Squid Game: ние винаги искаме още (кръв)

Когато аз бях на 10, играех Super Mario и трябва да призная, че в играта имаше доста насилие. Марио и брат му Луиджи без пощада мачкаха гъби, бутаха костенурки в пропасти и замеряха злия дракон с огнени топки.

Днешните 10-годишни обаче не си падат по 8-битови игри с дракони и костенурки. Те гледат Squid game: корейският сериал, който унижи „Игра на тронове” със своите 111 милиона зрители и продължи пътя на „Паразит“, който откри южнокорейското кино за очите на световната кино общност.

Ако сте чули за какво става дума в сюжета, а вероятно сте чули, може би сте си казали, че идеята 456 човека да се включат по собствено желание в извратени детски игри на смъртта, за да спечелят баснословна сума пари, е наивна и издиша. Кой би се подложил на доброволен разстрел, ако не успее да спре да тича в секундата, в която гигантска spooky кукла каже „Red Light”?.

Сценарият не е тотално непознат за почитателите на survivor филмите, най-малкото заради „Игрите на глада“ по книгите на Сюзан Колинс, където деца измираха в зрелищно риалити шоу за назидание на нисшите класи и забавление на висшите. Но в „Игрите на глада“ участниците поне не се включваха по собствена воля. А тези в Squid Game го правят и на пръв поглед това изглежда недостоверно.

Да. Представете си обаче, че сте бедни. Не бедни в смисъла на „Този месец трябва да готвя малко по-често и да си поръчвам oт Happy малко по-рядко“, а бедни в смисъла на потънали в тежки заеми, които ограбват живота ви, пускат злокобни кредиторски хрътки по петите ви и рушат връзките ви със собственото ви семейство до пълното им унищожение.

В такава ситуация се оказва Сеонг Ги-Хун: мъж на средна възраст, който живее с майка си, а пропастта на отчуждението между него и дъщеря му се разтваря със скоростта на светлината. Когато мистериозен костюмар му подава картичка със странни символи и след унизителна игра на метростанция му казва да се обади на посочения номер, ако иска да спечели още пари, Ги-Хун не се и замисля да се забърква в такива неща. Но след като пред него се разкрива перспективата никога повече да не види детето си, той звъни.

Следващите редове съдържат спойлери, които разкриват съществени части от историята на сериала.

И попада в кошмар. 455 притиснати до стената от икономическата ситуация в родината си южнокорейци и един пакистанец са затворени в гигантска зала, където получават инструкции от маскирани охранители (напомнящи с визията си любимците на Испания от култовия „Money Heist”). Там те разбират, че трябва да участват в 6 игри. Победителят ще спечели огромна сума пари, която нараства с отпадането на участниците. След първата игра, която бързо се превръща в реалистично заснета касапница, става ясно, че победените приключват не само с играта, а и с живота си.

Героите обаче имат възможността да гласуват и ако мнозинството иска игрите да бъдат прекратени, те ще бъдат прекратени и всички ще се приберат по домовете си: в добре познатия кошмар на ежедневната си реалност.

Персонажите не са някакви величаво дълбоки образи, но актьорите играят добре и умират добре. Героинята на Хойон Джънг е в играта, за да спечели пари, с които да открие изчезналата си в Северна Корея майка и да извади малкото си братче от приют. Персонажът на Пак Ае Су е интелигентен и успешен бизнесмен, влязъл в мрачни сделки и готов да предава приятели и да гази в кръв, за да спечели парите. Имаме още класическо пораснало „були“ с татуировка-змия на лицето, движеща се по ръба на психозата жена на средна възраст, очакващ завръщане при семейството си, добродушен имигрант и трогателен възрастен човек с мозъчен тумор.

Край на частта със спойлерите.

Убийството в Squid Game е фетишизирано и подбужда неудобен политически разговор. Бедните биват избивани за забавление на богатите. Човешката природа е сведена до „борба или бягство“, до безмилостност, опортюнизъм и тотална липса на чувствителност към човешката болка, загуба и смърт.

Докато сериалът напредва, а зрителите чакат следващата игра с дискомфортно нетърпение, започваме да си задаваме въпроса „защо“. Защо се организират тези игри? Кому са нужни? Ключът към загадката е в последния епизод, но част от отговорите лъсват в деветте епизода: от незаконната търговия с органи до перверзното забавление на група бели западни мъже, играта на живот и смърт намира своите причини в съвременното южнокорейско общество.

Не се заблуждавайте от небивалия хайп, завихрен около Squid Game сред 10-годишните. Сериалът на Хуанг Донг-Хюк има с какво да изненада възрастните. Сюжетът може да не е новаторски, но сценарият изобилства от сюрпризиращи ходове, които могат да стреснат и най-закоравелия скептик на жанра. Продукцията си струва гледането дори само заради реакцията на севернокорейската власт, която посочи, че сериалът разкрива реалността на Южна Корея, която е „инфектирана от корупция, липса на морал и правила за оцеляване на най-годните“.

Разбира се, такава липса на морал няма как да се случи в комунистическа Северна Корея, където всички се мъчат по равно.

Уви, през последните две години целият свят, близо и далеч от Северна и Южна Корея, се тресе от такива икономически, физически и емоционални турбуленции, че границата между пародия и реалност е агонизиращо тънка. В реалността, в която ако на човека, с когото се намираш в една стая му прилошее, първосигналната ти реакция е да го изгониш от стаята, а не да му предложиш чаша вода, започваме да си мислим, че ако някъде се организира Squid Game, която да се стриймва, тя навярно ще задмине по гледаемост едноименния сериал и ще ни постави пред една трудна за преглъщане истина: човечеството винаги е имало нужда от „хляб и зрелища“. Цивилизацията и културата ни дават възможността да култивираме жаждата за кръв, да я сублимираме в изкуство, да й дадем приемлива форма и да я опитомим, но те не я утоляват. Не я унищожават. Не я торпилират.

Това е тъжен факт от днешната действителност, но хей, нека гледаме позитивно. Винаги можем да си пуснем сериал, който временно да ни пренесе на някое място, на което да гледаме как хората се избиват, докато си седим на меките дивани.