Теодора Духовникова - пътуваща във времето

Теодора Духовникова е дисциплина. Желязна. Времето ѝ е ценно, затова не бива да ѝ го губите. Тя със сигурност няма да загуби вашето и ще очаква същото и от вас. Любима на публиката с ролите си от сцената на Народния театър, както и в киното и телевизията със заглавия като “Вездесъщият”, “Дяволското гърло”, а от тази година и “Войната на буквите”.

Пристига за снимките с безупречна точност, и сяда за грим и коса. За човек като нея това е рутина. Казва, че по-големият проблем всъщност е честата смяна на тоалети.

Пред нея на масата стоят трите “женски” модела на Huawei Watch GT 4 - бяла кожена каишка, златна миланезе плетка и пиано верижка.

Теодора избира третия вариант. Цялата серия идва със слогана Fashion forward, който носи посланието за непринудена елегантност - същата, с която Теодора спечелва сърцата на телевизионната и театралната публика.

Пиано верижката се вписва отлично към аутфита, който е избрала Теодора за снимките - тъмносив панталон и елек и бял т-шърт. Докато чакаме снимките да започнат, си говорим за времето - буквално и преносно.

Теодора, по колко часа работиш на ден?

Различно е. Понякога по дванайсет-тринайсет часа на ден, понякога по три-четири, ако само имам представление.

Стига ли ти времето?

Научих се да планирам с годините. Като бях по-малка ми се струваше, че да живееш в хаос е много творческо, много арт, пънки, да закъсняваш, всичко да е някаква бъркотия. Системите и програмите бяха за скучните хора.

Но с годините видях, че не можеш да правиш това, което обичаш, ако не си създадеш система, професионална хигиена и навици. Няма как да се случи. Имаме безкрайно много примери на талантливи хора, които просто се изпускат в хаоса и излизат от ритъм.

Следиш ли си часовника?

Да, много ми е важно, когато имам повече ангажименти. Не обичам да закъснявам, преди редовно закъснявах, след това изведнъж това започна да ме дразни. Също не ми е приятно и аз да чакам някого. Имам чувството, че може и без мен да мине, не съм важна среща в живота му.

Може ли да ми разкажеш за новия ти проект, „Дъщерите на София”?

Това е един шест-сериен сериал, който ще се излъчва по БНТ, спечелихме сесията още от първия път, когато представихме проекта на международния фестивал за филми и сериали във Варшава в конкуренция от над 72 държави. Това ни стимулира да се посветим на сериала, защото явно хората оценяват идеята.

Първоначалната идея се роди в главите ни с Койна Русева по време на едни снимки. Говорихме много за начина, по който се снимат продукциите у нас, за липсата на хубави категорични женски роли, каквито в момента в целия свят преобладават. А тука при нас все още главните роли винаги са мъжки, а жените обикновено са съпруга, любовница или нещо подобно.

За сценария се обърнахме към Рене Карабаш, режисьор ще бъде Неда Морфова, което е един от най-очакваните дебюти и се надявам хората да видят колко добра може да бъде в това. Тя е абсолютно сърце, мотор и вдъхновение на проекта.

Значи няма да има ченгета, наркотици и престрелки в сюжета?

Не, няма такива неща. Аз не знам защо българските сериали не могат да разказват история без да има мутри.

Сякаш киното и телевизията ни още са в едни други години, които отдавна би трябвало да са отминали.

Това, което имаше да се разкаже за този период, беше чудесно разказано от “Под прикритие”. Сериалът освен това стоеше близо до онова време и говореше за нашата истинност и реалност, в която живеехме. Не че тези неща сега вече ги няма, но не са толкова определящи, а пък не може във всеки сериал тези случки и персонажи да са действащи и водещи.

За сюжета може ли да ми разкриеш малко?

“Дъщерите на София” ще бъде сериал, в който основното са отношенията в едно семейство. Жените в това семейство не са в добри отношения, носят цялата травма на миналото, премълчавани тайни, но когато се случат важни неща в живота им, успяват да излязат от личната обида и неприятен спомен, за да се обединят в нещо, което е съзидателно и да изградят тази невидима защита около тях, която да ги предпази.

Важно е да кажа обаче, че в сериала няма да намерите т. нар. „плакатен феминизъм”. Понякога има филми, които сякаш ти отварят някакъв учебник и ти четат правилата за ново поведение. Този проект няма да е такъв. Той засяга важни за жените теми, но няма да звучи като госпожа с показалка, която чука по главите на неразбралите ученици и им казва да научат новия урок.

Говориш за връзката между жени от различни поколения вероятно. Снимаме часовника на Huawei. Има ли в сериала елемент на пътуване във времето в историята?

Да, защото много от нещата, които се случват днес тръгват от чекмеджетата на техните тайни някъде в в миналото. Затова непрекъснато имаме такива минавания назад във времето и така се добива усещането за един цял живот, а не само за отделен отрязък от време.

За теб това е дебют като продуцент. Как се чувстваш в тази роля?

На нас изпълнителен продуцент ни е Калоян Лалев, а двете с Койна Русева сме творчески продуценти. Цялата художествена част е оставена на нас - драматургия, актьори, творчески решения. Много е интересно и трудно. Понякога с Койна си звъним по телефона и се питаме с какво се захванахме.

Кое е трудното?

Всичко ми е трудно. Не бих искала това интервю да бъде жалната песен на българския кинотворец, първо защото у нас не сме направили кой знае колко добри филми, за да са ни съпричастни хората.

Имаме много какво да наваксаме. Защото по цял свят зрителите вече гледаме едни и същи неща, и съответно очакванията към българските продукции се вдигат и аргументи от типа на това, че няма пари не важат за зрителя. Всичко е един санитарен минимум, в който стават нещата, и когато се случи все пак нещо хубаво, по-добре да не си представяш за какво превъзмогване става дума.

Пожелавам ти никога да не го преживяваш, защото е ужасно унизително.

Преди ти беше много активна в социалните мрежи. Кои са твоите каузи?

Много съм мислила защо толкова бавно се случват нещата у нас. Стои дълго време грозно, а пък е време вече да добие малко по-човешки облик.

И си мисля, че отговорът се крие в първите седем години, после следващите пет и после висшето образование. Сякаш всичко започва от доброто образование.

Дори смятам, че то е по-важно отколкото да говорим за култура. Имам чувството, че когато образованието наистина стане приоритет, тогава всичко ще си дойде на мястото. Затова тази тема ми е много важна и интересна, и винаги бих помогнала на деца, които искат да учат тук или в чужбина.

Все по-малко вярвам в революцията и все повече в еволюцията. Затова съм се фокусирала върху тези млади хора, на тях съм заложила и се успокоявам.

Кои български автори четеш?

Така като ме питат и ме е страх да не би да пропусна някого. Последно прочетох например новата книга на Захари Карабашлиев - “Рана”. Изумителна книга. Георги Господинов, луда съм по него, за щастие с него сме и близки приятели покрай проекта “Поетите”. И много други разбира се.

Има ли роля, която си отказала и после си съжалявала?

Аз съм отказвала много и слава богу, като съм гледала какво се е случило после, не съжалявам. Но може би предстои да съжалявам (смее се).

Много е трудно да отказваш, защото в нашата професия хубави предложения идват рядко и се иска кураж да откажеш.

Как отсяваш хубавото?

Владо Карамазов много ми помогна да се науча, живеейки в България, да намирам здравословната среда между мечтаното… и постижимото. Иначе е много болезнено.

Ти самата пътуваш ли във времето и как?

Много обичам да слушам истории от миналото на хора, които познавам, неща от много назад в родословното им дърво. Това ми е много много интересно. Но най-много пътувам във времето, когато чета.

В момента чета книга, която ще бъде основата на една пиеса, която ще почна февруари месец. Но все още не мога да говоря за това...

И понеже почти целия ни разговор се върти около темата за времето, с какви спомени ще се връщаме към сегашното време след 30 години?

То времето се движи толкова бързо, даже след пандемията сякаш спря да бъде линейно, по друг начин започна да тече. Толкова бързо се случват процесите в света, че ако преди сме говорили за цели епохи, то днес свиваме нещата до десетилетие и не знаеш какво ще стане до края на годината.

Особено след навлизането на изкуствения интелект, не мога да провидя 30 години напред, твърде далеч е.

Но според мен ще се връщаме към днешното време като към едно от времената, в които живият контакт си е бил съвсем окей, въпреки че днес много се оплакваме от екраните.

Мисля, че ще ни се струва много живо време.

Специален проект на Huawei България u BoulevardBulgaria.bg

Благодарим за гостоприемството на новооткрития бар Regale в хотел HILTON София

Интервюто взе Дилян Ценов

Фотограф: Мира Дерменджиева

Колко ви е часът, г-н Павлов?

Памела, Huawei, Барселона: най-накрая нов модел часовник и за жените