
Понякога разказвам 2020-а на някой новопостъпил. Показвам му снимка на лелята. Никой не я познава.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
