Разривът с родителите - криза или опит за нов баланс? Разговор с психотерапевта Биляна Котева

Кога децата казват "стига" и настъпва разрив с родителите? Внезапно решение или резултат от натрупвания е скъсването на връзката? Колко често се случва - извън историите за драматични раздели в известни семейства, които четем в светските медийни хроники? Защо отделянето на децата от родителите винаги е криза и кога тя се превръща от нормален етап на порастването в проблем и стига до крайност?

Каква е ролята на чувството за вина? А за дълг?

По тези и още теми разговаряме с психотерапевта Биляна Котева - за да ни обясни психологическата динамика на отделянето и границите между родители и деца.

В публичното пространство често виждаме примери за разрив между родители и техните пораснали деца. За този разговор ни провокира конкретна история с известно семейство, но колко често всъщност се случва вече пораснали деца съзнателно да прекъснат контакт с родителите си?

Известните личности са натоварени с обществения интерес и никак не им е лесно да живеят на показ. Подобни неща се случват на много семейства. Разликата е в публичността, а това буди и въпроси дали ефектът не е целен. Както се казва - няма лоша реклама. Положителното е, че това дава повод да се говори за теми, които засягат всички.

Важно е да се каже, че в самата идея да „скъсаш" със семейството си има нещо нездравословно. Ако човек има нужда от дистанция, може да я заяви, без да се стига до тотално прекъсване на взаимоотношенията. Крайното скъсване звучи като нездрава или като закъсняла позиция.

Процесът на отделяне на детето е непрекъснат от самото раждане нататък. Добре е да е плавен и дозиран. Детето е хубаво да става все по-самостоятелно с всеки изминал месец и година, като се очаква да има връхна точка на бурни изяви в пубертета. Тогава е времето на бунта, на усещането, че родителите не разбират и пречат. С порастването тази динамика обикновено се преработва, осмисля и помирява. За да се стигне до ранната зряла възраст, когато младият човек започва да вижда родителите си реалистично – като хора със силни и слаби страни. Именно тогава започва истинското, качествено отделно съществуване и диалогът между възрастни, в който връзка има, но не е така силна и е основана повече на желание, отколкото на нужда.

Да разбирам ли, че ако този бунт не намери здравословен израз навреме, по-късно може да доведе до разрив в семейството? И кои са другите причини за подобно прекъсване на отношенията?

Да, закъснелият тийнейджърски бунт може да доведе до много повече щети за всички замесени и до крайности. В пубертета това е ограничено все пак, защото тийнейджърът е зависим от родителите си – трябва да живее с тях, да получава средства от тях, да разчита на тяхната подкрепа. Ресурсът му не е голям. И съответно поразиите, които може да направи - също. Което го прави в известна степен рамкиран.

Бунтът е двустранен процес. Родителите имат задача да чуят детето, да отразят неговите нужди, да му дадат повече свобода там, където това е възможно, или да поставят граници там, където е необходимо. Колкото по-несамостоятелен е един зрял човек и колкото повече ресурси има, толкова по-големи могат да станат дистанцията, конфликтът и проблемите, които могат да си навлекат двустранно.

Доколко е трайно прекъсването обаче зависи също и от диалога. Понякога са нужни години, преди отношенията да бъдат възстановени. В други случаи нараняванията са толкова дълбоки, че възстановяването е още по-трудно. Това зависи от готовността и желанието и на двете страни.

Като говорим за здравословното отделяне, как изглежда то и кога говорим за проблем?

Пубертетът е труден период както за децата, така и за родителите. Дори в случаите, когато протича според очакванията. Има обаче фактори, които могат да доведат до проблем – един от тях е липсата на единна позиция между родителите. Когато единият е по-толерантен, а другият по-строг и между тях няма диалог, в който това различие да се балансира или да не се отразява на партньорските отношения, резултатът създава нестабилност както у детето, така и във връзката между родителите. Дестабилизира се цялата система.

Детето има нужда от стабилността на връзката между родителите като основа, от която да се отдели. Това е базов фундамент не само за пубертета, но и за всяка възраст.

Друг маркер за нездравословно отделяне е, когато поведението на детето излиза извън някакви рамки - на закона например или на училището, на социума като цяло - тези промени са външни и често са по-благоприятни, защото ясно показват, че трудности има.

Съществуват и вътрешни механизми на реакция, които насочват към проблем, но могат да останат скрити за дълго - например сериозни промени в съня, храненето (хранителните разстройства често се проявяват най-явно в тази възраст), социалните контакти или настроението. Младежът да стане отдръпнат, депресивен, затворен. Това също са сигнали, че е необходима подкрепа и/или намеса.

Каква е ролята на границите? Може ли неспазването им от страна на родителите да доведе до разрив впоследствие?

Въпросът за поставянето на границите започва още в ранното детство и трябва да намери своето завършване в пубертета. След този период от младия човек вече се очаква да може да различава собствените си чувства и страхове от тези на родителите си.

Когато това разграничаване не е направено, често се наблюдават силна тревожност, повишено и непропорционално чувство за вина и ирационални страхове, особено в периода около 20-те години, когато младият човек навлиза в самостоятелния живот. Тези прояви са свързани с нарушени граници в семейството.

Много хора изпитват вина дори при мисълта да се дистанцират от родителите си. Какво стои зад това?

Вината се появява много често, особено когато границите в родителско-детските отношения не са ясно установени. Съществува убеждението, че децата са длъжни на родителите си, но истината е, че този дълг няма как да се изплати. Благодарността за дадения живот е невъзможно да бъде "издължена", освен ако не отдадеш своя живот на родителите си. Ето тук проличава нередността. Не бива да е така. Естествената посока е родителите да се грижат за децата си, за да могат те на свой ред да бъдат самостоятелни и в един момент да могат да вложат грижа в своите деца и така посоката е градивна - към бъдещето.

Обратното е ретроградност, но се случва. И тук системната перспектива има обяснение. Вменяването на дълг създава чувство за вина и напрежение. Това често произтича от прекомерна саможертва на родителите, която създава очаквания към детето. Тази саможертва може да се преживява като инвестиция, което създава предпоставка детето да бъде възприемано като виновно, ако не следва това, което родителите смятат за най-добро за него. И границата е премината.

Когато дадеш повече, отколкото можеш или искаш, това не е добре за никого, защото обвързва по нездравословен начин.

Променя ли се мотивацията за прекъсване на контакт със семейството, когато човек има собствен партньор и деца?

Появата на дете е силен катализатор на такива процеси. Тогава младите родители започват да виждат по-ясно картината. Това е момент, в който, ако отделянето от рожденото семейство не е настъпило в значителна степен, то се форсира. Тогава младите родители започват да си дават сметка коя помощ е полезна и коя натоварва. Кой какво откъде си носи. Кое е негово и кое е свързано с чужди очаквания.

Подкрепата от бабите и дядовците е много ценна както за детето, така и за родителите, но понякога такава помощ идва в повече и започва да създава напрежение и конфликти между младите родители. Това е индикация, че връзката им има нужда от укрепване, за да устои. Границите да се предоговорят и системата да остане здрава. В противен случай в създаденото раздалечаване между партньорите се появява място за трети - това може да е баба, дядо, работа, нов партньор, дори зависимост, като всичките тези варианти са нездравословни.

До каква степен решението за „скъсване" със семейството е резултат от единичен конфликт и до каква – от дългогодишна динамика?

По-често става дума за дългогодишно натрупване. Единичните импулсивни решения са възможни, но по-редки.

Крайното дистанциране може да бъде здравословно, когато служи за създаване на нов баланс. Когато обаче е демонстративно и рязко, то често има характер на реакция, на своеобразна детска демонстрация, и не цели истинско отделяне, а по-скоро функционира като наказание за родителите.

Има ли определен тип поведение на родителите, което провокира подобни решения у децата?

Един от основните ми фокуси е семейната и системната терапия, където разглеждаме семейството като система. Всеки влияе на другия. В тази система не разделяме участниците на добри и лоши. Не става дума за това какво „лошо" е направил родителят или детето.

Това, което правим в терапията, е да се внесем яснота и разбиране кой какво чувства, мисли и прави, това какво провокира у другите и как може да се промени, ако някой страда и не се чувства добре. Зад повечето трудности не стои нечия злонамереност, а страх например, който провокира контрол и редица непродуктивни и често крайни решения.

Страхът и контролът са силно свързани. Колкото повече страх има, толкова повече контрол се упражнява, а колкото повече контрол има, толкова повече напрежение се създава. Това застрашава отношенията и лишава от диалог. Така се формира порочен кръг. Страхът пречи на реалния контакт дори и с най-близките.

Такива поведения могат да бъдат възприети като манипулативни, но обикновено не са съзнателни. Етикетирането не помага, защото възпрепятства възможността за градивна комуникация. Важно е да се види какво стои отдолу, за да се удовлетвори нуждата по градивен начин и да няма пострадали.

Какви са типичните емоционални реакции у родителите при подобни разриви?

Отделянето винаги е криза, дори когато е естествено и се случва по здравословен начин. Подобна криза се преживява трудно.

За родителите това може да бъде особено тежка загуба, ако животът им е бил изцяло фокусиран върху детето и партньорските отношения и личната им реализация са останали на заден план. Когато липсват допирни точки с партньора, загубата се усеща още по-силно, а напусналото дете оставя чувство за пропаст в живота.

Тогава се появяват гняв, страх и опити за възстановяване на близостта. Вината съпътства родителите още от мига, в който видят двете чертички на теста за бременност. Хората го наричат вина, а всъщност е въпрос: "Достатъчно добър ли съм за детето си". И с този въпрос си стоим денонощно до края на живота ни. Повече или по-малко силно чувство за недостатъчност. И когато детето направи подобно изявление, това е много болезнен удар. Особено ако разривът е демонстративен, става ясно, че той носи силен емоционален заряд.

От терапевтична гледна точка прекъсването на контакт винаги ли е крайна мярка?

Понякога дистанцията е необходима и здравословна. Тя позволява връзката да се преформулира и да се заздрави. Целта е контактът впоследствие да бъде въпрос на желание, а не на необходимост.

Какви условия са необходими, за да се възстановят отношенията между родители и деца?

Основното условие е да има диалог и желание за разбиране на позицията на другия, а не опит за доказване на правота. Дори едностранното желание може да бъде начало.

Кой трябва да направи първата крачка за възстановяване на взаимоотношенията?

Идеята е отношенията да се променят така, че да са удовлетворителни, а не просто възстановени. А кой пръв - зависи. То е като танц - единият кани, но другият приема или отказва. Ако говорим за непълнолетни, има основание родителят да поеме инициативата, с идеята, че знае повече, макар невинаги това да е така. При възрастните хора съвсем няма правило. Възможно е младите хора да проявят толерантност към по-възрастните си родители, но първата крачка обикновено идва от този, който е готов. Това е акт на зрялост и води до качествена промяна.