Последните общи звезди, краят на поп културата и дигиталните тирани

Признавам, не съм гледала Супербоул. Нито последния, нито който и да било предишен.

Това, разбира се, не ми пречи всяка година да се будя в 6, за да гледам концерта между двете полувремена и да видя рекламите, направени специално за събитието - те са категория, сами по себе си.

Този път обаче нещо друго привлече вниманието ми измежду десетките традиционно разгорещени онлайн отзиви - една по-периферна дискусия относно знаменитостите, на които са заложили брандовете (или рекламните им агенции).

Критиката гласеше, че в годината на Суифт-манията и Ъшър е проява на недалновидност да напълниш рекламните блокове със “стари хора” като Арнолд Шварценегер (76 г.), Дани Де Вито (79 г.), Дженифър Лопес (54 г.), Бен Афлек (51 г.), Мат Деймън (53 г.), LL Cool J (56 г.) , Крис Дженър (68 г.), Глен Клоуз (76 г.), Мартин Скорсезе (81 г.), Антъни Хопкинс (86 г.) и прочее величия от миналия век.

Факт е, че най-големият ръст в зрителската аудитория на Супербоул беше сред представителите на Gen Z.

Броят на жените между 18 и 24-годишна възраст е с 24% повече от миналата година. Мъжете от същата възрастова група са на второ място с 20% увеличение. Момичетата между 12 и 17 години са на трето място по ръст на зрителския интерес към финала на Националната футболна лига, с 11% скок.

Милиони тийнейджъри са гледали мача, а рекламодателите са избрали „бумъри“ за рекламите си?

Тотално разбирах фрустрацията. Очевидният отговор за този комуникационен „пропуск“ беше архаизмът на закостенелите и изоставащи рекламни агенции.

Не толкова очевидният отговор е друго възможно обяснение, а именно “краят на поп културата“ или разцепването на това, което сме свикнали да наричаме “поп култура“ на безброй микро- и нанопотоци.

Проводниците на тази теза обясняват превеса на “стари звезди” с констатацията, че всъщност това са последните “общи звезди”.

Със своите 123 милиона зрители от всички възрасти, Супербоул е една от малкото възможности за масов маркетинг по телевизията. Но към днешна дата забавленията и информацията са дотолкова индивидуализирани, че ние, колективно, като общество, просто нямаме „споделен списък“ от всеобщо признати знаменитости. Или истини.

Преди 20-30 години всички - стари, млади, мъже, жени, бедни, богати - гледахме едни и същи ТВ канали с едни и същи филми, слушахме едни и същи радиостанции, и виждахме едни и същи новинарски заглавия.

Даже да не си съгласен с опозиционния вестник, можеше да го прочетеш.

Даже да имаш 200 програми на кабелната телевизия, всяка от тях излъчва за теб съвсем същото съдържание, каквото излъчва за всички останали зрители.

Това е минало.

Днес живеем в свят, който вече не работи така, но все още не сме осъзнали истинския мащаб и значимост на тази промяна.

Персонализацията е цар и властта му се храни с лайкове, реакции и задържано внимание.

Наскоро една приятелка ме попита дали съм забелязала как в недалечното минало изложбите са служили за докосване до чужда перспектива - а сега са се превърнали в търсене на самовалидация и припознаване, до степен да се „канселират“ „грешните“ гледни точки.

Аз-ът е не само изходната точка, но и мерната единица, и крайната цел, а всичко е по негов образ и подобие. Най-сетне човекът е по-голям от човечеството. Моята свободолюбива балканска душа се радва на краха на остарелите догми.

Но какво следва?

В книгата си „Интересни времена“ гениалният сър Тери Пратчет, с присъщия си сарказъм, повдига въпроса за странния начин, по който революциите могат да се превърнат в тирания.

Случайно или не, романът започва с фалшив цитат на несъществуващото китайско проклятие „да живееш в интересни времена“, подобно на пророчество за идващата епоха на дезинформация и фалшиви новини.

Настъпването на технологичната революция измени трайно и в дълбочина пейзажа на обществените отношения. От една страна, дигиталните технологии изиграха централна роля в катализирането на социални и политически промени, и усилиха гласовете на маргинализирани групи, но също бяха експлоатирани от репресивни режими за наблюдение и разпространение на пропаганда.

Дигиталната революция демократизира достъпа до информация, но също така създаде нови форми на цифров авторитаризъм.

Компании като Google и Meta притежават безпрецедентен контрол върху потока от информация и цифровата инфраструктура, която е в основата на съвременния живот.

Техните алгоритми оформят съдържанието, което консумираме, и темите, които ни вълнуват. Те влияят върху обществения дискурс и предопределят политически резултати.

Наред с трансформиращия си потенциал, социалните медии се очертаха и като мощни инструменти за манипулация. Възходът на „фалшивите новини“ доведе до повсеместна ерозия на доверието – в авторитети, в експертност, в традиционните медийни източници, в истината, ако щете, подхранвайки поляризацията.

Все повече тийнейджъри се отвръщат от традиционните медии и получават новини от социалните медии.

Факт: Instagram е най-популярният източник на новини сред по-младите хора, следван плътно от TikTok и YouTube.

Но тези платформи не са медии с прозрачно финансиране, журналистическа етика, проверени източници и видимо за всички съдържание. И последствията не закъсняват.

Според Алис Евънс, гост-изследовател в Станфордския университет, в страните на всеки континент се отваря идеологическа пропаст между младите мъже и жени, а данни на Gallup показват, че това фундаментално раздалечаване се е случило в последните само шест години

Мъжете и жените от едно и също поколение вече не виждат света по един и същи начин, защото не гледат в един и същи екран.

Как ще изграждат общи семейства, икономики, държави?

Какво означава липсата на “споделени препратки” за възприемането на реалността? Всъщност, имаме ли изобщо обща реалност?

Според някои се намираме в епохата на дигитален империализъм, където големите технологични гиганти диктуват правилата на играта. Техните алгоритми и стратегии за достъп до аудитория и монетизация подлагат на сериозно изпитание даже традиционната идея за национална държава.

Според известния историк и писател Ювал Ноа Харари човешките общества са структурирани около споделени идеи, а не около физически структури или географски граници.

Харари твърди, че през цялата история хората са се организирали в сложни общества, като колективно са вярвали и се придържали към споделени концепции като религия, национализъм, правни системи. Тези споделени идеи са спойката, която държи обществата заедно, осигурявайки обща рамка за сътрудничество и организация.

Когато не разполагаме с критичния минимум допирателни, не само общуването, но и конструктивният спор, в който се ражда истината, става невъзможен.

Един малък рекламистки проблем ни разкрива по-голям културен проблем, който ни разкрива по-голям социален проблем, който ни разкрива по-голям екзистенциален проблем.

И докато Фукуяма говори за края на историята, може би ние ще се наложи да говорим, при това сериозно, за края на общото бъдеще.

Някъде ми попадна изразът “дефицит на бъдеще” и го намирам за обезкуражаващо сполучлив.

Дали всичко това е лошо или е просто поредното непознато, поредното ново варварство, което ни плаши? Или, иронично, в Края на историята сбъдваме мита за Сътворението и ябълката на познанието тепърва ще заседне в гърлото ни, осъждайки ни да раждаме в мъки бъдещето?

Не знам. Но се надявам поне да можем всички да се съгласим, че Джей Ло не е стара.