Михаил Шишкин е един от най-популярните съвременни руски писатели. Той отдавна живее в Швейцария, а не в родната Русия. Шишкин е сред гласовитите критици на режима на Владимир Путин. Застава открито срещу незаконната анексия на Крим, а още през 2013 г. отказва да представи Русия по време на Book Expo в САЩ.. В отворено писмо тогава той пише:
"Страна, в която властта е завзета от корумпиран, престъпен режим, където държавата е пирамида на крадците, където изборите са станали фарс, където съдилищата обслужват властите, а не закона, където има политически затворници, където държавната телевизия е станала проститутка, където глутници самозванци приемат безумни закони, които връщат всички в Средновековието - такава държава не може да бъде моята Русия. Искам и ще представлявам друга Русия, моята Русия, държава, свободна от самозванци, държава с държавна структура, която защитава правото на личността, а не правото на корупция, държава със свободни медии, свободни избори и свободни хора".
Един от последните проекти на Шишкин е дигиталната му книга "Мъртви души, живи носове. Въведение в историята на руската култура". Тя излиза през 2019 г. и прави дисекция на интелектуалния живот на нацията в колекция от 16 есета и 400 коментара със снимки, музика и видеоклипове. Войната, която Кремъл започна в Украйна, постави пак въпроса каква е ролята на руската култура и литература в отглеждането на поколения, способни на зверствата, на които целият свят стана свидетел в Буча, Ирпен, Мариупол... Михаил Шишкин има своите отговори - разказани в есе за реномираното издание The Atlantic:
Културата също е жертва на войната. След нахлуването на Русия в Украйна някои украински писатели призоваха за бойкот на руската музика, филми и книги. Други обвиниха и руската литература в "съучастие" в зверствата, извършени от руските войници - защото е империалистическа, а военната агресия разкрива моралната несъстоятелност на така наречената руска цивилизация. Пътят към Буча, твърдят те, минава през руската литература.
Ужасни престъпления се извършват в името на моя народ, в името на моята страна, от мое име - съгласен съм с всичко това. Виждам как тази война е превърнала езика на Пушкин и Толстой в език на военни престъпници и убийци. Какво вижда днес светът от "руската култура", освен бомби, падащи върху родилни домове и обезобразени трупове по улиците на киевските предградия?
В момента е болезнено да бъдеш руснак. Какво да кажа, когато чуя, че в Украйна демонтират паметник на Пушкин? Просто мълча и се разкайвам. И се надявам, че може би някой украински поет ще се застъпи за Пушкин.
Режимът на Владимир Путин нанесе съкрушителен удар на руската култура, както руската държава е постъпвала със своите художници, музиканти и писатели толкова много пъти преди това. Хората на изкуството са принудени или да пеят патриотични песни, или да емигрират. На практика режимът "отмени" културата. Неотдавна един млад протестиращ беше арестуван за това, че държеше плакат с цитат от Толстой.
Руската култура винаги е имала основание да се страхува от руската държава. "Държавата в Русия се е разположила като окупационна армия", казва големият мислител и писател от XIX в. Александър Херцен - самият той е бил изпратен в изгнание заради антицарските си настроения и четенето на "забранени книги".
Руската система на политическа власт е останала непроменена през вековете - пирамида от роби, които се кланят на върховния вожд. Така е било по времето на Златната орда, така е било по времето на Сталин, така е и днес при Владимир Путин.
Светът е изненадан от спокойствието на руския народ, от липсата на съпротива срещу войната. Но това е неговата стратегия за оцеляване от поколения насам - както се казва в последния ред на "Борис Годунов" на Пушкин: "Народът мълчи".
Мълчанието е по-безопасно. Който е на власт, винаги е прав и трябва да се подчиняваш на всяка заповед. А който не е съгласен, се озовава в затвора или по-лошо. И както руснаците знаят твърде добре от горчивия си исторически опит, никога не се казва: "Това е най-лошото". Както гласи популярната поговорка: "Не бива да се желае смъртта на лош цар. Защото кой знае какъв ще е следващият."
Само думите могат да отменят това мълчание. Ето защо в Русия поезията винаги е била повече от поезия. Твърди се, че бивши съветски затворници са свидетелствали, че руските класици са спасили живота им в трудовите лагери, когато са преразказвали романите на Тургенев, Толстой и Достоевски на други затворници. Руската литература не е могла да предотврати ГУЛАГ, но е помогнала на затворниците да преживеят.
Руската държава няма никаква полза от руската култура, освен ако не може да я накара да ѝ служи. Съветската власт искаше да си придаде човешки вид и справедливост, затова построи паметници на руските писатели. "Пушкин, нашият краен победител!" звучи от сцените през 1937 г., по време на Голямата чистка, когато дори палачите треперят от страх. Режимът се нуждае от културата - защото я ползва като човешка маска. Или като боен камуфлаж. Ето защо Сталин се нуждаеше от Дмитрий Шостакович, а Путин - от Валерий Гергиев.
Когато критиците казват, че руската култура е империалистическа, те имат предвид колониалните войни на Русия и това, че нейните творци оправдават експанзионистичните цели на държавата. Но това, което те не отчитат, е вътрешният империализъм на Русия. Преди всичко друго тя е била робска империя, в която руският народ е бил принуден да търпи и страда най-много. Руската империя съществува не за народа на Русия, а за себе си. Единствената цел на руската държава е да остане на власт, а държавата от векове насам набива в мозъците на хората възгледа за "Руския свят": святото отечество като остров, заобиколен от океан от врагове, който само царят в Кремъл може да спаси, като управлява народа си и запазва реда с желязна ръка.
За малобройната образована класа в Русия вечните въпроси - "проклетите въпроси", както ги е наричала интелигенцията на XIX в. - са тези, които са формулирани в два велики романа от този период: "Кой е виновен?" на Херцен и "Какво да се прави?" на Николай Чернишевски. Но за милиони неграмотни селяни единственият въпрос, който имал значение, е: "Истински ли е царят, или е самозванец?" Ако царят е истински, значи всичко е наред със света. Но ако царят се окажеше фалшив, тогава Русия трябва да има друг, истински цар. В съзнанието на хората само победите над враговете на Русия можели да решат дали царят е истински или самозванец.
Николай II е победен от Япония през 1905 г. и в Първата световна война. Като фалшив цар той губи всякаква популярност. Сталин повежда народа си към победа във Великата отечествена война (Втората световна война), така че той е истински цар - и е почитан от много руснаци и до днес. Михаил Горбачов, последният съветски лидер, загуби войната в Афганистан и Студената война срещу Запада и все още е презиран.
Чрез триумфа си през 2014 г., когато с лекота анексира Крим, Путин постигна народната легитимност на истински цар. Но той може да загуби всичко това, ако не успее да спечели тази война срещу Украйна. Тогава ще се появи друг - първо, за да изгони фалшивия Путин, а след това да докаже легитимността си чрез победа над враговете на Русия.
Робите раждат диктатура, а диктатурата ражда роби. Има само един изход от този порочен кръг и той е чрез културата. Литературата е противоотрова на отровата на руския империалистически начин на мислене. Цивилизационната пропаст, която все още съществува в Русия между хуманистичната традиция на интелигенцията и руското население, застинало в манталитета от Средновековието, може да бъде преодоляна само чрез културата - а днешният режим ще направи всичко възможно, за да попречи на това.
Пътят към клането в Буча води не през руската литература, а през нейното потискане - от донесенията срещу писатели, през забранените книги на Фьодор Достоевски и Михаил Булгаков, Владимир Набоков и Йосиф Бродски, Анна Ахматова и Андрей Платонов, през екзекуциите на Николай Гумильов, Исаак Бабел и Перес Маркиш, довеждането на Марина Цветаева до самоубийство, преследването на Осип Манделщам, Даниил Хармс, Борис Пастернак и Александър Солженицин. Историята на руската култура е история на отчаяна съпротива, въпреки съкрушителните поражения, срещу една престъпна държавна власт.
Руската литература дължи на света още един велик роман. Понякога си представям един млад човек, който сега е в окопа и няма представа, че е писател, но се пита: "Какво правя тук? Защо моето правителство ме излъга и ме предаде? Защо трябва да убиваме и да умираме? Защо ние, руснаците, сме фашисти и убийци?"
Това е задачата на руската литература - да продължава да задава тези вечни, проклети въпроси: "Кой е виновен?" и "Какво трябва да се направи?"
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
