Неда Морфова: Ако сме на строеж, ще нося също толкова тухли, колкото и мъжете

Неда Морфова говори непринудено и освободено, движенията ѝ сякаш описват изричаните думи, а когато разказва история, изглежда сякаш я преживява отново на момента. Твърдим това със сигурност, защото се срещнахме с Неда - един от най-известните режисьори на реклами в България.

Тя ни разказа за дебюта си в киното със сериала “Те, Вълните“, говорихме за рекламата, която още се колебае между стереотипите и реалността и за работата по първия ѝ пълнометражен филм с действие между София и Берлин.

Мария Кръстанова: Тежи ли фамилията Морфов - вие сте дъщеря на режисьора Александър Морфов и актрисата Рени Врангова? И защо в Instagram сте minka_jones?

Неда Морфова: Минка и Jones са интересна и случайна комбинация от имена. Майката на моя приятелка се казваше Минка и ми се е запечатало като смешно име. Направих акаунта си на 17 години и така си и остана. Когато създавахме акаунтите в Instagram, не знаехме, че това ще има някаква тежест – че първо ще те проверяват там и на базата на профила ти ще си правят изводи за теб.

Колкото до фамилията, на мен не ми тежи, приемам я като нещо обичайно и нормално. Разбира се, винаги при запознанство има лека усмивка или присвиване на устни.

До момента сте се занимавали основно с реклами, нали така?

Да, така е. Последният ми късометражен филм беше преди 15 години. Тогава спечелихме награда от Sofia Film Fest. Щяхме да заснемем нов филм с парите от наградата, но в крайна сметка ги изхарчихме за сърф в Турция. После много си се ядосвахме. Трябваха ми 15 години, за да се върна отново към киното.

Как решихте да преминете от рекламата в киното 15 години по-късно?

Винаги съм знаела, че киното е моето място. Работата по сериала “Те, вълните” ми се стори много по-плашеща, отколкото тази по моя дебютен филм, който подготвих като сценарий още преди да ми се обадят за сериала. Все си мислех, че моят дебют ще е мой филм с личен сценарий. Но когато ми се обади Койна Русева и ми разказа с абсолютен ентусиазъм и лудост за този проект, без да се усетя, приех. Скочих директно в дълбокото – с малък бюджет, много по-дълга форма, все едно три игрални филма. Но сега съм много щастлива, че така се случи, защото съм много по-подготвена.

Казахте, че имате готов сценарий за пълнометражен филм, може ли да ни разкажете малко повече за него?

Да, той вече е подкрепен от Националния филмов център, от MEDIA Creative Europe и БНТ. Чакаме допълнително финансиране от чужбина, тъй като сюжетът в по-голямата си част се развива в Берлин. Става въпрос за бивша пънк звезда, дъщеря му и нейният син, които се опознават за първи път, докато обикалят улиците на Берлин. Сюжетът се занимава с трима непознати, които остават заедно не заради биологичната им връзка, а защото започват да се харесват и да им е приятно заедно. Избрахме Берлин, защото това е символ на пънка, макар и това време да е отдавна отминало.

Относно “Те, Вълните”. Сериалът, който събира на едно място Мария Каварджикова, Теодора Духовникова, Радина Кърджилова, Койна Русева, Юлиян Вергов и редица други популярни актьори. Вие сте участвала в целия процес по създаване на проекта?

Точно така. Койна Русева и Теодора Духовникова вече се бяха събрали с Радина Кърджилова и се бяха свързали с Рене Карабаш, която беше започнала да работи по първоначалната идея. Когато се включих аз, тя вече работеше по един много поетичен, романтичен сценарий. Той беше прекрасен, но аз от моя страна викнах Петър Крумов, който е другият режисьор на сериала. С него успяхме да преправим сценария така, че да можем да го заснемем – тази поезия и романтика да бъде и на картина, не само като текст.

Какво е да работиш в толкова женски колектив?

Мисля, че прекалихме с представянето на сериала като “женски”. Корицата е женска, но вътре съдържанието има една много сериозна мъжка част, която е не по-малко важна. С Петър Крумов много добре се балансирахме. Мен ме вълнуват много повече емоцията и визията. Петър, от своя страна, който освен че е режисьор, има и един прекрасен роман, се води главно от драматургията. Идеалната комбинация. Мисля, че двамата работихме като добре смазана машина. Снимките бяха много тежки – заради заетости на актьори, командировки, постановъчно тежки сцени – снимахме един през друг. Аз снимах една сцена до обяд, а следобед – той снима сцена от съвсем друг епизод. Това беше единственият начин да успеем да заснемем всичко, което ни се искаше, макар и да докарвахме екипа и актьорите до шизофрения.

Какъв човек сте на снимачната площадка?

На терен изглеждам изключително нелепо, обикалям невротично, изразявам се хаотично и лаконично, не обичам да дообяснявам мотивацията или смисъла на всяка реплика, защото тогава сцената започва да изглежда твърде обмислена, твърде заучена. Понякога нарочно изваждам актьорите от зоната им на комфорт, за да предизвикам нещо неочаквано в играта им, което изненадва и тях самите.

Един път им разместих всички реквизити преди дубъла без да им казвам. И точно тогава се получи страхотно, защото вместо да мислят за репликите си, те започват да се питат “Какво, по дяволите, става тук?” Истинските живи реакции и емоции идват, когато актьорите не играят ролята си на автоматик. Дори и най-добрите могат да изгубят интерес, когато правят едно и също за 55-ти път и тогава трябва да ги върнеш в изходна позиция. Така започва да се ражда нещо истинско отново.

Иначе снимачната площадка е единственото място, на което се чувствам комфортно. Киното е екип. Дори да си много добър, но си сам, нищо не можеш да постигнеш. За мен е много важно да вдъхновявам всеки един актьор, всеки един човек на снимачната площадка да мисли и да участва в този процес изцяло. Не обичам да казвам “ти направи това или онова”. Всеки трябва да се чувства значим, независимо каква е длъжността му или колко голяма е ролята му.

Смятате ли, че напоследък българското кино се възражда?

Аз лично съм любопитна към новите български филми и мисля, че се появяват все по-интересни и смели проекти.

Вие сте завършила в Единбург, някога пред вас стоял ли е въпросът да не се завърнете в България?

Когато заминах за Шотландия, вече бях работила по филмови продукции в България цяла година като скриптър или втори асистент режисьор. Тогава попаднах в едно кафе “703” в София, където се запознах с невероятни оператори, режисьори, фотографи и други професионалисти от киното. Всички те бяха с около 10 години по-големи от мен. И всъщност те много ме заобичаха и ме приеха като един от тях. Драго Шолев тогава започна да ме взима с него на терен постоянно и ме научи на повече, отколкото който и да е друг.

Когато отидох в Единбург, попаднах в една среда на 18-годишни, които тепърва разбираха какво значи камера и си купуваха първата бира в живота. Стори ми се като една огромна стъпка назад. Беше много неприятно, защото всички се кефеха на първите си филмчета и как успяват да монтират два кадъра един с друг, а на мен ми се изглеждаха като деца, които си играят в пясъка. При всеки възможен случай гледах да се прибера в България. Така че не, не е стоял този въпрос.

Усещала ли сте дискриминация срещу жените в кино средите в България?

Според мен в киното имаме изключителна традиция на жени режисьори. Трудността не идва от това дали си мъж или жена, а от сблъсъка с реалността – в киното винаги е трудно, независимо от пола. Всеки, който успява в киното, е много способен и отдаден, но и освен това има огромна доза късмет.

Не съм усещала дискриминация в киното, но не мога да говоря за всички. Може би жените понякога срещат по-големи предизвикателства, особено когато са и майки или имат семейни задължения. Това е друга динамика, която често добавя сложност, но не вярвам, че в крайна сметка ни спира.

Движението me too, тръгнало от САЩ и пренесло се в много европейски държави, така и не стигна до България. Можем ли да кажем, че това е така, защото няма такива случаи на сексуален тормоз в българското кино или просто не им се дава гласност?

Аз лично не съм попадала в такива ситуации. За мен снимачната площадка е все едно се прибирам вкъщи. Екипът е моето семейство. Но и аз никога не съм била от жените, които чакат да им се отвори вратата или ако сме на строеж, ще нося също толкова тухли, колкото мъжете. Така съм възпитана.

По какъв начин женската перспектива променя процеса на работа?

Подхождам с емоция и абсолютно се хвърлям във всяко едно предизвикателство. Дори като си гледам снимките behind the scene, Петър Крумов седи точно както сме виждали да седят Спилбърг или Годар – концентриран, елегантен, изпънат. Аз съм винаги някъде клекнала или намазана с кинаджийска кръв, например.

Другото е отношението ми към детайла. Към патината на костюма, към всеки реквизит. Това на моменти много ми пречи, но накрая си мисля, че личи на екран.

Вие идвате от рекламата. В преварителния ни разговор казахте, че има нещо като дискриминация в този сектор. Например не се предпочитат жените режисьори на реклами за бира и коли.

В рекламата наистина има дефицит на жени режисьори в България. Отчасти и затова потръгна моята кариера – аз започнах на 21 години, като тогава други жени режисьори нямаше изобщо в тази сфера. И така бързо се превърнах в нещо интересно, дори екзотично. Започнаха да ме търсят за всяка една реклама, която е “по-женска” и бързо натрупах опит. Има брандове, които се възприемат като “мъжки” и те предпочитат да снимат с мъже. С времето тази нагласа може да се промени – просто трябва да има повече жени в индустрията.

Наскоро интервюирах Полина Влахова и Мария Милушева, които казаха, че все още рекламите работят със стереотипи за жените - например жена домакиня в кухнята.

Да, главно се борави със стереотипи. И наистина впечатлението, което се оставя от рекламите, е, че жената стои вкъщи, гледа деца и телевизия, и готви. Неща, в които аз самата не се припознавам. Но аз съм се сблъсквала с подобни стереотипи навсякъде по света. Те са изградени другаде още преди рекламата да има каквото и да е значение в България.

И за мъжете също се борави със стереотипи, но там спектърът от ситуации, професии и локации е доста по-широк.

Жените като двигател на бизнеса: Новата агенция, която променя маркетинговите стратегии в България