“Професоре, виновни ли са руснаците?”

В Чикагския университет вчера имаше интересен дебат по повод 365 дни от началото на руската инвазия. Единият от панелистите беше икономистът Тимофий Милованов, бивш министър в Украйна, почетен президент на Киевското икономическо училище и преподавател в университета в Питсбърг.

От публиката му зададоха въпрос – “Виновно ли е руското общество?”. Контекстът беше виновни ли са обикновените руснаци за войната, за това, че толерират ставащото и търпят Путин.

Милованов каза нещо интересно:

“Руското общество не е виновно, но е отговорно. Така, както в Украйна сме отговорни за корупцията в нашата държава – ние трябва да се борим с този проблем, от нас се изисква, не от някой друг. Аз нося отговорност за корупцията в страната си. Така и руснаците носят отговорност за ставащото сега”.

***
“Така, както ние сме отговорни за корупцията и ставащото в България”, помислих си. И ме досрамя. Досрамя ме, защото обичам родината си, а не защото не я обичам. Ей това не могат да схванат плакатните патриоти.

***
Надявах се на дебата да дойде и проф. Джон Миършаймър, защото исках да му задам въпроси. Той преподава в Чикагския университет и е може би най-известният политолог, който защитава тезата, че разширяването на НАТО било причинило войната. Поради тази причина е любимец на “другата гледна точка” в България.

Обаче не дойде.

Затова сега ще си задам въпросите тук.

Чудя се, според проф. Миършаймър кога историческите прецеденти започват да имат някакво значение? Защото нищо от това не е за пръв път. Русия постъпва така със съседите си мнооого отдавна. Много преди да съществува НАТО.

***
И в тази връзка – не се ли бъркат причина и следствие? Та нали тези съседи знаят каква заплаха е за тях руският имперски апетит (с мъглявите си понятия от рода на “нашите исторически земи”) и затова толкова искаха, сами настояваха да станат част от НАТО?

Полша нямаше търпение да членува в НАТО – тъкмо, за да не бъде нападната от Русия. Не за да я напада. Същото важи и за прибалтийските държави.

Днес, след инвазията, същото важи за Финландия и Швеция. Те не се бутаха да бъдат в НАТО преди това.

***
Ето нещо, което пък Роджър Уотърс отказва да разбере – че НАТО не е принудило нито една страна от Варшавския договор да членува.

Изглежда му е трудно да припознае източноевропейските държави като отделни нации със свои стремежи и позиции.

Иначе щеше да знае очевидното – ние не искахме нов Варшавски договор, не искахме да се връщаме там. It’s that simple, sir.

“Me and you/ God only knows/ It’s not what we would choose to do.”

***
Колкото по-дълго говори Владимир Путин, толкова по-малко казва.

Какво научиха руснаците от речта му една година по-късно? Че Азовско море вече е вътрешно. Кой знаеше, че това ще оправи проблемите на руския живот – Азовско море да е вътрешно!

Прегово́рен и затвърден беше и материалът за джендърите. С подобаваща сериозност руският президент отбеляза, че “Англиканската църква планира да въведе джендърно неутрален Бог”. Следователно… Русия трябва да бомбардира Украйна. Нещо неясно?

***
В момента Путин практически казва на руската майка: “Госпожо, вашият син Серьожа от Воронеж трябва да умре на фронта в Украйна, защото в Брюксел, Лондон и Ню Йорк е пълно с джендъри, разбирате ли? А те са и сатанисти”.

По-страшно е колко често на майката тия неща ѝ звучат логично.

***
При това положение е наистина неразгадаема енигма как е възможно да съществуват русофили, които харесват политиката на Владимир Путин.

Преди да стане открито антихуманна, тя беше антируска – години наред. Този човек методично съсипа руската свободна журналистика, нанесе огромни щети на руската наука и култура, превърна ги в ялови, сервилни имитации на дейност, принуди цвета на нацията да избяга, изгони най-талантливите си млади професионалисти и след това ги нарече предатели.

Но оня ден се похвали, че Азовско море вече било вътрешно.

***
Между другото не чух да се похвали с някаква друга победа на бойното поле.

***
Бих искал да зная и какво ще рече “Русия бе провокирана да нападне”. Какво изобщо означава това? Няма такъв случай в цялата човешка (а и животинска) история – някой да не иска да напада и да нападне, защото е “провокиран”. Конкретно провокацията като casus belli e доста кална територия за анализ. От нея обикновено се нуждае агресорът, за да има претекст да нападне. А жертвата да бъде обявена за провокатор е все едно да кажеш “Виж я как е облечена, тя си го е търсела”.

Та какво ще рече “провокиран” в контекста? Да те нападнат първи? Ами това не е провокация, а атака, от която се защитаваш. Тогава?… Може би да имаш някаква секретна информация за стопроцентов удар срещу себе си и ти да удариш, за да ги изпревариш? Това е доводът на Хитлер при нападението над СССР. Но и той не е показал такава информация, и Путин няма да покаже. Защото такава информация не съществува.

Нападението е акт, който изисква воля. Не става без да искаш.

***

Полша е интересен случай, защото процесите сякаш са диаметрално противоположни на българските. Допреди войната евроскептицизмът набираше все по-голяма скорост в тази страна. Но Путин нападна Украйна и нещата им се проясниха – защото наистина няма по-ясен жест от едно военно нападение.

А в България евроскептицизмът се подхранва все повече, от все по-високи инстанции, тъкмо след началото на войната! Това е изумително явление.

***
Февруари, 1941 г., Вашингтон. Преди да бъде приета, програмата на президента Рузвелт Lend-Lease (Заем-Наем) за военно подпомагане на съюзниците среща силна съпротива от изолационистите в Конгреса на САЩ. Те разсъждават по начин, който звучи познато – войната срещу Хитлер не е наш, а европейски проблем, нека да си се оправят те.

Президентът мисли различно – още в края на 1940-а е подготвил американското население в обръщение към нацията, заявявайки, че САЩ трябва да стане “арсенал на демокрацията”. И така се случва.

Самият маршал Жуков признава, че американските доставки изиграват ключова роля за това Съветският съюз да може да продължи войната срещу агресора. Впрочем, никой не се чуди кой е агресорът.

Пак февруари, 2023 г., с. Устино, Пловдивско. Президентът Радев също подготвя населението – говори му за “партиите на войната” и за “войнолюбците”, които са лоши хора, защото искат жертвата да се защити. А пък пацифистите имат истински, достоен идеал – ако може, жертвата да си умре тихичко, за да спрат да ни занимават с нея и да заживеем както преди.

Ясно е, че Радев не е Рузвелт. Не е и нужно да бъде. Ясно е, че България няма ресурс да е “Арсенал на демокрацията”. Никой не иска това от нас.

Но можем поне да останем при демокрацията. Да не ходим при сатрапията. Да сме приятели на истината, а не пажове на лъжата. Много опортюнисти се опитват да ни променят историята с политически цели. Нека поне не позволяваме да ни променят географията. България се намира в Европа.

Нали, г-н президент?

***
Като заговорихме за президенти... Следващото сравнение ми се струва важно, не от гледна точка на харесването, а от гледна точка на свободата. Харесвайте когото си искате. Питам ви кой ви се струва по-свободен човек – Путин, който не смее да се покаже дори в анексираните от него територии, или Байдън, който отиде в Киев?

***
Ето го изборът, ето я дилемата (колкото и да не ми се вярва, че изобщо има дилема): или държавата ще служи на хората, или хората ще служат на държавата. Изберете си едно от двете.

Това, което троловете у нас презрително наричат “евроатлантически ценности” е всъщност първият избор. Нищо друго. Ни повече, ни по-малко. Този избор нито е перфектен, нито е “умен и красив”. Той просто казва – животът на хората има значение. Свободата им да се придвижват, да се изразяват, да проявяват инициатива – всичко това има значение. Държавните институции съществуват, за да гарантират тези свободи. А вторият избор е путинизмът – хората съществуват, за да служат на властта.

Това ли искате? Аз не мисля, че го искате.