Легендата на тениса Серина Уилямс обяви, че се оттегля от професионалния спорт след предстоящото издание на US Open, за да се посвети на семейството си.
Уилямс описва мотивите си в статия, публикувана в модното списание Vogue.
"Повярвайте ми - никога не съм искала да се налага да избирам между тениса и семейството. Не смятам, че това е справедливо. Ако бях мъж, нямаше да пиша всичко това, защото щях да съм на корта, да играя и да печеля, докато жена ми върши физическия труд за увеличаването на семейството ни", коментира тя.
В статията Уилямс посочва, че през последната година тя и съпругът ѝ Алексис Оханян са се посветили на желанието да имат още едно дете след 5-годишната Олимпия.
Една от причините е, че първородната дъщеря е започнала да мечтае да има по-малка сестра - идея, която Серина казва, че обмисля с голямо внимание, тъй като самата тя е най-малко дете в семейство с пет момичета.
"Наскоро получихме информация от лекаря ми, която ме успокои и ме накара да почувствам, че когато сме готови, можем да увеличим семейството си. Със сигурност не искам да бъда бремена отново, докато съм активен атлет. Трябва да бъда или с двата крака в тениса, или с двата крака навън". казва тя.
Уилямс ще навърши 41 години през следващия месец. Тя слага край на кариерата си със 73 сингъл победи, 23 титли в шампионати за двойки и над 94 млн. долара печалба от турнири.
Тя е носителка на 23 титли от Големия шлем и е на второ място във вечната класация за най-добрите жени тенисистки след Маргарет Корт.
Цялото писмо на Серина Уилямс за сбогуване със спорта можете да прочетете тук:
Тази сутрин дъщеря ми Олимпия, която навършва 5 години този месец, и аз отивахме да вземем новия ѝ паспорт преди да отпътуваме за Европа. Бяхме в колата, а тя държеше телефона ми и използваше интерактивно образователно приложение, което харесва.
Гласът на робота я попита следния въпрос: Каква искаш да бъдеш, когато пораснеш?
Тя не знаеше, че я слушам, но можех да чуя как прошепва отговора в телефона.
Тя каза: "Искам да бъда голяма сестра".
Олимпия го казва често, дори когато знае, че слушам. Понякога преди да си легне, се моли на Йехова да ѝ донесе малка сестричка. (Не желае да има нищо общо с братче!). Самата аз съм най-малкото дете от пет сестри и за мен те са героини, затова почувствах, че това е момент, в който трябва да се вслушам много внимателно.
Повярвайте ми - никога не съм искала да се налага да избирам между тениса и семейството. Не смятам, че това е справедливо. Ако бях мъж, нямаше да пиша всичко това, защото щях да съм на корта, да играя и да печеля, докато жена ми върши физическия труд за увеличаването на семейството ни.
Може би щях да приличам повече на Том Брейди, ако имах тази възмонжост.
Не ме разбирайте погрешно: обичам факта, че съм жена, както и обичах всяка секунда от периода, в който бях бременна с Олимпия. Бях една от онези достадни жени, които обожават бременността си и работих до деня, в който се наложи да отида в болницата - само че нещата станаха страшно сложни след това.
И почти направих немислимото: много хора не осъзнават, че бях във втория месец на бременността си, когато спечелих Australian Open през 2017 г. Но след един месец навършвам 41 години и ситуацията скоро ще трябва да се промени.
Никога не съм харесвала думата retirement ("оттегляне", или "пенсиониране"). Не ми звучи като модерна дума. Разсъждавам за това по-скоро като transition ("преход"), но искам да използвам внимателно тази дума, защото тя означава нещо много специфично и важно за определена общност (терминът "transition" обозначава и процеса по смяна на пола).
Може би най-добрата дума, с която мога да опиша какво смятам да направя, е еволюция.
Искам да ви кажа, че ще еволюирам извън тениса към други неща, които са важни за мен. Преди няколко години без много шум основах Serena Ventures, компания за рискови инвестиции.
Скоро след това създадох семейство. Искам да увелича това семейство.
Но досега се колбаех да призная пред себе си или пред друг, че ще се наложи да спра с тениса.
С моя съпруг Алексис рядко говорим за това; сякаш темата е табу.
Не мога да проведа този разговор и с мама или татко. Сякаш не е истина, докато не го кажеш на глас. Понякога темата се повдига, в гърлото ми се образува неприятна буца и започвам да плача.
Единственият човек, с когото наистина съм обсъждала този въпрос, е терапевтът ми.
Със сигурност няма да прикривам истината. Знам, че много хора се вълнуват и нямат търпение да се оттеглят от тениса, и ми се иска да бях като тях.
Ашли Барти беше No. 1 в света, когато се оттегли от спорта през март и вярвам, че тя наистина се е чувствала готова да продължи напред с живота си.
Каролине Возняцки, която е една от най-добрите ми приятелки, почувства облекчение, когато се оттегли през 2020 г.
Възхищавам им се, но ще бъда откровена. За мен няма никакво щастие в тази тема. Знам, че е странно да го кажа, но изпитвам огромна болка. Това е най-тежкото нещо, което бих могла да си представя. Мразя го. Мразя факта, че трябва да стоя на този кръстопът. Постоянно си казвам, че ми се иска да беше по-лесно - но не е.
Разкъсвам се - не искам да спирам, но в същото време съм готова за нещо ново. Не знам с какви очи ще погледна списанието, когато този брой излезе, като знам, че това е всичко, това е краят на историята, която започна в Комптън, Калифорния, с едно малко чернокожо момиче, което просто искаше да играе тенис.
Спортът ми даде толкова много. Обичам да побеждавам. Обичам битката. Обичам да забавлявам хората. Не съм сигурна дали всеки играч гледа по този начин на спорта, но аз обичам аспекта на представлението - да мога да забавлявам хората седмица след седмица.
Някои от най-щастливите моменти в живота ми се случиха, докато чакам в тунела в Мелбърн, след което излизам на "Род Лейвър Арина" със слушалките си, докато се опитвам да не губя концентрация и да заглуша шума, но въпреки всичко усещам енергията на публиката.
Нощните мачове на стадиона "Артър Аш" във Флъшинг Медоус. Да спечеля сета с ас.
Целият ми досегашен живот беше тенис. Баща ми казва, че за първи път съм хванала ракетата на 3 години, но аз си мисля, че е било още по-рано. Има една снимка, на която Винъс ме бута в количка на един тенис корт и едва ли съм на повече от 18 месеца.
За разлика от Винъс, която винаги е излъчвала стоицизъм и класа, аз никога не съм успявала да удържам емоциите си.
Спомням си, че се опитвах да пиша букви в детската градина и не се получаваше перфектно, заради което плачех по цяла нощ. Бях страшно ядосана. Изтривах и пренаписвах "А" отново и отново, а майка ми позволяваше да не спя през нощта, докато сестрите ми бяха по леглата.
Такава съм си била винаги. Искам да бъда велика. Искам да бъда перфектна. Знам, че няма такова нещо като "перфектен" човек, но каквото и да означава това за мен, никога не съм искала да спирам, докато не го постигна.
За мен това е същността на Серина: да очаквам най-доброто от себе си и опровергавам прогнозите на хората.
Има толкова много мачове, които съм печелила, защото нещо ме е ядосало или някой ме е "отписвал". Това ме мотивираше. Изградих кариерата си чрез фокусиране на гнева и негативността си, превръщайки ги в нещо хубаво.
Сестра ми Винъс ми каза веднъж, че когато някой твърди, че не можеш да направиш нещо, го казва, защото той не може да го направи.
Но аз успях. Вие също можете.
Ако сте гледали филма "King Richard", знаете, че когато бях малко дете, не бях особено добра в тениса. Натъжавах се, когато не успявах да получа всички ранни шансове на Винъс, но това ми помогна.
Накара ме да работя по-здраво, превърна ме в див боец. Пътувах по турнири с Винъс като неин спаринг партньор, а ако имаше отворен слот, се включвах да играя. Следвах я по целия свят и я наблюдавах.
Когато тя изгубеше, разбирах защо - и гарантирах, че аз няма да изгубя по същия начин. Така започнах да се качвам толкова нагоре по ранглистите, защото учих уроците от загубите на Винъс, вместо по трудния начин - от своите собствени загуби.
Сякаш аз също играех нейните мачове. Добре имитирам. Израствайки, опитвах да копирам Пийт Сампрас. Обичах Моника Селеш, а после започнах да я изучавам. Гледах, слушах и след това атакувах. Но ако не бях в сянката на Винъс, никога нямаше да бъда това, което съм.
Когато някой каза, че съм просто по-малката сестра - тогава наистина се ядосах.
Започнах да играя тенис с целта да спечеля US Open. Не мислих какво ще правя след това. Но просто продължих да побеждавам. Спомням си, когато надскочих броя на победите на Мартина Хингис от Големия шлем. След това - на Селеш. След това изравних Били Джийн Кинг, която е огромно вдъхновение за мен заради начина, по който първа наложи равенството на половете във всички спортове.
След това се изкачих на върха при Крис Евърт и Мартина Навратилова. Има толкова много хора, които казват, че не съм най-добрата в историята, защото не успях да подобря рекорда на Маргарет Корт с 24 титли от Големия шлем - тя го постига преди open-ерата, която започна през 1968.
Ще излъжа, ако кажа, че не исках да подобря този рекорд. Естествено, че искам. Но всъщност не мисля за нея всеки ден. Ако съм на финал на турнир от Големия шлем, тогава мисля за рекорда.
Може би мисля за него прекалено много, а това не ми помагаше. По мое мнение - трябваше да имам над 30 трофея. Имах шанс след като се върнах от бременността.
Преминах от цезарово сечение през втори пулмонарен емболизъм до финал на Големия шлем. Играех, докато кърмех. Играех, докато преживявах постродилна депресия. Но не спечелих. Трябваше, щеше, можеше. Не играх така, както трябваше или можеше. Но играх 23 пъти и това е достатъчно. Всъщност е невероятно. Но ако сега трябва да избирам между надграждане на CV-то ми в тениса и надграждане на семейството ми - избирам второто.
По-рано в кариерата си никога не съм се замисляла за деца. Имаше моменти, в които се чудих дали изобщо трябва да раждам деца в този свят с всички проблеми, които съществуват в неог.
Никога не съм била особено самоуверена или спокойна около бебета и малки деца, затова си милих, че ако някога родя, ще наема хора, за да полагат грижи 24/7.
Няма да лъжа - опредлено разчитам на доста подкрепа. Но освен това съм невероятно отдадена майка. Съпругът ми ще ви каже, че съм прекалено отдадена.
За 5 години Олимпия е прекарала само един 24-часов период далеч от мен. През последната година, докато се възстановявах от контузия на задния бедрен мускул, можех да я взимам от училище в 4 или 5 дни от седмицата и нямах търпение да видя как лицето ѝ грее, когато излезе от сградата и види, че я чакам.
Истината е, че нищо не представлява жертва за мен, когато става дума за Олимпия. Всичко има смисъл. Искам да я науча как да си връзва обувките, как да чете, откъде идват бебетата, да ѝ разкажа за Бог. Така както моята майка ме е учила.
Докато тя расте, всеки месец се случва нещо различно. Напоследък гледа готварски предавания заедно с мен. Сега печем с моделин, което е страшно забавно.
Тя обича една игра, която се казва "Подът е лава" - в нея трябва да направиш всичко възможно, за да не стъпваш на земята. Обичам да подреждам тренировъчната си зала за играта и да поставям степенките и машините за тежести като препятствия по маршрута. Харесвам всичко, което тя харесва.
Мисля, че тенисът - за сравнение - винаги се е усещал като жертва за мен, макар че харесвах да му се отдавам. Когато си по-млад, виждаш как децата се забавляват и ти също искаш да си сред тях, но знаеш, че трябва да си на корта и се надяваш, че някой ден това ще се отплати.
Родителите ми бяха много взискателни към мен. Сега много родители казват: "Оставете децата да правят каквото си искат". Ами, по този начин няма да стигнат до мястото, на което съм аз.
Не съм се бунтувала като дете. Работих здраво и спазвах правилата. Искам да бъда взискателна към Олимпия - не в тениса, а в онова, което привлича интереса ѝ. Но не искам да съм прекалено взискателна. Все още се опитвам да открия този баланс.
В моя собствен живот балансът постепенно се премества към Serena Ventures. Винаги казвам, че съм като гъба: нощем си лягам и изцеждам всичко от себе си, така че на следващия ден да мога да поема колкото може повече нова информация. Всяка сутрин се вълнувам, когато сляза в офиса си и се впусна в разговори в Zoom или преглеждам купища компании, в които обмисляме да инвестираме.
Ние сме малка, но растяща фирма с шестима души, разпръснати между Флорида, където основно живея, Тексас и Калифорния.
Започнах да инвестирам преди 9 години и наистина се влюбих в това от самото начало - независимо дали става дума за предварително финансиране, когато влагаш пари просто в една идея, или на следващия етап, когато идеята вече се е превърнала в продукт.
Написах един от първите чекове за MasterClass. Това е една от 16-те компании еднорози, оценени на повече от 1 млрд. долара, когито Serena Ventures е финансирала, заедно с Tonal, Impossible Foods, Noom и Esusu и др.
Тази година привлякохем 111 млн. долара външно финансиране от банки, частни лица и семейни компании. 78% от портфолиото ни са дружества, стартирани от жени и цветнокожи хора, защото самите ние сме такива. От друга страна - съпругът ми е бял, затова за мен е важно да сме отворени към всички. Serena Ventures беше изцяло женски бизнес доскоро, когато за първи път привлякохме мъж - по линия на "разнообразието"!
Преди няколко години участвах в конференция, организирана от JPMorgan Chase, където наблюдавах разговор между Джейми Даймън и Карин Зайдман-Бекер - CEO на компанията за сигурност Clear. Карин обясни, че по-малко от 2% от всички средства от фондове за рискови инвестиции отиват при жени.
Помислих си, че е направила грешка. Казах си - няма начин 98% от този капитал да се дава на мъже. По-късно я попитах и тя потвърди. Тогава разбрах, че някой, който изглежда като мен, трябва да започне да подписва големите чекове.
Понякога сходните хора се привличат. Мъжете пишат големи чекове едни на други, а за да можем да го променим, трябва повече хора, които приличат на мен, да са в позиция, в която могат да връщат инвестиции към такива като тях.
Благодарна съм на жени като Карин, Шерил Сандбърг и други мои ментори. Важно е да има жени, които вярват в теб и те мотивират да мислиш и действаш по-мащабно.
През последната година Алексис и аз опитвахме да имаме още едно дете и наскоро получихме информация от моя лекар, която ме успокои и ме накара да почувствам, че когато сме готови, можем да разширим семейството си.
Определено не искам да бъда отново бременна, докато съм атлет. Трябва да бъда или с двата крака в тениса, или с двата крака навън.
Тази пролет усетих желание да се върна на корта за първи път от 7 месеца. Говорих с Тайгър Уудс, с когото сме приятели, и го попитах за съвет какво да правя с кариерата си в тениса. Казах му: "Не знам какво да правя: мисля, че съм го преодоляла, но може и да не съм".
Тайгър настояваше да бъда звяр по същия начин, по който е и той. Каза ми: "Серина, защо не си дадеш две седмици? Няма нужда да се ангажираш с нищо. Порсто излизай на корта всеки ден за две седмици, давай всичко от себе си и виж какво ще стане".
Казах му: "Добре, мисля, че мога да го направя". И не го направих. Но след един месец отново опитах. Усетих магия, когато отново вдигнах ракетата. И беше страхотно. Наистина страхотно. Колебаех се дали да играя на Уимбълдън и US Open след това. Както вече казах, цялата тази еволюция не е лесна за мен.
Не бих искала да мисля за наследството си. Често ме питат за това, но никога не съм сигурна какво точно трябва да кажа. Иска ми се да мисля, че благодарение на шансовете, които имах, жените спортистки чувстват, че могат да бъдат себе си на корта.
Могат да играят агресивно и да вдигат юмрук. Могат да бъдат силни, но и красиви. Могат да носят каквото поискат и да казват каквото поискат, да мачкат и да бъдат горди.
Правила съм много грешки в своята кариера. Грешките са възможност да учиш и съм се възползвала от тези моменти. Далеч не съм перфектна, но получавам много критики и ми се иска да мисля, че преминавам през трудности като професионална тенисистка, така че следващото поколение да не бъде принудено да го прави.
През годините се надявам, че хората ще гледат на мен като на символ на нещо по-голямо от тениса. Възхищавам се на Били Джийн, защото тя надскочи спорта. Бих искала да казват: "Серина е такава и такава, тя беше велика тенисистка и спечели много шлемове".
За съжаление не бях готова да спечеля Уимбълдън тази година. И не знам дали ще съм готова да спечеля Ню Йорк. Но ще се опитам. И предварителните турнири ще са забавни. Знам, че феновете си фантазират, че можех да изравня Маргарет в Лондон, а след това евентуално да победя рекорда ѝ в Ню Йорк и на церемонията да кажа "Сбогом". Разбирам ги. Това е хубава фантазия. Но не търся церемониален финален момент на корта.
Не се справям добре със сбогуванията, най-лошата в света съм в това отношение. Но искам да знаете, че съм ви толкова благодарна, че не мога да го изразя с думи. Вие ме доведохте до толкова много победи и трофеи. Ще ми липсва онази моя версия - момичето, което играеше тенис. И вие ще ми липсвате.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
