Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
Понякога седя и се тревожа, а понякога само седя. Всъщност рядко седя без да се тревожа. Постоянното живеене в миналото или бъдещето може да бъде опустошително за психиката и нервната ни система. А концепцията за живеене тук и сега, за която са изписани безброй бестелъри, е твърде имагинерна за тревожния човек. Някак фалшива, неразбираема и неприложима. Колкото ми е лесно, толкова ми е и трудно да пиша за това в трето лице, тъй като аз съм най-тревожния човек, когото познавам.
Времето никога не стига, то, както и въздухът, са свършили, още преди да са се появили. Може би светът ми е някакъв болезнен вакуум на съзнанието. Винаги бързам за нещо или за някъде, а чувството, че вече закъснявам, кара сърцето ми да прескача с 200 км/ч - сякаш ще се взриви и ще изпръска с кръв бялата стена на болничната стая в психиатричната клиника, в която сънувам, че вече са ме затворили.
Мисълта, че стената ще бъде изцапана и трябва да я почистя, ме влудява много повече от потенциалната възможност да остана без сърце.
Добре дошли във времето на тревожния човек. Времето в което аз, вие и много други се преструваме, че сме добре и че всичко е наред. Тук часовникът препуска, стрелките му режат като нож, мечка е седнала на гърдите, а когато се опиташ да кажеш нещо смислено, получаваш пристъп на невротична кашлица поради спазъм в мускулатурата в областта на гърлото.
Все повече хора живеят със симптомите на тревожност, невротичност, натрапчиви мисли и паник атаки.
По данни на Световната здравна организация към 2025 г. над 1 милиард души в света са с психични разстройства. Най-чести са тревожните и депресивни разстройства.
Според доклада на STADA за 2025 г. в България над 50 % от хората са изпитвали симптоми на бърнаут, въпреки че мнозинството мислят, че имат добро психично здраве.
Но тези теми не са удобни за разговор нито с близките, нито с приятелите или колегите. Някъде там нещо се е пропукало в нашия кораб, долната палуба вече е наводнена, водата е стигнала почти до мачтата, но ние, в ролята на капитан, твърдим, че пробив няма и продължаваме смело напред. Само слабаците признават поражението си. Въпреки че изпитваме известен дискомфорт от онова усещане, че получаваме инфаркт, инсулт или може би умираме от задушаване. Много е трудно да обясниш това по нормален начин на друг нормален човек и да запазиш усещането за собствената си нормалност в ситуацията. Как изобщо стигнахме до тук?
Травми, психика и емоции
За жалост в България все още доминира схващането, че само лудите ходят на психотерапия. Всъщност лудите ходят на психиатър, който е лекар и може да изписва медикаменти. Това ми обясни моят психотерапевт още на първата ни среща, независимо че все повече психиатри записват профил психология или психотерапия, за да могат да бъдат по-адекватни за своите пациенти, тъй като голяма част от случаите не са клинични, а по-скоро невротични.
Съвсем скоро имах разговор, в който открито споделих, че терапията е най-хубавото нещо, което съм направил за себе си през целия си съзнателен живот досега. Отсрещната страна ме попита защо плащам на терапевт, след като мога да си излея мъката си на приятел.
Честно казано, не бих искал да съм на мястото на този приятел - бих го поставил в много неудобната позиция да смята, че може да ми помогне. Може би повечето от нас не си дават сметка колко много може да навреди приятелският съвет, особено от човек, който не вижда нещата през нашите очи.
Улицата на тревожността привидно изглежда задънена. Сякаш влизаме в стая без прозорци и врати. Стените не са меки, напротив. Съвсем нормално твърди са, за да си разбием главата в тях, да усетим болката и металическия вкус на кръвта от разбитите зъби. Терапията помага, тъй като тя е огледалото в стаята. Там можем да се видим точно такива, каквито сме - без маски, роли и изкривените, счупени образи за себе си, околните и света.
Много често тревожността е закодирана още от детството ни, но зад тази врата понякога се крият страшни чудовища. Уви, не всеки е готов да се изправи срещу тях, да светне лампата в стаята и да види, че са нарисувани по стените с тебешир. По-лесно е да потиснем, да забравим и да се скрием от себе си. Тревожността обаче е симптом на постиснатото, не е болестта сама по себе си. Тялото започва да крещи, че нещо не е наред. Сирената отчаяно вие като гладно куче на пълнолуние, но ние се преструваме, че в стаята няма голямо розов слон. Всичко е наред, продължаваме напред към следващата рутинна задача, имейл, пазаруване, преминавайки като призрак през дните на живота си, над които е плъзнала гъста, мазна, мръсна и отровна мъгла, която ни задушава.
Ние, светът и другите
Много е трудно да обясниш на човек, които не е преживявал панически пристъп, какво е усещането, а още по-трудно е да дадеш аргументирано научно становище защо ти го имаш, а той не. Обикновено това състояние се отпушва след дълго натрупване. Динамична корпоративна работа, здравословни проблеми, житейски предизвикателства, партньорства, липса на партньорства, имане на деца, нямане на деца, невъзможност да имаш деца, битовизми, загуба на вяра, цел и смисъл. Неопределени емоции, блокажи, поражения или просто нещата от живота, които вместо да не ни убият, за да ни направят по-сили, просто ни смазват психически.
Скоростта и контролът
Имали ли сте някога чувството, че живеете на автопилот? Ставате сутрин и вече бързате. Оправяте децата или само себе си, работите, горите и врите в хаос, проблеми, драми, скандали, болести. Прибирате се вкъщи, вечеряте, миете, подреждате, чистите, горещ или студен душ по избор и припадате, докато отново не гръмне проклетата аларма на нощното шкафче, за да се повтори същият този ден, но с нови актьори. А вие да продължите да бързате.
Всичко това се случва на много висока скорост. Лентата се превърта отново и отново. Ту участвате, ту гледате отстрани, но сте уверени, че контролирате цялата ситуация и че всичко зависи само и единствено от вас. Вие сте режисьор, сценарист, оператор, монтажист, декоратор и дори хигиенист на снимачната площадка.
Първото нещо, което съзнателно промених в живота си, когато паник атаките станаха всекидневие още със ставането от леглото, беше целенасочено да намаля скоростта. Постепенно превключвах на все по-ниска предавка, понякога дори дърпах ръчната, за да сляза поне за малко. Тялото, умът и нервната ми система бяха благодарни. Постепенно започнах да виждам света около себе си в други цветове и нюанси, за които не бях подозирал.
Много е трудно да виждаш ясно, когато си на въртележката. От нея всичко сякаш леко се размазва.
Второто нещо, което ми отне много повече време, беше да пусна контрола върху света около мен, доколкото ми е по силите. Оказа се, че единственото нещо, което мога да вкарам в някакъв ред, са мислите.
Рециклирах стари хобита от детството си. Започнах да пиша стихове, истории или да рисувам. Много ми допадна едно определение на Михай Чиксентмихай, според когото поезията е най-сгъстената форма, в която може да предадем послание, като подреждаме мислите си.
Много от нещата, които пиша, имат трагична, драматична и мрачна сянка, но благодарение на тях сякаш успях да вентилирам навън всичко, което ми тежеше, при това като му дам живот и форма през творчеството.
Завръщане към себе си
Аз съм най-тревожният човек, когото познавам, просто защото живея твърде много в главата си. Винаги съм някъде напред или назад, но рядко съм тук и сега. Когато мъглата на тревожността започна да се надига пред очите ми, сякаш за първи път видях слънчевите лъчи, които танцуваха весело в локвите след дъждовен ден. Вятърът, който галеше листата на дърветата, целуваше лицето ми нежно и понякога щуро си играеше с косата ми. Знам, че тревожността пак ще се върне, но вече съм готов да я посрещна. Но не като враг, а като стара познайница, която е дошла да ме хване за ръка, за да намеря отново пътя към себе си.
* Авторът Кирил Гурбетов е специалист в сферата на маркетинга и рекламата в корпоративния свят. Пише стихове и говори откровено по темата за психичното здраве от първо лице.
