Снимка: © Getty Images
  • През 2013 г. Бангладеш стана синоним за “смъртоносни условия на работа”.
  • Сега страната е пример за икономически успех сред развиващите се държави.
  • Много от големите модни компании поставиха изисквания за условията на труд във фабриките, в които се шият дрехите им. Въпреки това промяната идва бавно. 
  • В Бангладеш много хора все още живеят като модерни роби. 

В Бангладеш има 4 600 регистрирани текстилни фабрики, които по официални данни формират 20% от Брутния вътрешен продукт на страната. В тях работят 4,5 милиона работника. За някои от тях двете седмици отпуска през годината са единственото време, в което виждат децата си. По данни на неправителствената организация Oxfram Australia една трета от шивачките живеят отделно от семействата си. В провинцията няма работа за тях. 

Бангладеш се дава като пример за успех в развиващите се държави. БВП на глава от населението се е вдигнал над 4 пъти за последните 40 години - от 227$ до 1698$. През 2000 г. половин Бангладеш - 161 млн. жители, живее под линията на бедността. Сега това са само 1/4 от населението. Текстилната индустрия допринася за това. Единствен Китай изнася повече дрехи от Бангладеш. 

В свой репортаж“Шпигел” представя живота на една шивачка от Шитагонг, град с 2 млн. население, разположен в Бенгалския залив. Там се намира втората по големина текстилна производствена база на южен Бангладеш. 

Жената е на 25 години и шие т-шърти - преди за H&M, а сега за Walmart. За два дни получава 6 евро - толкова струва и автобусният билет, който тя плаща, за да се прибере при детето си през отпуската. Почива 11 дни по време на Рамадана. За да си купят билет, работниците го резервират няколко седмици по-рано. За тези две почивни седмици в годината 25-годишната Бегум става майка, през останалото време е само шивачка. Пред “Шпигел” тя казва, че най-тежки са разделите с дъщеря й в края на ваканцията. 

Автобусът минава по пътя си през много индустриални райони, в които се шият дрехи за гигантите в модния бизнес. Половината от дрехите, произведени там, заминават за Европа. От много години потребителите на Стария континент виждат на етикетите си надписа Made in Bangladesh - написан някъде отдолу с малки букви.

През 2013 г. Бангладеш стана синоним за “смъртоносни условия на работа”, когато се случи най-тежкият инцидент в историята на текстилната индустрия след рухването на сградата "Рана Плаза”.

Загинаха 1100 работници, а други 2500 бяха ранени. 

Медийното внимание и острите обществени реакции към тежките условия на труд в Бангладеш, оказаха натиск върху модната индустрия и над 200 текстилни компании, сред които и H&M подписаха споразумения за сигурността на работниците с властите и синдикатите. Те засегнаха 1600 фабрики. Сега около 1/3 от тях имат противопожарни аларми и пожарогасители. 

Групата H&M продава около три милиарда дрехи годишно, което я вкарва в топ 3 на модните търговци в света. Облеклата за марките H&M, Arket и & Other Stories, се произвежда в 40 страни, като само в Бангладеш за групата работят 275 фабрики, в които са ангажирани половин милион работници.

При тези обеми, колкото и да се старае H&M много трудно може да следи как се правят полите, панталоните и пуловерите, които продава, и едновременно с това да скача от една модна тенденция на друга, пише в своя статия по темата и The New York Times. Тази пролет обаче, след почти три години подготовка и координация на 40 човека -  екип от Хонконг до Стокхолм, H&M реши да направи точно това и то да стане публично достояние за купувачите, отбелязва медията. 

В сайта на H&M, можете да кликнете върху раздела „Устойчивост на продуктите“ и ще научите, че вашият жълт oversized пуловер е направени в Бангладеш от някои от 13-те хиляди работници в завода за дрехи Джинат Газипур, пренаселен индустриален квартал близо до Дака.

Това е част от новата политика на прозрачност, насочена към потребителите. Купувачите на H&M имат достъп до информация не само за страната, в която е произведено облеклото, но и подробности за материалите и рециклирането, името на доставчика или упълномощения подизпълнител, адрес на фабриката, брой на работниците в нея.

“Когато дизайнът на даден продукт е готов, се свързваме с доставчик, който отговаря за процеса на производство. Фабриката е мястото, където се изработва самият продукт. H&M си сътрудничи с около 800 независими доставчици, които обикновено притежават собствени фабрики, но могат да използват и други.”

Има ограничения за това колко информация ще получите, разбира се.

Рубриката “устойчивост” няма да ви каже, че Джинат се разпростира на седем етажа, всеки с големина на футболно игрище. Нито ще разберете, че тази единствена фабрика прави 400 000 бройки (приблизително 110 тона) дрехи на ден или около 10 до 12 милиона бройки на месец, една четвърт от които ще бъдат предназначени за H&M. Независимо от този факт, това е първото подобно усилие от търговец на дребно от този мащаб.

В малките фабрики обаче нещата не са се променили особено. Все още има много производители, за които цената е по-важна от устойчивостта. Напишете в Google комбинацията “пожар” и “фабрика в Бангладеш”, натиснете “новини” и ще се уверите сами. 

Местните нямат много опции за работа. Героинята на “Шпигел” е без образование. Омъжила се е на 18 с мечтата, че ще е майка на момче и момиче, и домакиня, която се грижи за съпруга си. Мъжът й работи в същата фабрика, един етаж под нея. Малко след като се оженили, той започнал да флиртува с други момичета и да не се прибира нощем. След това я зарязал, а тя разбрала, че е бременна. 

Самата тя живее във финансов дълг, който изплаща. Неволно е отговорна за него, тъй като се разболява тежко и трябва да бъде изпратена в болница. Семейството й взима пари от лихвари. Дългът през годините става над 3 000 евро. 

До 25-та си година, шивачката е платила 1/3 от дълга. За нея работата не е форма на еманципация, нито е инвестиция в бъдещото на детето й. Тя работи, за да плаща. 

За разлика от индустриалните част на Бангладеш, провинцията е истински зелен оазис. Въздухът е чист. В градовете обаче се ходи с маски.

В текстилната индустрия 80% от работещите са жени. Положението има се е подобрило значително през последните 30 години. Много по-малко жени умират при раждане. За разлика от преди, когато са имали средно по 5 деца, сега имат по 2. 

Промяна обаче е далеч по-бавна от бързата мода. 

Усилията за прозрачност на компании като H&M са добри инициативи, но те са и техният начин да оцеляват в свят, в който младите всеки момент могат да ти кажат “ОК, Boomer!” и да ти обърнат гръб, както стана с Forever 21, ако не си на гребена на вълната. А гребенът днес е екологията и всичко, на което може да се сложи етикетът “устойчивост”. 

Дори след трагедията в Rana Plaza глобалният бизнес модел за производство на дрехи на ниска цена остава по същество същият. Повечето марки нямат собствени производствени мощности,  вместо това сключват договор с независими фабрики най-вече развиващите се икономики. В тези фабрики заплатите са много ниски, а производствените процеси са насочени към целесъобразност, а не към околна среда.

Модната индустрия става все по-голяма. Според Greenpeace всяка година се произвеждат 80 милиарда облекла. Потребителското търсене и апетитът към модата само се засилват, отчасти и благодарение на дигиталната култура, задвижвана от социалните медии.

Прогнозата на Euromonitor е, че до 2030 г. този ръст ще продължи. 

Много големи марки в Европа и Северна Америка продължават да публикуват ограничена информация за фабриките и работниците, произвеждащи техните стоки.

Разкрития за пробойни в модела на шивашката промишленост все още се появяват редовно. 

През октомври 2019 г. Guardian публикува разследване, че компанията за спортно облекло Lululemon, използва фабрика в Бангладеш, в която работниците са малтретирани физически и психически. В резултат на това канадската марка започна партньорство с фондацията на Организацията на обединените нации за намаляване нивата на стрес и насърчаване на психичното здраве на работниците.

За да проверява условията на труд на своите подизпълнители, бизнесът наема одитори - това са трети компании, които трябва да излязат със становище по въпроса. И тук е капанът, пише The New York Times. Ако одиторите открият прекалено много проблеми, тяхното коригиране би означавала оскъпяване на продукцията, търсене на нови фабрики и т.н.. Съответно одиторите рискуват да не бъдат наети повече. За да не бъдат лошите вестоносци, често одиторите посещават само топ доставчици.

Ако си мислите обаче, че в Бангладеш е лошо, погледнете Етиопия. Държавата се споменава често, когато търговските отдели на големите вериги за дрехи преговарят с фабриките за цените на производство. 

Прочети