Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
Винаги съм искал да разбера нещо за нашите русофили – как така всяко друго „филство“ е обвързано с книгите, киното, кулинарията на дадена страна и само русофилството у нас е неизбежно свързано с политика и апология на някакъв сатрап? Защо франкофонът обича кроасани, а русофилът обича Сталин?
Как не се разбира, че да обичаш Путин и да обичаш Русия са две взаимоизключващи се неща? И какво значи „подкрепям Путин“ във време, в което Путин уверено води и Европа, и собствената си страна към катастрофа – какво точно подкрепяш?
За всички „подкрепящи“, които още не си дават сметка – началото на тази война е краят на Владимир Путин. Нямам предвид буквалния, макар че и той е в сферата на възможното - ако болярите-олигарси се ядосат, че заради самодържеца са им бръкнали в джобовете. Или пък ако генералите му решат да не изпълнят незаконна заповед.
При всички случаи това ще е краят му като политик, защото машини на времето не съществуват. Не може да си от правилната страна на историята, докато се опитваш да я върнеш назад. „Историйката“ няма как да влезе в историята.
Този път историйката, която руският президент разказа на руските граждани, не беше и жанрово издържана. Оставете дори предпоставките и причините за война, каквито очевидно няма. Но и претекстът на Путин, неговият casus belli за инвазията, беше толкова нелепо съшит, че се нуждаеше от едночасови словоблудства в ефир – нещо средно между заплаха и лекция по история, водена от някой, който се е готвил в YouTube. Украинците се оказаха едновременно и „братя“, и „сънародници“, и „изкуствено създадени“, и „нацисти“, и „корумпирани“. Толкова ефирно време и нито едно резонно обяснение за зрителите защо 20-годишни наборници трябва да отидат да умрат на фронта в братската страна. Междувременно се изясни, че голяма част от тези момчета не са знаели къде отиват – казано им е било, че ще ходят „на учения“.
Вътре в Русия майките на хилядите жертви на това безумие няма да бъдат компенсирани, защото скоро няма да има с какво – обръчът на санкциите се затяга както никога досега. Въпросът какво ще кажем на децата за войната е ключов и тежи на всички ни, но едновременно с него стои и другият, не по-малко тежък въпрос – какво ще кажем на майките? Че децата им са пратени да загинат заради прищявка? Путин се провали още в отговора на този въпрос пред майките на руските войници.
Не е случайно, че първите сериозни протести срещу войната бяха точно в Русия – „операцията“ не е припозната и у дома. Путин не успя да оправдае тази война пред руския народ, защото тя няма оправдание отвъд това, че той си я е наумил. А той си я е наумил, защото не стана на неговата с Янукович през 2014-а – времето, когато историческият му реваншизъм прерасна в обсесия по отношение на Украйна.
Освен че не можа да „продаде“ войната на руснаците, Путин взе, че консолидира Западния свят, опитвайки се да постигне точно обратното. Макар и тромав по организационните въпроси, Западът успя да съгласува позициите си, както не го е правил от десетилетия насам. Путин не искаше обединен Европейски съюз и по-силна НАТО на фланга си – и точно това получи. Не искаше украинско самосъзнание, не искаше популярен и харесван Зеленски – и точно това получи.
Противно на стереотипите за ледената му сдържаност, руският лидер всъщност е твърде емоционален, за да бъде какъвто и да е стратег. И това го прави по-опасен за света. В историческия му прочит неизменно преобладава литературното, художественото – той чете историята като епос, в който протагонистът Русия има да си връща на вероломните Западни врагове, дръзнали да я измамят. От такова разбиране на историческата наука светът може само да бере ядове – паралелите са познати.
Нека към това добавим и че този човек управлява от 22 години. Когато една власт е несменяема, тя става невменяема. 22 години са около осем хиляди дни, в които лакеите ти упорито да премълчават къде грешиш и да ти кимат френетично.
Ако в продължение на осем хиляди дни не ти казват къде грешиш, все ще се намери един ден, когато ти сам ще си кажеш, че си непогрешим. Боя се, че с Владимир Путин това се е случило много отдавна, може би още на първата седмица. А може би и по-рано, в школата на КГБ.
Няма нужда човек да е експерт по военно дело, за да си даде сметка за очевидното към днешния ден – началната фаза на Путиновата „военна операция“ се провали. Блянът за успешния блицкриг се сблъска с реалността на украинската съпротива. А тя, въпреки неравенството на силите, е енергична, защото е справедлива.
Военната наука не е механика – силата не е равна на масата по ускорението. Има х и това неизвестно е духът на войската – желанието на хората да се защитават, да се излагат на опасност. Това не съм го измислил аз, пише го един руснак, който няма как да бъде обвинен, че не разбира от Русия. Най-известната му книга е „Война и мир“ или, както скоро може да я преименуват в Путинова Русия, „Специална операция по денацификация и мир“.
Украинците се бият за земята си, бият се за самата Европа. Руснаците се бият, защото бащицата така е наредил. Ясно е кой по-лесно може да бъде деморализиран. Ясно е защо се изпращат чеченците и защо се изстрелват ракети от Беларус – войната на Путин не върви по план. В неговата „непогрешима“ вселена вероятно украинците е трябвало да го посрещнат като освободител, а руснаците да му благодарят, че ги прави отново велики. Не се случва нито едното, нито другото. Когато единственият ти приятел е Лукашенко, може би е време да признаеш, че бъркаш някъде.
Вместо да признае, Путин, разбира се, заяви на планетата, че е готов да натисне копчето. Дори това да е блъф, остава реалната опасност отчаянието му да го доведе до тежка завоевателна кампания в Украйна, до много по-масови и брутални кръвопролития. Дано не.
Какъвто и да е по-нататъшният развой, с каквито и фейкове да ни заливат, истината излезе наяве – пропастта, към която този човек тика страната си и цивилизацията въобще, е пропастта, в която вече е паднал той. Оттам дори и най-верните български путинисти не могат да го издърпат.
