Този текст е част от постоянната рубрика на Европейски съвет за външна политика (ЕСВП) в boulevardbulgaria.bg. ЕСВП е паневропейски тинк танк с офиси в седем европейски страни. Целта на ЕСВП София е да въвлича българската политическа общност в дискусия по европейските външнополитически въпроси.
„Европа ни разочарова по време на кризата Covid-19“. Днес подобни възгледи стават все по-често срещани. От една страна, те са породени от неприкритото злорадство на противниците на ЕС. От друга страна – отразяват искреното отчаяние на неговите най-ревностни привърженици. Докато държавите-членки затварят своите граници една с друга и ревниво пазят медицинските си ресурси, всички виждат доказателства, че са били прави за ЕС през цялото време.
Онези, които винаги са защитавали националния суверенитет от „посегателството“ на Брюксел, се наслаждават на ситуацията. Те сочат с пръст „безпомощността“ на Европейската комисия и посрещат триумфално завръщането на националната държава. От друга страна, привържениците на все по-единния политически ЕС кимат с глава и казват: „Да, Европа, която познаваме от толкова време, най-накрая свърши“, добавяйки, че е дошло време за съвсем ново начало.
Емоциите в основата на тези критики до голяма степен са разбираеми. И все пак, зад това въодушевление от разочарованието от „Европа“, не се крие нищо друго освен повърхностни идеи за правилния ход на действие. Този процес заплашва да делегитимира ЕС в сегашния му вид.
Проблемът започва с езика, който мнозина европейци използват. Тяхната взаимозаменяема употреба на термини като "ЕС", "Брюксел" и "Европа" разкрива неразбиране на въпроса и обекта на критика. В действителност има два Европейски съюза. В книгата "Алариуми и екскурзии: импровизиране на политиката на европейската сцена" историкът Люк ван Мидделаар прави разлика между ЕС, който се основава на "политиката на правилата", и ЕС, който следва логиката на "политиката на събитията".
Първият ЕС се фокусира върху процедурите, залегнали в договорите му; вторият - върху ad hoc мерки, които държавите-членки предприемат, без да прибягват до институции или регламенти на ЕС.
По време на тежки кризи политиката на правилата започва да се разпада. ЕС не е проектиран да реагира бързо при неочаквани ситуации, съответно нейните държави-членки не са поверили на Европейската комисия такава компетентност.
Някои недоволстват, че председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен не посети Италия по време на кризата Covid-19 в знак на солидарност. Като се има предвид, че символиката е важна, може би присъствието на Фон дер Лайен в Милано или Рим би било положителен сигнал.
Но дори да беше направила този жест, тя щеше да бъде принудена да отиде в Италия с празни ръце.
Това може би щеше само да засили разочарованието, причинено от неспособността на ЕС да помогне. В крайна сметка, Комисията предприе съществени, макар и ограничени мерки там, където наистина разполагаше с инструменти за това - преразпределяне на неизползвани бюджетни средства в помощ на борбата с пандемията и нейните последици. Но тя не е създадена с цел справяне с непосредствените последици от пандемията.
Много европейци искат да се създаде нещо подобно на механизма за релокация, който ЕК представи по време на бежанската криза през 2015 г.: инструмент за бързо действие, основан на принципа на солидарност. Някои страни обаче го бойкотираха, което стана причината за едно от най-токсичните противопоставяния в историята на ЕС.
Както кризата в еврозоната, така и миграционната криза, бяха внезапни, неочаквани събития, които принудиха държавите-членки да реагират според собствените си общоприети интереси. Нямаше съществуващи правила или законови регламенти за този отговор. Липсата на стандартни принципи на действие е очевидна и по време на пандемията. При такива кризи, когато царува политика на събитията, възниква вторият ЕС. От време на време той изглежда хаотичен и лошо координиран, защото предлага привидно недостатъчни и дори контрапродуктивни, времеемки решения. Но рационалният анализ би могъл да укроти усърдието на онези, които говорят за края на ЕС (независимо от мотивите им).
Реакцията на ЕС на кризата Covid-19 беше разочароваща не заради нефункционалността на самия блок, а по-скоро заради широката липса на готовност за предизвикателството - недостатък, който всички страни членки споделят.
Националните правителства взеха повечето от своите решения в паника, без да информират Европейската комисия въпреки последиците от мерките за единния пазар. Често - както в случаите на затваряне на граници - те действаха в противоречие с позицията на Комисията. В момента обаче малцина се съмняват в мъдростта на въведените от държавите-членки ограничения, дори ако тези мерки понякога противоречат на принципите на европейската солидарност.
В крайна сметка тази верижна реакция може да има драстични ефекти върху ЕС. Иван Кръстев с право каза, че тази криза сякаш подкопава много от основите, на които се основава ЕС; тя реабилитира националните държави за сметка на сътрудничество, засилва тезите на антиглобалистите и националистите, и събужда доверие в авторитарни решения.
Ако критките срещу Европа, ЕС и Брюксел продължат да набират скорост, това може да се превърне в самоизпълняващо се пророчество.
„Европа, която настоящата Комисия представлява, трябва да изчезне. Тя сама се разпадна на прах, когато искахме да я хванем”, пише Нилс Минкмар в „Шпигел“.
Би било опасно, ако тези, които наистина искат да спасят и укрепят ЕС, стигнат до заключението, че трябва да го преоткрият. Точно обратното е необходимо - когато основите на ЕС се подриват и очевидното възраждане на националните държави укрепва националистите и популистите, европейците трябва твърдо да защитават ЕС такъв, какъвто го познават.
Единствената реалистична алтернатива на сегашния ЕС не е ефективна и компактна общност, а създание, направено от хора като унгарския премиер Виктор Орбан и лидера на Национален сбор - Марин льо Пен.
Европейците не трябва да допускат граничните пунктове, временните ограничения за износ и лошата координация да ги объркват. Рано е да се пише некролог на ЕС. Всъщност истинското изпитание предстои. Сегашният възторг на някои европейци относно ефективността на националните правителства няма да продължи. Националните правителства са задължени да подкрепят своите здравни системи и да въведат мерки за сигурност в отговор на Covid-19. Но икономическият отговор на кризата - която ще настъпи бързо, дори може би толкова бързо, колкото се разпространи вирусът - ще изисква тясна координация между страните.
Това е област, в която ЕС има значителни инструменти и възможности за действие. Истинското европейско предизвикателство ще бъде създаването на фискален стимул и защита за икономиките , които ще бъдат засегнати от кризата.
Европейците могат да преодолеят тази криза с подсилено убеждение, че всички са в една и съща лодка - независимо дали им харесва или не. Това не означава да подхранват илюзии за нов, по-добър ЕС; означава, че трябва да защитават стария ЕС, подложен на безпрецедентна заплаха.
Заглавието е на редакцията.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
