Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
В моя личен списък с неща, които искам да направя поне веднъж в живота си, няма кой знае колко материални придобивки. Повечето са свързани с места, пътувания и преживявания. Едно от тях е поне веднъж да изляза на корта с тенисист от топ 100.
На 7-ото издание на ОББ Тенис турнир няколко от участниците може би получиха възможност след години да разказват точно такава история.
Иван Иванов и Александър Василев, посланици на ОББ и Mastercard, изненадаха три от участващите двойки в любителския турнир, като излязоха на корта заедно с тях. И ако двамата продължат по пътя, по който са тръгнали, след време някой спокойно може да казва: „Играл съм срещу него. Даже му взех точка.“
За няколко минути резултатът нямаше особено значение. Имаше усмивки, опити за впечатляващи удари и онзи особен вид вълнение, който всеки любител на тениса би разбрал. Защото едно е да гледаш талантите на българския тенис от трибуните, а съвсем друго е да се окажеш от другата страна на мрежата.
За Иван и Алекс денят също предложи нещо необичайно - двамата отново се озоваха заедно на корта, този път от една и съща страна на мрежата.
Още тогава им пожелах следващата стъпка да бъде двойка на турнир от Големия шлем. А защо не някой ден отново да се срещнат и един срещу друг там - само че, ако може, нека бъде в някой от по-късните етапи на турнира. Защото веднъж вече го направиха.
Финалът, който промени очакванията
През септември 2025 г. Иван Иванов и Александър Василев изиграха първия изцяло български финал в турнир от Големия шлем. Това се случи при юношите на US Open, където Иван спечели със 7-5, 6-3. Само два месеца по-рано той бе станал шампион и на Уимбълдън, докато Василев достигна до полуфиналите в Лондон.
Иван завърши сезона като №1 в света при юношите, а Александър – като №3. Това са постижения, които лесно могат да накарат човек да избърза с очакванията. Само че преходът от юношеския към мъжкия тенис няма особено отношение към това колко впечатляващо изглежда CV-то ти на 17 или 18 години.
И двамата го разбират. „Най-голямата разлика е в дисциплината, която мъжете имат, и в целия професионализъм, с който излизат на корта. Те имат повече опит и повече стаж в професионалните двубои. Това е нещо, което на нас все още ни липсва“, казва Иван.
При Александър списъкът е още по-дълъг.
„Доста аспекти са – концентрацията, постоянството, физическата активност по време на мача, качеството и силата на ударите. Трябва да си много добър в много компоненти, за да прогресираш в тениса.“
Това може би са и най-важните думи от разговорите ни с тях. Не защото разкриват някаква тайна за професионалния тенис. Точно обратното - защото показват колко ясно двамата осъзнават, че такава няма.
След юношеските титли започва по-трудната част
Историята на българския мъжки тенис е достатъчно добра причина да не приемаме нищо за даденост.
Преди Иван и Алекс само четирима българи са стигали до основната схема на турнир от Големия шлем при мъжете - Милен Велев, Орлин Станойчев, Радослав Лукаев и Григор Димитров. Станойчев и Димитров са единствените, достигали топ 100 в световната ранглиста, а Григор остава единственият български мъж с ATP титла.
Това поставя в перспектива колко труден всъщност е пътят от „огромен талант“ до утвърден професионалист. Първият пълен сезон на Иван и Александър с фокус върху мъжкия тенис вече им донесе важни знаци, че вървят в правилната посока.
Иван спечели M25 турнира в Тарагона през март втората му професионална титла след успеха на M15 в Сентендре през 2025 г., а освен това постепенно започна да трупа победи и на ниво „Чалънджър“.
Александър стигна до първата си титла при мъжете през май в Куршумлийска баня и също имаше своите победи на по-високото ниво турнири. Към средата на октомври двамата вече са около №500 и №600 в света.
Достатъчно, за да видим прогреса. Но не и достатъчно, за да започнем да отброяваме кога единият ще стане например №20, а другият №30. Може би най-доброто, което можем да направим като хора, които следят тениса, е да им дадем време.
Да се радваме на победите, да приемаме загубите като част от процеса и да не превръщаме всяка седмица без титла в повод за въпроси какво се е объркало.
Те самите изглеждат достатъчно наясно колко работа им предстои.
Дисциплина и постоянство Когато питам Иван кое е най-важното нещо, което животът в академията на Рафаел Надал е променил в него, отговорът идва бързо.
„Дисциплината. Там ме научиха да съм дисциплиниран, да ставам по едно и също време, да се грижа сам за себе си и да знам, че на корта е най-важното. Всичко, което правим извън корта, е за това, което се случва на корта.“
Александър пък ми каза едно изречение, което признава, ми се загнезди в съзнанието откакто го чух.
„Капката дълбае камъка не със сила, а с постоянство.“ Оказва се, че това изречение е написано на капачка от сок, която винаги е в сака му и към която се обръща в трудни моменти.
„В трудни моменти, когато имам съмнения или се притеснявам, винаги се сещам, че постоянството е най-важното нещо“, разказва Василев. Дисциплина и постоянство. Две не особено бляскави думи за двама тенисисти, за които вече сме използвали определения като „исторически“, „шампион“ и „№1 в света“.
Но вероятно точно те ще са много по-важни за това какво ще пишем за тях след пет години. Александър каза, че един от най-ценните уроци, които е взел от големите шампиони, с които е имал възможност да тренира, е да се научи да се наслаждава на процеса. „Това ще ми даде сила да продължа за дълъг период.“
Защото професионалният тенис не е US Open финал всяка седмица. Много по-често е тренировка сутрин, фитнес следобед, дълго пътуване до турнир, ранна загуба и после още една тренировка. Ако трябва да избират с кой велик шампион да тренират, и двамата се спират на Роджър Федерер. Иван избра Маестрото дори когато изборът е между швейцареца и Рафаел Надал, в чиято академия израства като тенисист.
Следят внимателно и настоящите звезди. Когато ги накарахме заедно да сглобят „перфектния тенисист“ от различни компоненти на играта, изборите им показаха нещо важно - наблюдават детайлите. Не просто кой печели, а защо печели.
А умението да вземеш най-доброто от хората преди теб никога не е лошо качество.
Погледът е напред Една от игрите ни беше да ги накараме да избират между различни постижения. Вече имат достатъчно сериозни юношески успехи, които да поставим сред опциите. Но накрая и двамата избраха нещо, което още не притежават: първата ATP титла. Това вероятно казва повече от дълъг разговор за амбициите им.
Иван определя първата си година в професионалния тенис като много добра, но когато го питаме къде иска да бъде година по-късно, не посочва конкретен номер. „Догодина искам да съм здрав, да покорявам нови върхове и да съм мотивиран.“
Александър е една идея по-конкретен. Той говори за година на опити и на много научени уроци. „Всеки ден тренирам, продължавам и гоня целите си. Много уроци научих и се надявам да ги възпроизведа догодина.“ А къде иска да бъде по това време през следващия сезон? „Около №300.“ Амбиция има. Но поне засега няма усещане, че някой от двамата смята бъдещия успех за свое право. Той трябва да бъде изработен.
Един ден, в който тенисът беше просто удоволствие И точно затова беше хубаво за няколко часа на ОББ Тенис турнир всичко да бъде малко по-различно. Като посланици на ОББ и Mastercard Иван и Александър не бяха там, за да трупат точки за ранглистата. Нямаше значение дали ударът е перфектен, нито какво показва резултатът.
Те играха с хора, за които тенисът не е професия, а любим начин да прекарват свободното си време.
И може би именно това прави подобни срещи ценни.
Професионалният тенис много лесно се превръща в ранглисти, точки, пари и резултати. Но причината повечето от нас някога да са хванали ракетата е далеч по-проста - защото играта е удоволствие. След демонстрацията двамата отново тръгват по своя път.
Пътят на тренировките, турнирите и следващият опит да се премине още едно стъпало. Никой не може да обещае докъде ще стигнат Иван Иванов и Александър Василев. Тенисът е дал достатъчно примери защо юношеските успехи не са гаранция за нищо.
Но потенциалът е там. По-важното е, че изглежда има и разбирането какво трябва да бъде направено с него.
А на нас ни остава по-приятната част – да ги подкрепяме, да им дадем време да се развиват и да се надяваме, че хората, които през онзи септемврийски уикенд успяха да спечелят точка срещу тях, след години ще имат една наистина добра история за разказване.
.jpg)
