Спасяването на глобализацията

Твърде много хора, които „се спъват в истината, ще се изправят и ще избягат, сякаш нищо не се е случило“, казва Уинстън Чърчил.

В случая на Covid-19 светът се сблъска с неудобни факти, които е невъзможно да бъдат игнорирани.

Подобно на финансовия крах през 2008 г. и кризата с бежанците през 2015 г., пандемията освети дълбоката уязвимост на т.нар. "системни заплахи".

Подобно на други системни кризи, пандемията от Covid-19 изправи света пред неприятната истина: рисковете, свързани с отворената система на международните отношения, могат значително да надвишат плюсовете от нея.

Най-важната роля на държавата е да осигури на своите граждани адекватна защита от екзистенциални рискове. Глобализацията сякаш подкопава способността на съвременната държава да се справя при сценарии с ниска вероятност и високо въздействие.

Точно както терористичните атаки на 11 септември 2001 г. в Съединените щати принудиха хората да преосмислят значението на националната сигурност, кризата с Covid-19 ни принуждава да оценим отново начина, по който управляваме взаимните зависимости между държавите.

Звучи съблазнително да попитаме дали тази криза би била разрешена по-ефективно чрез национализъм, или чрез международна координация. Това е грешен въпрос.

Истинският въпрос е дали взаимозависимостта може да бъде съвместена и да допълва съществуването на националните държави.

В днешната политическа среда повтарянето на аргументите за необходимостта от отворени пазари и граници просто няма да е достатъчно.

Веднага след като коронавирусът беше признат за глобална заплаха, първият инстинкт на повечето държавни лидери беше да затворят границите си. Призивите за международна координация на ниво Г-20 бяха второстепенна мярка.

Макар първоначалното разпространение на вируса се дължи до голяма степен на взаимозависимостта, здравната криза няма да бъде преодоляна с националистически или автархични решения. Веднъж щом Covid-19 се разпространи, затварянето на границите няма да доведе до нищо.

В света, поразен от болестта, Жан-Пол Сартр е абсолютно прав: „Адът – това са другите.“

Пандемията от Covid-19 удари международния ред, който вече беше в криза. Очевидно е от 2008 г. насам, че не всички печелят от глобализацията, противно на това, което дълго време се твърдеше. По-отвореният и взаимосвързан свят допринася за силен икономически растеж и просперитет, но също така и за нарастващо неравенство и екологично унищожаване.

Свободното движение на хора предостави нови възможности за милиони души, но също така увеличи натиска върху обществените услуги и доведе до намаляване на заплатите в приемащите страни, като същевременно подхрани “изтичането на мозъци” от местата, които бяха изоставени.

Много преди пандемията тези тенденции предизвикаха обратен удар, особено в развитите страни. В тях популистките партии и лидери иззеха политическия дневен ред от основните партии, защитаващи следвоенния либерален международен ред. Най-драматичен беше начина, по който Съединените щати преминаха от лидерство в международния ред до неговото демонтиране при президента Доналд Тръмп, твърдейки че американските съюзници и съперници като Китай експлоатират Америка в своя полза.

На този фон е неизбежно настоящата криза да преначертае глобализацията по един или друг начин. Но как?

Пандемията представлява възможност за редица различни политически движения - от природозащитниците, които отдавна изискват по-устойчиво развитие, до тези, които се притесняват от неравенството или нестабилността на световните вериги за доставки.

Европейците трябва да използват случая, за да преосмислят представата си за суверенитета.

Предизвикателството е да бъде намерен начин самата европейска интеграция да послужи като опора за националния суверенитет, а не да представлява заплаха за нея. Всички последните кризи ни показаха, че на европейските правителства трябва да им бъде позволено да защитават своите граждани от заплахите, въведени от взаимозависимост, независимо дали са екологични, кибер-, инфекциозни, миграционни или финансови.

За тази цел лидерите на Европа трябва да развият визия за „европейски суверенитет“, която смекчава необходимостта от автаркия и дава възможност на националните правителства да вземат решения и да се договарят ефективно в по-широки рамки на взаимозависимост. По-конкретно, подобна визия трябва да мине отвъд разделението между „отворения” и „затворения” лагери в три области.

На първо място, в дебата между самодостатъчността и по-ефикасните диверсифицирани вериги за доставки, ЕС може да открие средата. Не е реалистично малките държави-членки да се върнат към модел на икономическа самодостатъчност, но ЕС трябва да може да произвежда и съхранява ключови ресурси - от респираторни апарати и храни до 5G мрежи и енергийни доставки - и след това да гарантира тяхната наличност в рамките на единния пазар.

Това би предоставило защита на по-малките държави, които са по-уязвими на натиск в условията на глобалната икономика на XXI век.

На второ място, в битката между автокрацията и демокрацията Европа трябва да демонстрира как демократичните принципи могат да бъдат запазени дори в извънредно положение.

Тук един обещаващ вариант е да се създаде законова рамка, която да гарантира, че данните, събрани за проследяване на Covid-19 и за други цели, не се съхраняват вечно.

Лидерите на ЕС също трябва да обмислят нови, взаимно съгласувани стандарти, регулиращи използването и продължителността на извънредните правомощия, приемани от държавите-членки.

Трето, в търсенето на път между националния суверенитет и многостранните отношения Европа може да приеме подход, който да удовлетворява и двата импулса. Посоката на движение е различна от тази на Тръмп, китайския президент Си Дзинпин и руския президент Владимир Путин. Обръщайки се към други страни с подобно мислене, ЕС може да оформи международния ред по начин, отразяващ неговите собствени ценности и интереси.

По отношение на миграцията, ЕС може да работи по-тясно с трети страни за управление на миграционните процеси. Относно глобалното обществено здраве, ЕС може да използва помощите за развитие и други инструменти, за да помогне на уязвимите държави да укрепят своите здравни системи. По този начин той ще сведе до минимум вероятността или поне въздействието на бъдещите пандемии.

В крайна сметка Covid-19 кризата би могла да позволи на европейския проект да се върне към корените си: съчетаване на прерогативите на националната държава с реалностите на взаимозависимостта, а не жертване на националния суверенитет върху олтара на неолибералната догма.

Разработването на последователна визия за европейския суверенитет би помогнало да се подготвим за следващата криза на взаимозависимост. Дали европейските лидери ще преминат теста на Чърчил и ще осъзнаят истината, на която Covid-19 ги изложи, или ще се върнат към обичайното си състояние?

Този текст е част от постоянната рубрика на Европейски съвет за външна политика (ЕСВП) в boulevardbulgaria.bg. ЕСВП е паневропейски тинк танк с офиси в седем европейски страни. Целта на ЕСВП София е да въвлича българската политическа общност в дискусия по европейските външнополитически въпроси.

Марк Ленард е съосновател и директор на Европейския съвет за външна политика.