Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
- България вече е поела по пътя към авторитаризъм, а ограниченията върху парламентаризма напомнят процеси от 30-те години на миналия век.
- Радев опитва да централизира властта, но управляващите нямат ясна цел и план за решаване на проблемите на страната.
- Ниската избирателна активност ще ограничи политическата тежест на новия президент и възможностите му да повлияе за промяна на геополитическата посока на България.
- Единният учебник по история и обвързването на държавата, църквата и образованието са част от стремежа на властта да унифицира мисленето на обществото.
Това е оценката на историка проф. д.и.н. Милко Палангурски.
В интервю за „Булевард България“ той коментира рисковете от съсредоточаването на власт в ръцете на управляващите, последиците от ниската избирателна активност и възможността за промяна на геополитическата ориентация на страната.
Как си обяснявате ниската избирателна активност на президентските избори?
Трудно е да се посочи само една причина. През последните години наблюдаваме трайно намаляване на броя на гласуващите. В началото на демократичния преход избирателите бяха около 5,5 милиона, след това станаха 4,5 милиона, после 3,5 милиона. Впоследствие участието се стабилизира около два милиона души.
Не бива да забравяме и поредицата от парламентарни избори през последните години. Видяхме формации, които печелят подкрепа, а само няколко месеца по-късно изчезват от политическата сцена. Имам чувството, че сега ще се случи нещо подобно. Хората гласуват с очакването да се появи по-стабилна политическа алтернатива, но когато обещанията не се изпълняват, се чувстват излъгани и се отдръпват.
Може ли отдръпването на избиратели от „Прогресивна България“ и лично от Румен Радев след парламентарните избори през април, да се превърне в заплаха за управлението?
Разбира се. Възможно е и отново да се появи необходимостта от смяна на изпълнителната власт. Не е задължително това да стане в следващите месец-два, но не се очертава спокоен мандат, дори ако кандидатът, подкрепен от управляващото мнозинство, спечели президентските избори.
Все още не е гласуван нито един пълен бюджет, а очакванията за това какво трябва да се случи в България са коренно противоположни. България допуска висока инфлация, а държавата задлъжнява с бързи темпове. Освен това не виждам реформаторска идея, около която управляващите да са се обединили.
Има едно политическо правило: когато получиш мнозинство, но не направиш необходимите реформи през първите шест-седем месеца, обикновено губиш подкрепа.
Ако Илияна Йотова бъде избрана за президент, това ще легитимира ли управлението?
За известно време - да. Но след Коледа и приемането на новия бюджет ще започнат следващите политически изпитания. Първите два-три месеца ще минат под знака на бюджета, а след това ще има кампания за местните избори.
Така прозорецът за евентуална стабилизация на управлението ще бъде много кратък – около четири-пет месеца, и то при благоприятно развитие.
В кампанията ясно се откроиха две геополитически линии – европейската и евроатлантическата ориентация от едната страна и сближаването с Русия от другата. Разделението по тази тема на толкова високо ниво ново ли е?
Не. Това е победа за пропагандата срещу Европа и НАТО в България, която се засили след началото на войната между Русия и Украйна. Дългосрочната идея, че българското участие в европейския контекст трябва да се дестабилизира, намери своето отражение.
Когато започнат да падат бомбите - а те започнаха да падат и в нашите води - много лесно се увеличава напрежението по тази тема. Ние подценяваме заплахата.
Руският президент иска да върне статуквото от преди 1997 г., което е направо искане България да напусне НАТО. Не виждам някой от кандидатите да е обяснил ясно какво означава това и каква би била позицията на страната ни. Мълчанието невинаги е злато. Не бива да се стига до момент, в който България трябва да взема кардинални решения под натиск за промяна на геополитическия си статут.
Колко голям е рискът от подобен сценарий?
Според мен е голям. Последният път, когато България получава подобен ултиматум, е от Адолф Хитлер през 1941 г. преди включването ѝ във Втората световна война.
Тогава германската армия се концентрира на Дунав и България е поставена пред избор - да се присъедини към силите на Оста или чуждата армия да мине със сила през страната.
Сега Русия на практика заявява, че не ни пита дали искаме да променим ориентацията си, а че трябва да го направим.
Това е държава с ядрено оръжие. Трябва да си дадем сметка какво означава подобна позиция.
Какво би означавало в този контекст президентът да е подкрепен от управляващото мнозинство, вместо да бъде негов коректив?
Когато се цели геостратегическа и политическа промяна, обикновено се търси контрол върху всички власти. Когато имаш в ръцете си парламента, изпълнителната власт и президентската институция, на практика имаш легитимността да промениш дори геостратегическата посока на страната.
Затова и в момента разделението Европа - Русия отново започна да играе роля.
През 90-те години този разговор беше приключен, когато първите двама президенти, избирани по тази Конституция, заедно с политическите партии ясно и категорично очертаха бъдещето на България. Сега отново поставяме същите въпроси на масата.
Не може всяко поколение да решава наново накъде ще върви държавата. Ако постоянно променяме геостратегическата си ориентация, в крайна сметка няма да знаем накъде отиваме.
Защо на българските политици и на част от обществото им е толкова трудно да се откъснат от Русия?
Защото има хора, които очакват нейната подкрепа, за да постигнат властта.
Когато веднъж си получил власт отвън, започваш да очакваш отново да я получиш от същата външна сила.
Това се случва в България още от края на XIX век, повтаря се в средата на XX век и виждаме сходни процеси и днес.
Понякога ми е смешно, когато чуя наследниците на политици, които са включили България в съветската сфера, да използват същите думи и аргументи. Дори в парламентарните речи и политическите лозунги се повтарят едни и същи послания. Нещата са идентични и нищо ново не се е родило.
Защо обществото не разпознава тези повторения?
Защото в България съществува едно дълбоко разделение, което води началото си още от Възраждането. То е свързано с вярата в собствените сили – дали можеш сам да подредиш живота си и обществените отношения, или очакваш някой друг да го направи вместо теб.
Както е казал Васил Левски, “българинът обича много свободата, но ако някой му я предостави”. За съжаление Апостолът се оказва гениално прав. Надявам се все пак на здравия разум на българския избирател.
Виждате ли опасност от по-авторитарно управление?
Тази посока вече е очертана. Важно е как ще функционира парламентът.
Според мен действащият правилник на Народното събрание повтаря принципи от организацията на парламента през 1937 г., след преврата от 19 май 1934 г. и последвалото ограничаване на парламентаризма. Дори думите и речите на защитниците на новия правилник са повторение на това, което се е случило преди почти век.
Тогава България преминава през период, в който парламентът е премахнат, а при възстановяването му се въвеждат на практика авторитарни правила.
Ограничено е правото на опозицията да говори, забранени са парламентарните комисии и задаването на въпроси, има забрана за разследванията от страна на парламента. Това да ви напомня на нещо?
Българският парламент сега е на ниво 1937-38 г. - и ако вярваме на авторите на единствените учебници, по които учеха децата до 89-та година, това беше началото на авторитарна диктатура.
Това го говориха бащите на тези, които сега са мнозинство в парламента.
Вече сме тръгнали по наклонения път към някакъв тип авторитаризъм.
Помним ли достатъчно историята, за да се противопоставим на подобно развитие?
Не. Българското общество има изключително нисък праг на спомен за историческите събития, а понякога ги смята и за излишни. Това е и въпрос на гражданско образование – доколко хората разбират как функционира демокрацията, как работят институциите и как се вземат решенията.
Много често хората, особено по-старите поколения, възпитавани по тоталитарно време, приемат, че силната власт дава възможност и спокойствие.
В исторически план истината е друга - българското общество се е развивало добре само когато функционира демократичната система, когато парламентът работи нормално и имаме многопартийност.
Част от обществото е склонно да търси силови решения, защото смята, че централизацията, дисциплината и единоначалието ще донесат резултат. В началото подобен модел може да изглежда ефективен. Когато подчиниш всички ресурси, можеш по-бързо да решиш определени проблеми и да създадеш впечатление, че всичко е под контрол.
Историята обаче показва, че подобна концентрация на властта в крайна сметка води до неблагоприятни последици за обществото.
Стремеж към концентрация на власт виждаме и при правителството на Румен Радев. Защо липсва втората част, в която всичко трябва да изглежда под контрол поне временно?
Дори диктаторите трябва да имат някакви качества. Когато централизираш властта, трябва да знаеш какво искаш да направиш. Трябва да имаш план и ясна представа кои обществени проблеми ще решаваш. Ако нямаш цел и план, няма как да постигнеш резултат.
До ден днешен не ми е ясно какви са целите на българското управление. С изключение на едно - ще вземаме заеми и ще залагаме бъдещето на държавата.
В предизборната кампания се обещаваше на всеки всичко – от връщане на лева до възстановяване на ТКЗС.
Неща, които логично не могат да бъдат изпълнени. Сега се чудят къде са избирателите, които са били подведени от тези популистки обещания. Ами вкъщи - чакат следващите популисти.
Румен Радев лансира идеята за един учебник по история. Как оценявате това намерение?
Това не е нова идея. Радев се опита да я наложи още като президент преди две години. Аз съм категорично против, защото унифицирането на учебниците означава ограничаване на плурализма.
Историята показва, че авторитарните режими често започват с промяна на учебниците. Когато болшевиките идват на власт, те отстраняват старите учебници и създават нови, които трябва да формират новия човек. Мусолини прави същото в Италия, а Хитлер премахва старите учебници и въвежда нови, съобразени с идеологията на режима.
След 1945 г. комунистическата власт в България също премахва старите учебници и променя съдържанието им.
Управляващите днес се стремят към унифицирано знание, а това означава унифицирани хора. Това е цел директно свалена от приоритетите на руското външно министерство.
Поставя се и въпросът за ролята на учителя. Ще го превърнем ли в папагал, който повтаря написаното в учебника, без да има право сам да избира методическия подход? По този начин приключваме с учителите по история, слагаме по едно TikTok видео и класовете ще научат онова, което премиерът Радев желае.
Особено показателно е, че се обсъждат промени в историята, литературата и географията – предмети, които имат централно значение за хуманитарното образование и гражданското мислене. Това не са случайни области. Чрез тях се формират представите за държавата, обществото и собственото място на човека в тях.
Целта е хората да започнат да мислят както желае властта.
Как се вписват в тази картина идеите за вероучение в училище и по-тясното взаимодействие между властта и Българската православна църква?
Това е част от идеологическата подготовка за авторитарен режим. Виждаме подобен модел в Русия, където държавата, църквата и образованието се обвързват в обща идеологическа конструкция.
Когато разделиш децата според религията, им казваш, че не могат да бъдат заедно. В България има различни вероизповедания и не е проблем те да съществуват. Проблемът възниква, когато институциите започнат да сегрегират децата в училище по религиозен признак.
Никой не оспорва правото на хората да бъдат религиозни. Но когато религиозните институции започнат да се намесват в обучението на децата, трябва да се запитаме какво означава това за образованието.
Ние не можем да открием учебна година в светско българско училище без кандило. Това е абсурд. Образованието в България е светско по Конституция и това не е случайно.
Колко време може да отнеме на България да се върне към нормално демократично управление, ако авторитарните тенденции се задълбочат?
Нека първо видим докъде ще стигнем. Българинът не обича да му стягат колана, но понякога търпи политически ограничения. Когато обаче те се съчетаят с икономически проблеми, търпението намалява.
Европейският съюз вече има опит с подобни политически фигури и едва ли ще допусне безпрепятствено завладяване на цялото обществено пространство. Но никой не може да гарантира как ще се развият нещата, ако самото общество подкрепи подобен модел, а българите имат такъв манталитет.
Да не забравяме, че който е стигнал до пълно мнозинство, рано или късно после се чуди как да се спаси от власт.
Помним Жан Виденов, Андрей Луканов, Симеон Сакскобургготски, кабинета на Пламен Орешарски, както и управлението на Бойко Борисов.
С оглед на всичко казано, могат ли тези президентски избори да предопределят хода на историята?
Всеки избор влияе върху съдбата на обществото. Промяната може да е краткосрочна, да продължи години или да има геостратегически последици.
При ниска избирателна активност обаче избраният президент формално ще има легитимност, но политическата му тежест ще бъде ограничена и това ще бъде пречка за извършването на геостратегически прелом.
Президентът може да изкара мандата си без особени затруднения, но няма да разполага с доверието, което е необходимо за промяна на посоката на страната.
