Разкритията за нечовешкото отношение към възрастни хора, настанени в старчески домове, повдигна много въпроси за работата на институциите, контрола, недостига на места и на персонал. Зад завесата обаче остана темата за отношението, което имаме всички към старостта.
Отваряме вратата към тези не по-малко важни въпроси с психоаналитика д-р Огнян Димов, който говори за агресията скрита зад толерантността, за социалната самота и за страха от остаряването и смъртта, които се оказват водеща причина за неглижирането на възрастните хора.
Д-р Димов, какво показват наблюденията Ви за отношението на обществото към по-слабите социални групи – възрастни, хора с психични и здравословни проблеми, зависими?
Парадоксът е, че колкото повече говорим за толерантност, толкова по-малко толерантни ставаме. В публичното говорене се налагат шаблони на либералната култура – че трябва да приемаме различните, независимо от техния социален или здравен статус. Но реалността показва нещо съвсем различно.
Проблемът не е само социален – той е дълбоко психичен. Ако следваме Фройд, психичната структура на човека и обществото се гради върху три инстанции: съзнание (Аз), подсъзнание (То) и моралният регулатор (Свръх-Аз). В днешния свят именно Свръх-Азът е изчезнал.
Той е моралният регулатор – носителят на закона, на нравствената граница, на авторитета. В съвременното общество тази структура се е сринала. Няма йерархия, няма морал, няма „по-висше“, което да ни накара да се обърнем към другия с уважението и любопитството, с които хората са се гледали, наблюдавали, общували, докосвали един до друг в продължение на хилядолетия.
В резултат обществото произвежда самота. Всеки по-чувствителен, по-смислен човек се чувства различен и маргинален.
Това ли стои зад отхвърлянето на възрастни, болни или различни хора?
Точно така. Когато се идентифицираш само със себе си, когато имаш единствената цел да се докажеш, минавайки през другия, когато живееш в състояние на непрестанна конкуренция, тогава всичко, което ти пречи – болен, възрастен, слаб човек – се отхвърля.
Не защото е лош, а защото напомня за нашата собствена крехкост, за страха от старостта, за страха от смъртта. А това са теми, които съвременният човек не иска да докосва.
В моя кабинет виждам как хора на 30 години вече имат силен, напълно осъзнат страх от остаряването. Нашето консуматорско общество доведе до идентифициране с вечната младост и с усещането, че другият може да служи само като функция, като средство за постигане на цели, без значение какви са те. Това води до разпад на обществото. Нещо, което наблюдавам и ме тревожи.
„Силният печели и мачка по-слабия“ – това ли е водещата доктрина?
Силният печели на всяка цена, а идентификацията е с личността като външна презентация – това, което имам, което показвам.
Но това води до още нещо: забравяне на философията на битието. Днес съществува само „имането“ – какво имаш, колко струваш, какво постигаш. Темата „кой съм аз“ е изтласкана, почти изчезнала, дори в професионалните среди.
Как „какво имам“ стана по-важно от „кой съм аз“?
Тези процеси текат от известно време и се случват в името на свободата. Последните години, особено след Covid-19 светът стана черно-бял. Или си „за“, или си „против“. Бинарното мислене беше наложено под претекста на „грижа за обществото“. Всички трябваше да мислим по еднакъв начин – особено по теми като маските, ваксините, страха от зараза.
Видях как хора с много качества вкараха себе си в бинарна реалност, за да бъдат социално приети. Върнахме се към най-примитивния механизъм на управление – чрез страх.
Станахме съвсем като компютрите – 0 или 1. Или си с мен, или си против мен. Това е началото на едни тоталитарни механизми и модели на поведение, които са много плашещи. Всеки, който е по различен от мен, всеки, който е в някаква друга ситуация или в някакъв друг период от живота си, той ми пречи и аз трябва по всякакъв начин да го отхвърля, отрека.
Имат ли значение социалният статус или образованието в тези възприятия?
Практиката ми показва, че не. Страховете от несигурността уеднаквиха разликите между хората. Зад външния статус – образование, престиж, позиция, има идентични механизми, които действат във всеки от нас. И това е плашещо.
Хора с дипломи от елитни университети също имат този начин на мислене, който изключва инакомислещите. Често демонстрират изключително директивен, безалтернативен подход към света, какъвто виждаме и при хора, които никога не са учили.
Какъв е ефектът от това върху младите хора, т.нар Gen Z поколение?
Голямо влияние върху тях имат социалните мрежи. Съвременният българин мисли по почти идентичен начин като французин, японец, американец, канадец. Културните кодове се изтриха.
Младите хора живеят с усещането, че са много свободни, но е под въпрос доколко са склонни и способни са осмислят случващото се или по-скоро възприемат готови рецепти, които само външно изглеждат много демократични и свободомислещи, а всъщност дълбоко в себе си под някаква форма възпроизвеждат същите тези тоталитарни механизми, с които по-зрялото поколение опитва да се справи.
Налагането на определени модели на поведение и мислене заляга дълбоко в човека, тъй като пренебрегва неговите лични убеждения. Всеки един момент, в който личността не е в синхрон с убежденията и не може да се изрази адекватно, генерира огромно вътрешно напрежение, което неминуемо прераства в агресия.
Към това се добавя фактът, че младите не четат. Те отхвърлят Достоевски, Балзак, Юнг, Платон. Но без тези текстове човек не може да познае собствените си емоции. Не могат да се изразят. Искат да кажат нещо, но нямат думи. Нямат изразните средства, за да го направят.
Къде е мястото на семейството?
Голямата надежда е в семейството. Всички лични и интимни въпроси, за да имат смисъл, трябва да бъдат обсъдени в семейството. Има начини и механизми цялото израстване и осъзнаване на новото поколение да бъде отработено в семейството.
Всичко останало – кампании, лозунги, училищни програми – е симулация. Нужен е истински диалог между родител и дете, другото е прах в очите.
В последно време виждаме разлика в обществената реакция при различните форми на насилие. Масови протести при случаи с животни. Почти никаква реакция при случаи с насилие над деца или възрастни. Как си го обяснявате?
Това е поредна девиация в съвременното общество. Йерархията е изместена – животното вече има по-привилегировано място от човека.
Много хора се фиксират в животните, но това е форма на депресия, която се канализира, за да бъде държана под контрол. Това са много отчуждени в себе си хора, които имат проблем да се свържат с другия. Можем да говорим за екстремален нарцисизъм, тъй като на животното се приписват качества, които то едва ли притежава.
Причината е, че отношението към човека вече не носи сигурност. Не знаем как да реагираме. А още по-страшно е, че това издава срината представа за самия човек, за неговото достойнство и величие. Съществува усещането, че едва ли не всичко с човека е възможно, без значение дали става въпрос за малко дете или възрастен, докато по отношение на животните или всякакви други поводи, това не е така.
Това не са реални отношения, а поводи за фиксации и бягство от реалността.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
