Драматургът Аугуст Стриндберг обичал да се обръща към опонентите си с предупреждението: „Внимавай, мръснико, ще се срещнем в следващата ми пиеса".
Писателите може да са боязливи в реалния живот, но имат друго поле за саморазправа - литературата, където, ако го има, талантът им гарантира последната дума. Неслучайно са и едни от най-обичаните персонажи в киното и сериалите. Понякога плагиатстват, пият, мамят, живеят безобразно и непочтено, но по някакъв начин успяват да останат очарователни. А най-благодатното е, че винаги са в криза - творческа, емоционална или екзистенциална.
Затова когато Netflix пусна The Beast in Me, го започнах още същия ден. Тук писателят е центърът, около който се подрежда всичко останало - човек, чийто гняв, уязвимост и вътрешни битки определят атмосферата, ритъма и напрежението на сериала.
Клеър Дейнс в ролята на Аги Уигс
Обичам Клеър Дейнс. Тя е от онези актриси, които имат най-ненатрапчивото категорично присъствие, най-универсалното запомнящо се лице и най-фините движения за най-големите емоции. Още от Ромео и Жулиета на Баз Лурман, през My So-Called Life и Temple Grandin, до Homeland, където превърна тревожността в собствен език.
В The Beast in Me тя отново държи разказа в ръцете си. Дейнс е Аги Уигс - писателка с „Пулицър“, която до неотдавна е имала подреден живот: успешна книга, стабилно партньорство и голяма къща в Ню Джърси.
Днес този живот съществува само като спомен. След смъртта на осемгодишния им син, който загива в катастрофа, докато тя шофира, Аги остава сама в дома, който е купила със съпругата си Шели (Натали Моралес). Писането не върви, тя лъже издателите си, че напредва, а огромната къща буквално се разпада.
Парадоксално, но Аги Уигс въплъщава масовата представа за успешен автор - разрошена коса, широки дрехи, треперещи пръсти, с които пали поредната цигара. Писателите навярно ще останат последните същества, които пушат (и то истински, не електронни цигари). Тя разхожда кучето си, страни от бутилката (докато не я отваря), кърви пред лаптопа (по Хемингуей), изпълнена с огромни количества гняв, ярост и цинизъм.
Именно в това състояние я заварва новият ѝ съсед - Найл Джарвис, изигран от Матю Рис с хладна, почти карикатурна самоувереност. Съпругата му е изчезнала преди години. Всички го подозират, но никой не е успял да докаже вината му.
Той е онзи тип привилегирован мъж, който още с първото изречение предсказва проблеми - наследник на империя в недвижимите имоти, разглезен богат син с репутация, която винаги пристига преди него.
Зад гърба му стои бащата, изигран от Джонатан Банкс - мълчалив, ледено спокоен патриарх, който без никакво усилие би се вписал в Succession.
Джарвис се нанася в огромната къща отсреща и веднага започва да се държи така, сякаш притежава не само имота си, а и квартала. Още в първата среща с Аги предлага абсурдната идея да прокара джогинг пътека през общата гора. Тя отказва.
Оттук нататък между тях се оформя динамика - неравностойна и любопитна игра между жена, която едва се държи на краката си, и мъж, за когото самодоволството е толкова естествено, че лесно може да прелее в социопатия.
Това е най-силната страна на The Beast in Me. Дейнс и Рис играят бавен, напрегнат тенис мач, в който всеки удар е премерен. Тя пресъздава болката на Аги чрез погледи и паузи - онзи тип приглушена експресивност, която е нейната запазена марка.
Рис ѝ отговаря с манипулативна лекота и хищнически чар, достатъчно силни, за да накарат зрителя да се пита дали зад жестокостта му не крие нещо пречупено и ранимо. Дали наистина не е жертва?
Тя се опитва да се задържи над повърхността, той - искрено се забавлява да тества границите ѝ, да види докъде може да стигне, да изследва дали всъщност не си приличат повече, отколкото ѝ се иска. Отношенията между героите и играта на актьорите държат сериала, дори когато сюжета губи фокус.
The Beast in me понякога се колебае между психодрама и трилър и невинаги уцелва точния тон. Но въпреки това Дейнс изграе Аги с пълна категоричност. Дори най-прибързаните и странни решения на героинята изглеждат логични.
В един момент тя прави нещо, което не е нито бягство, нито стратегия, а по-скоро вътрешен рефлекс - предлага на Найл да напише книга за него. Той я интересува, тя има истински и искрен интерес към него. Колкото повече разговарят, толкова повече между тях се появява странна, колеблива близост - смес от подозрение, интелектуално предизвикателство, странно привличане.
Точно тази неяснота я кара да посегне към писането отново. Kакво е творческият акт, ако не множество въпроси без отговор. The Beast in Me показва това правдиво - писането като единствената форма на контрол, като начин да овладееш хаоса, да контролираш мрака, да научиш повече за себе си, дори когато от това знание боли.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
