„Тейлър Суифт има проблеми с контрола на качеството"

Новият албум на Тейлър Суифт „The Tortured Poets Department" разкрива детайли от личния ѝ живот повече от всякога - но това вече сме го чували и преди.

„Албумът става", пише музикалният критик Спенсър Корнхабер в The Atlantic, но допълва - Суифт не е човек, към когото може да се отнасяте неутрално.

Или я представят като най-голямата спасителка на англоезичната поезия в 21 век, или като въздух под налягане, който гадната индустрия принуждава публиката да търпи - според това дали слушате заклетите ѝ фенове, или хейтърите.

Според Корнхабер - Суифт е талантлива и трябва да ѝ се признае, че успя да вдъхне нов живот на поп музиката като средство за разказване на истории.

„През цялото време обаче тя страда от проблеми с качествения контрол", смята той.

Това е оценката му и за „The Tortured Poets Department" - 11-тият студиен албум на Тейлър Суифт, който според журналиста може да промени публичната представа за певицата отвъд двете крайности на безпрекословното обожание и тоталното отхвърляне.

„Албумът не е произведение на безупречен гений, нито изглежда като нещо проектирано във финансов отдел - прекалено е дълъг и неравномерен за тази цел. Просто тя се опитва да осмисли един странен период от живота си", пише той.

Периодът, който вдъхновява новия ѝ албум, започва или преди връзката ѝ с британския актьор Джо Алуин през 2016, или в началото на 2023 г., когато двамата се разделиха.

Да разделиш фактите от фантазията в песните на Суифт никога не е било лесно, но дори самото заглавие на албума е препратка към Алуин, за когото се знае, че е участвал в чат група с името „Tortured Man Club".

Именно заглавието накара мнозина да предположат, че музиката ще бъде за тъмната страна на най-дългата ѝ връзка.

Само че голяма част от албума сякаш се фиксира върху друг герой, чийто татуировки, костюм, вратовръзка и опасна репутация напомнят за Мати Хийли, вокалиста на рок групата The 1975.

Досега Хийли изглеждаше като кратък флирт от гледна точка на останалите връзки на Тейлър Суифт. Знаеше се, че двамата са излизали за известно време през 2014 г.

През 2023, след раздялата ѝ с Алуин, страстта им явно отново се беше разпалила временно - което отново стана публично достояние.

От септември Суифт започна да излиза със звездата на Националната футболна лига на САЩ - Травис Келси. Но албумът звучи така, сякаш тя е била сериозно хлътнала по Мати Хийли, а той е разбил сърцето ѝ.

Лириките на Суифт представят преживяното като опит за освобождение от дълго романтично обвързване, при който тя попада в обятията на едно диво момче. Въпреки нейните дългогодишни надежди, че може да открие любовта с него, накрая Хийли просто я използва и наранява.

„Tortured Poets" представя пикантен и интимен разказ, но голяма част от музиката е студена и инертна.

Продуцентът на албума Джак Антоноф е способен да създава всякакви песни, но в случая затвърждава репутацията си на човек, който прави ретро синт поп по калъп.

Арън Деснър, който прави отговаря за оркестрирането на албума, не помага особено за освежаването му. Песните се развиват чрез бавно натрупване - тъжни бас линии, приглушени китари, повтарящи се хармонии - вместо чрез сложно взаимодействие на инструменти и вокал, пише журналистът.

Суифт пее със задъхан, театрален тон, който напомня за добрите парчета на Лана Дел Рей и Стиви Никс, която е написала стих за книжката към албума.

Този музикален подход е скучен, казва Корнхабер. Но изпълнява две цели - да предаде умората от предишната ѝ връзка с Джо Алуин, и да освободи неутрален фон, на който поезията ѝ да изпъкне.

Тя иска да разберем ясно какво ни казва.

Проблемът е, че това, което ни казва, звучи по-скоро като лутане без посока, отколкото като писане на песни.

В един от текстовете си тя описва как партньорът ѝ пуши и изяжда "седем блокчета шоколад", докато двамата обсъждат творчеството на Чарли Пут. След което тя напомня на претенциозния си приятел: „Ти не си Дилън Томас, аз не съм Пати Смит / Това не е хотел „Челси" / Ние сме съвременни идиоти.“

Добра реплика, но не е нещо разтърсващо, коментира журналистът. А и Суифт никога не се е смущавала от това, че феновете ѝ я възприемат като Пати Смит за милениъли със съчетанието между поезия, музика, афери и феминизъм.

Може би целият албум и маркетирането му са умишлена самоирония и признание, че текстовете ѝ понякога наистина могат да бъдат леко измъчени - като „Облакът дим излиза от устата му като товарен влак през малък град“...

Най-хубавите моменти от албума се дължат на чувствата, а не на езика.

Песните „But Daddy I Love Him“ и „Guilty as Sin?“ се заиграват с кънтри и рок, а комбинацията от барабаните и нейния проницателен глас е толкова перфектна, че липсата на това звучене в останалите песни е трагичен пропуск за албума.

Другите акценти в „The Tortured Poets Department" са крайни изрази на ярост и злоба.

„Who’s Afraid of Little Old Me?“ съживява голямата драма на албума на Суифт от 2017 г., „Reputation". „Down Bad” също се връща към звученето на „Reputation" със динамичните си смени и закачливи R&B части. В хапливото парче „The Smallest Man Who Ever Lived“, Суифт звучи искрено потресена от начина, по който е била предадена от един мъж: „Да не би да пишеш книга? Да не си бил шпионин от спяща клетка?".

Колкото и силни да са тези моменти, е тъжно да чуеш как Суифт се саморазправя с поредния си бивш след цяла кариера, пълна с песни, посветени на същата тема.

Тук тя отново заема позата на наивната жертва, от която се е възползвал непоправим злодей.

Суифт се опира на основни архетипи - светци и грешници - за да представи схематичен поглед върху взаимоотношенията на възрастните мъже и жени. Текстовете не просто са предвидими за слушане, но понякога изглеждат безчувствени и претупани.

Многократно споменава употребата на наркотици и проблемите с психичното здраве на партньорите ѝ като недостатъци, които тя съжалява, че не може да „поправи“.

Всяка история за раздяла, която тя е създавала досега, предава едно и също послание - че боготворенето на друг човек е сигурен път към разочарование. Кога урокът ще бъде научен?, пита авторът на ревюто в The Atlantic.

От друга страна, казва Корнхабер, поп музиката е изкуство на опростяването, а не тема за морализаторстване. Или както Тейлър Суифт пее в „But Daddy I Love Him" - и на нея ѝ е писнало от критикари, които твърдят, че ѝ мислят само най-доброто. Артистите са хора като всички други, със своите слабости и с опитите си да се справят с живота, докато той ги поставя на изпитания. Суифт беше казала, че никога не е изпитвала по-силна нужда да пише, отколкото в „Tortured Poets", и резултатът е налице. Неполираните ѝ размисли, разгърнати на фона на доста рутинна музика, доказват какво е имала предвид.

Новият албум на Тейлър Суифт, или добре дошли в клуба на разбитите сърца