Още ли сте същият човек, който бяхте като дете

• Хората имат различни виждания за собствения си характер – някои смятат, че са си такива от деца, докато други разпознават няколко различни версии на себе си през годините.
• Ние не сме просто сбор от черти на характера. Това какви сме се определя и от действията ни, изборите и дори малките ни странности и хобита.
• Начинът, по който разказваме историята на живота си, влияе на това как се променяме. Някои виждат живота си като една дълга история, други - като отделни глави.

Ако можехме да си спомним по-ясно какви сме били като деца, може би щяхме да имаме по-добра представа как сме се развивали през годините. Същите характери ли сме били на четири, каквито сме на двадесет и четири, четиридесет и четири или седемдесет и четири? Ще се променим ли значително с времето? Предрешено ли е вече всичко или онова, кото ни се случва, ще оставя своя отпечатък върху нас?

Някои хора чувстват, че коренно са се променили през годините и вече не се разпознават в "Онези гаджета! Онази музика! Онези дрехи!," докато други имат силно усещане за връзка с по-младите си версии и за тях миналото остава дом.

Опитайте се да си спомните живота, както сте го живели преди години. Човекът, който сте бил тогава, усещате ли го като вас сега или е по-скоро непознат? Сякаш си спомняте за вчера или четете роман за измислен герой?

Тези въпроси задава Джошуа Ротман в статия за New Yorкer преди време, озаглавена "Да се превърнеш в себе си".

Той цитира стихотворението "Дъгата" на Уилям Уърдсуърт от което е и прословутата фраза, че "Детето е баща на човека".

Сърцето ми подскача, щом съзре я -

небесната дъга:

Тъй бе, щом живота в мен потече;

Тъй е все, и мъж съм вече;

Тъй да бъде, и когато остарея

или нека да умра!

Детето е баща на Човека;

Бих могъл за дните си да пожелая

природна вяра, нека свързва ги докрая.

Превод: © Денис Метев

Една от причините да ходим на срещите на випуска е да се почувстваме като предишната си версия - старите приятелства се подновяват, старите шеги изплуват, старите влюбвания се разпалват. Но пътуването във времето спира, щом напуснем купона. Оказва се, че все пак сме се променили, пише Ротман.

От друга страна, много хора искат да се откъснат от миналите си версии. Обременени са от това кои са били или затворени в това кои са, те копнеят за животи от различни епизоди.

Карл Уве Кнаусгорд е норвежки писател. Той стана известен в цял свят с поредица от шест автобиографични романа, озаглавена „Моята борба“. Wall Street Journal го описа като „една от най-големите литературни сензации на 21 век“.

Кнаусгор поставя под въпрос дали изобщо има смисъл да използваме едно и също име през целия живот. Гледайки своя снимка като бебе, той се чуди какво общо има това малко същество "с разперени ръце и крака и лице, изкривено в писък" с четиридесетгодишния баща и писател, който е сега, или "със сивия, прегърбен старец, който след четиридесет години може би ще седи и ще си пуска лиги, треперейки в старчески дом."

Карл Уве се страхува, че баща му, докато го е тероризирал, по някакъв начин също го е и оформил. И това е така, разбира се – кое дете не е оформено от родителите си? – а когато Карл Уве описва гнева на баща си и дреболиите, които са го пробуждали, той описва и самия себе си такъв, какъвто сме го опознали в хода на хилядите страници. За Карл Уве възможността самият той да храни в себе си същия гняв като баща си е източник на ужас и, преди всичко друго, на срам.

Много често хората казват "Това беше в един друг живот" или "Сега съм различен човек".

Живеейки с нашите приятели, съпрузи, родители и деца, се чудим дали са същите хора, които винаги сме познавали, или са преживели промени, които ние, или те самите, трудно забелязват, пише колумнистът на New Yorker.

Въпросът за нашата непрекъснатост като личности има емпирична страна, на която може да се отговори научно. През седемдесетте години, докато работи в Университета на Отаго в Нова Зеландия, психологът Фил Силва помага за стартирането на проучване на 1037 деца.

Всички те живеят в или около града Дънидин, изследвани са първо на възраст три години и след това на всеки две години, докато станат на 45. Изследователите интервюират не само тях, но и техните семейства и приятели.

През 2020 г., четирима психолози, свързани с проучването в Дънидин – Джей Белски, Авшалом Каспи, Тери Е. Мофит и Ричи Поултън – обобщават наученото досега в книгата си „The Origins of You: How Childhood Shapes Later Life“.

Тя включва резултати и от няколко свързани проучвания, проведени в САЩ и Великобритания, и така описва как около четири хиляди души са се променили през десетилетията.

Джон Стюарт Мил някога е писал, че младият човек е като "дърво, което трябва да расте и да се развива от всички страни, според тенденцията на вътрешните сили, които го правят живо същество", припомня Джошуа Ротман.

Авторите на "The Origins of You" използват друга метафора - те сравняват човешкото развитие с метеорологичните системи. Всяка индивидуална буря притежава уникален набор от характеристики и динамика; същевременно бъдещето ѝ зависи от множество атмосферни и ландшафтни елементи. Съдбата на всеки ураган може да бъде повлияна от фактори като "въздушното налягане на друго място" и времето, което прекарва в открито море, натрупвайки влага преди да достигне сушата. По аналогия, човешкото развитие е оформено от сложното взаимодействие между генетични предразположения и разнообразни влияния на средата, което прави предсказването на индивидуалния път изключително трудно.

Усилията да се разбере човешката "метеорология" – да се покаже например, че децата, които са малтретирани, носят белега на това малтретиране като възрастни – са предсказуемо неточни, пише Ротман в статията си.

Единият проблем е, че много изследвания на развитието са "ретроспективни" по природа: изследователите започват с това как се справят хората сега, след което поглеждат в миналото, за да разберат как са стигнали дотам. Но редица неща затрудняват такива усилия.

Има ненадеждност на паметта например: хората често имат трудности да си спомнят дори основни факти за това, което са преживели преди десетилетия.

Има също проблем с пристрастността при подбора. Ретроспективно проучване на тревожни възрастни може да установи, че много от тях са израснали с разведени родители – но какво да кажем за многото деца на разведени родители, които не са развили тревожност и следователно никога не са били включени в проучването? Трудно е за ретроспективно проучване да установи истинското значение на който и да е единичен фактор.

Ценността на проекта в Дънидин произтича не само от дългата му продължителност, но и от факта, че е "проспективен". Започнал е с хиляда произволни деца и едва по-късно идентифицирал промените, когато те се появили.

Изследователите започнали с категоризиране на тригодишните си субекти. Срещали се с децата за по деветдесет минути и са ги оценявали по двадесет и два аспекта на личността – неспокойство, импулсивност, своеволие, внимателност, дружелюбност, комуникативност и така нататък.

След това използвали резултатите си, за да идентифицират пет общи типа деца:

• Адаптивни (40%): Тези деца проявяват балансирана комбинация от личностни черти и се адаптират лесно към различни ситуации.
• Уверени (25%): Те са по-отпуснати в общуването с непознати и нови преживявания в сравнение с връстниците си, демонстрират значителна социална увереност.
• Сдържани (15%): Първоначално предпазливи или резервирани, тези деца се нуждаят от време, за да се отпуснат в непозната среда.
• Потиснати (10%): Силно срамежливи, тези деца се адаптират изключително бавно към нови обстановки или хора.
• Неконтролирани (10%): Характеризират се с импулсивност и склонност към опозиционно поведение.

Тези определения на личността, достигнати след кратки срещи, формирали основата за половин век по-нататъшна работа.

До осемнадесетгодишна възраст определени модели станали видими. Въпреки че уверените, сдържаните и добре приспособимите деца продължили да бъдат такива, въпросните категории били по-малко отчетливи.

За разлика от това, децата, които били категоризирани като потиснати или като неконтролируеми, останали по-верни на себе си. На осемнадесет години някогашните потиснати деца били "значително по-малко решителни и категорични от всички други деца".

Неконтролируемите деца междувременно "описвали себе си като търсещи опасност и импулсивни" и били "най-малко склонни от всички млади възрастни да избягват вредни, вълнуващи и опасни ситуации или да се държат по обмислен, предпазлив, внимателен или планиращ начин."

Тийнейджърите в тази последна група имали склонност да се ядосват по-често и да гледат на себе си като на "малтретирани и жертви".

Изследователите видели възможност да опростят своите категории. Те забелязали, че има голяма група тийнейджъри, които не следват ясно определен житейски път или модел на поведение. Вместо да анализират тази група в детайли, те решили да я обединят в една обща категория и се концентрирали върху две по-малки, но отчетливи групи:

• „Отдалечаващи се от света“ (moving away from the world) – Тийнейджърите в тази група избират по-тих, спокоен и обмислен начин на живот. Това не означава, че животът им е незадоволителен – те могат да бъдат напълно щастливи, но просто избягват рискове и прекалено социални или хаотични ситуации.
• „Противопоставящи се на света“ (moving against the world) – Тази група е по-конфликтна и се опълчва на заобикалящата среда. Те демонстрират предизвикателно или рисково поведение и често влизат в конфликти.

През следващите години изследователите открили, че хората от втората група били по-склонни да бъдат уволнявани от работата си и да имат проблеми с хазарта. Техните нагласи били трайни.

Тази трайност се дължи отчасти на социалната сила на темперамента, който, пишат авторите, е "машина, която проектира друга машина, която продължава да влияе на развитието". Тази втора машина е социалната среда на човека. Някой, който се движи срещу света, ще отблъсква другите и ще има склонност да тълкува действията дори на добронамерените други като противопоставяне; тази отрицателна социална обратна връзка ще задълбочи опозиционната му позиция.

Междувременно той ще се занимава с това, което психолозите наричат "избор на ниша" - предпочитането на социални ситуации, които подсилват нечия нагласа.

Един "добре приспособим" седмокласник може всъщност да "очаква с нетърпение прехода към гимназията". Приятелката му, която се "отдалечава от света", може да предпочете да чете по време на обяд. А брат ѝ, който се "движи срещу света" - групата е леко доминирана от мъжкия пол - ще се чувства най-добре в опасни ситуации.

Чрез такова саморазвитие ние подбираме живот, който ни прави все повече самите себе си. Но има начини да се излезе от този цикъл. Един от начините, по които хората променят курса си, е чрез интимните си връзки. Изследването от Дънидин предполага, че ако някой, който има тенденция да се движи срещу света, се ожени за правилния човек или намери правилния ментор, той може да започне да се движи в по-позитивна посока.

Изследването от Дънидин казва много и за това как различията между децата имат значение с течение на времето.

През 1964 г. режисьорът Майкъл Аптед помага в създаването на документалния проект "Seven Up!". Поредицата проследява живота на 14 британски деца, като ги интервюира на всеки седем години, за да изследва как социалната класа и обстоятелствата влияят върху развитието им. Последният филм, "63 Up", излиза през 2019 г. През 2021 г. Аптед умира.

Идеята на целия продукт е да се изследва английската класова система чрез йезуитската максима "Покажи ми детето на седем и ще ти покажа мъжа".

С напредването на поредицата обаче хаосът на индивидуалността замъглява първоначално поставените катеогрии.

Един от участниците става свещеник и се включва в политиката, друг започва да помага на сираци в България; трети се захваща с аматьорски театър, четвърти изучава ядрен синтез, пети създава рок групи.

Реалният живот, неудържим в детайлите си, надделява над схематичните намерения на филмовите създатели.

Въпреки че класовата система се оказва удивително устойчива - децата от работническата класа като цяло остават в нея, а тези от по-привилегировани семейства запазват своя социален статус, някои от участниците "разбиват" предопределението на произхода си:
Пол Кичън от работническа класа става успешен професор, Ник Хичън, син на фермер, става преподавател в САЩ, Брус Балден, възпитаник на частно училище, избира да преподава в бедни райони.

Най-важният извод може би е, че въпреки силното влияние на социалния произход, индивидуалните избори и характер също играят значителна роля в оформянето на житейския път.

Случаят с България е интересен. Джон Бризби е наполовина българин. Той е правнук на Тодор Бурмов, първия министър-председател на Княжество България, и на Константин Хаджикалчев, виден търговец и дарител от Възрожденската епоха и и изтъкнат политик, който убеждава Фердинанд да заеме българския престол.

Бризби не участва в "28 Up", но се завръща в "35 Up" през 1991 г., за да привлече внимание към проблемите с бедността в България. Той основава благотворителна организация, наречена "Help Bulgaria".

Бризби става кралски юридически съветник. Неговата съпруга – Клеър Бризби, е дъщеря на бившия посланик на Великобритания в България, – сър Джон Логан. Всички те заедно с видния български дипломат Иван Станчов са съучредители на Friends of Bulgaria през 1991 г.

Още Психология

Каква е тайната на това да имаме "най-добри приятели завинаги"

7-те дребни гряха, които можем да победим, по пътя към щастливия живот

Изкуството на смирението или да се научим да не се надценяваме

Робърт Уолдингер и най-дългото изследване на земното щастие