Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
Хората сме скроени така, че винаги да се надяваме. Надяваме се, че утре ще е по-добър ден. Надяваме се, че всичко ще се оправи. Че ще станем по-добри. Че войната ще стане на мир, че лошите ще бъдат наказани, че добрите ще отидат в Рая.
Когато COVID-19 помете света, а войната в Украйна продължи завета му нещата да стават все по-гадни и по-гадни, се надявахме, че хората някак ще станат по-добри и по-честни. Като много от надеждите, и тази не се вля в реалността изцяло, но го направи в някои направления на изкуството.
Киното през последните години стана по-откровено и по-интимно, по-близко до хората и по-владеещо човешкия, емоционален език.
Най-яркият пример в тази тенденция е "Семейство Фейбълман" на Стивън Спилбърг. Филмът в момента върви по кината. Ако тази година сте от хората, които не очакват с нетърпение "Сам вкъщи", които не изпадат във възторг от перспективата за преяждане със сарми или които ще прекарат първата си по-различна Коледа, в едно непълно или не перфектно семейство, използвайте почивните дни да отидете и да гледате "Семейство Фейбълман". Защото...
...човекът, който режисира "Челюсти" и "Джурасик парк" е създал един болезнено откровен, красив автобиографичен разказ, в който митът, че великите хора идват от някакви съвършени семейства, е фино, деликатно, но и брутално развенчан.
"Семейство Фейбълман" е от една страна история за това как едно момче се влюбва в киното и го превръща в свое призвание и професия, а от друга: разказ за едно семейство с всичките му драми, привидности и сложни отношения.
Филмът описва младостта на Сами – обожаван син и начинаещ мечтател, който още в юношеството си научава, че животът е агонизиращо по-сложен, отколкото му се е струвал като дете.
Написан от Спилбърг и неговия редовен сътрудник Тони Къшнър, филмът започва там, където трябва: на кино. И така, в една мразовита нощ на 1952 г., Сами (Матео Зорион Франсис-Дефорд) гледа първия си филм - „Най-великото шоу на Земята“. Сред море от запалени киномани, сигурно сгушен между майка си Мици (Мишел Уилямс) и баща си Бърт (Пол Дано), Сами е поразен. Това, което го оставя с увиснала челюст, не са парливите отношения във филма или оскъдно облечените жени. Това, което държи Сами буден през нощта, разпалвайки страст, която се превръща в живота му, е неговата кулминация - зрелищна влакова катастрофа.
Не след дълго Сами снима как влакът катастрофира – докато майка му се усмихва на игрите му, баща му се тревожи, а това раздвоение в родителските реакции е сред първите продроми на семейно напрежение. Мици е пианистка с класическо образование, докато Бърт е преуспяващ инженер със светло кариерно бъдеще.
Къщата на семейство Фейбълман в Ню Джърси кара зрителя да се чувства като у дома си. Камерата плавно ни развежда из дома като внимателен домакин - без да бърза, ни въвежда в привлекателно уютен, топъл свят на любов. Всички и всичко е там, където трябва да бъде — пианото, телевизорите, бабата, изиграна от Джийни Бърлин — всичко и всички също са по-добри, по-хубави и по-подредени, отколкото са в живота, дори на моменти дразнещи и граничещи с карикатурата.
Чудесната в тази роля Мишел Уилямс ни показва една майка, чиито неосъществени артистични амбиции се насочват към семейството с разрушителна сила: зад красивия маникюр, с който свири на пианото си, прозира една дивашка жилка, която е много спилбъргска. Ексцентричността на Мици става видима за първи път, когато качва децата в колата си, за да преследват торнадо.
Уилямс внася изключителна деликатност в героинята си. Като всички герои, Мици е едновременно разпознаваем и реален човек, който в същото време граничи с абстракцията.
Докато Сами пораства и навлиза в тийнейджърска възраст, ролята е поета от Габриел Лабел. Пукнатините в отношенията между Мици и Бърт стават все по-широки, а страстта на Сами към филмите далеч не утиха като юношеско увлечение. Докато усъвършенства таланта си, той наблюдава — и се научава как да използва — човешката драма, разиграваща се пред него. Неслучайно той прави военен филм по същото време, когато бракът на родителите му се разпада.
И докато Сами е фокусът на историята, Мици е неговата душа. Бърт не може да я направи щастлива и нейното нещастие тласка филма към все по-дълбока, по-объркана и по-интересна емоционална територия.
„Семейство Фейбълман“ е чудесен филм, в който Спилбърг издига творчеството си на ново ниво. Смята се, че филмографията му може да бъде разделена между т. нар. му пуканки и филмите за възрастни (в които става дума за робство, война и геноцид). Тази периодизация е условна, но едно е сигурно: Спилбърг е режисьор, който трябва да бъде приеман насериозно и че независимо дали следващият му проект ще е блокбъстър, в който птеродактили се бият с мутирали върколаци, или човешки разказ за разпада на едно семейство, той със сигурност ще бъде красив.
