Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
От три дни навсякъде се говори за срещата между Новак Джокович и Григор Димитров в София и пак не разбрах каква е била каузата на благотворителния тенис мач помежду им, нито кой е победил в него. За сметка на това разбрах, че Ноле, изненадващо, не си е поръчал „7 дни“ на „Молец“ от диджея след края на играта в пълната „Арена София“.
Пипалата на хибридната война дотолкова са задушили информационното пространство у нас, че всяка случка, дори най-незначителната понякога, се оказва обект на яростни политически сблъсъци и противопоставяне на джендъри срещу хора, които помнят добрия живот от байтошово време и чистата храна тогава.
Tова, че Мартен Роберто не пусна парчето „Луда по тебе“ на Новак Джокович, просто защото не работи като сватбен диджей, не прави изключение. Часове по-късно социалните мрежи вече бяха залети с анализи как умнокрасивите нещо пак се правят на интересни, как на Прайда можело да звучи Камелия, на мача не можело, „вие само с Вивалди ли ставате сутрин,“ DJ Мартен искал да доказва, че не е от село, откъдето сме всички, „И аз съм прост, и вие сте прости“ и така нататък.
Всъщност в цялата ситуация проблем няма.
От една страна Мартен Роберто постъпи съвсем адекватно и професионално. Едва ли има Камелия в плейлиста си, нито пък е свикнал да изпълнява поръчки, защото не е точно такъв тип диджей. Хората малко ги бъркат нещата. Въпреки това трудно обясним е повсеместният патетичен възторг сред част от интернет аудиторията в подкрепа на делото му, все едно ни е вкарал в Еврозоната с цената на живота си за два дни. Реално дали е отказал на Джокович или на бай Геле от Казичене не би трябвало да има особено значение в случая. Става дума за професионални принципи.
Да, навярно щеше да е доста конфузно, ако точно Мартен беше пуснал „Луда по тебе“ в точно този контекст и добре, че не го направи, но аз лично не бих участвала в жива верига в защита на въздоблестната му позиция срещу попфолк покварата, която отколешно разяжда душите ни, нито бих му вдигнала паметник. Това е малко като когато пляскате, че някой е върнал пари на собственика им. На нормални неща да се пляска, демек.
От друга страна Джокович си е космополитен балканец с уклон към купона на фона на турбофолк музика, тотално необременен от българския контекст. Човекът не знае, че у нас има културно разделение по тази линия. В Сърбия тези ритми са си стандарт.
Вероятно е искал да направи приятелски жест към хората на мястото, където се намира, с малко българска чалга, кавър на сръбска чалга, кавър на гръцка чалга. Отишли са после на салфетки и Камелия с Гришо, танцували са, забавлявали са се. Всичко си е съвсем точно.
Споровете кой е чалгар и кой не чалгар са приемливи, ако всички участващи водят що-годе съпоставим живот в рамките на България. Ако от едната страна обаче стои човек, който е постигнал всичко – подобен спор леко се обезсмисля. Защото Джокович може да е какъвто си поиска. Не, че ние не можем. Могли сме. Ама не посмяхме. То там винаги е разликата.
В обобщение – Мартен си е запазил професионалните принципи, Джокович си е направил жеста към публиката, пял е, забавлявал се, после е танцувал, Камелия му ходила на крак в дискотеката да му изпълнява класики на уше. „Уин-уин сичуейшън“.
Въпреки това обаче цяла седмица ще отеква шумът от поредния интернет скандал, в който почти се изядохме. Важно е да обърнем внимание на едно нещо в него, защото именно то е свързващото звено с почти всеки друг скандал на разделение, който пали обществото, или поне онази част от него, която е в социалните мрежи през последните години. И това е противопоставянето по добре познат тоталитарен модел - на колективната простотия, замаскирана като универсално добро и индивидуалния интелект, който трябва да бъде претопен.
Идеалът за обърнатата пирамида - масовката да е отгоре. Всички да сме равни. Никой да не се прави на интересен, че има принципи, че има вкус, че има образование, че има някакви предимства пред другия, не дай си Боже постижения.
"Фейсбук" овласти тоталитарния човек много. Този, който не иска свобода, не иска демокрация. Този, който се гордее с невежеството си, милее по малкия си свят, по „обикновения живот“, по миналото, по бурканите, по това всяка жаба да си знае гьола. Но най-вече овласти популистите, които го употребят политически. Които „му тровят със лъжи душата“. Онези, които ще му кажат, че така си е супер, че няма нужда да си чел книги, да си полагал усилия, да имаш музикална култура отвъд Пайнер, да си се борил за мечтите си. Че да си еднакъв е ценност.
Всеки, който не е еднакъв, смущава с различието си, напомня, че има и друго, че не сме всички просто едни „обикновени хора“, че – напротив – всеки е необикновен, но са нужни усилия, за да остане такъв. Много затормозяващо е това напомняне. Много задължаващо. Я по-добре да мразим някакъв там с татуировки, джендър, дето му се прави на интересен на Ноле и не му пуска Камелия. Морален ли нещо го раздава? Културен? Смях в залата. И не знае ли, че който плаща, той поръчва музиката?
Утре някой друг ще почне така да си прави, каквото иска, и накрая всички ще сме едва ли не задължени да постъпваме по съвест и да бъдем свободни с цялата отговорност, която този избори носи. А, не. Я, по-добре не. Усилвай и ръцете – горе. А главите – долу.
