"The Beast in Me" - Клеър Дейнс влиза в ролята на писателка на ръба на нервна криза

Драматургът Аугуст Стриндберг обичал да се обръща към опонентите си с предупреждението: „Внимавай, мръснико, ще се срещнем в следващата ми пиеса".

Писателите може да са боязливи в реалния живот, но имат друго поле за саморазправа - литературата, където, ако го има, талантът им гарантира последната дума. Неслучайно са и едни от най-обичаните персонажи в киното и сериалите. Понякога плагиатстват, пият, мамят, живеят безобразно и непочтено, но по някакъв начин успяват да останат очарователни. А най-благодатното е, че винаги са в криза - творческа, емоционална или екзистенциална.

Затова когато Netflix пусна The Beast in Me, го започнах още същия ден. Тук писателят е центърът, около който се подрежда всичко останало - човек, чийто гняв, уязвимост и вътрешни битки определят атмосферата, ритъма и напрежението на сериала.

Клеър Дейнс в ролята на Аги Уигс

Обичам Клеър Дейнс. Тя е от онези актриси, които имат най-ненатрапчивото категорично присъствие, най-универсалното запомнящо се лице и най-фините движения за най-големите емоции. Още от Ромео и Жулиета на Баз Лурман, през My So-Called Life и Temple Grandin, до Homeland, където превърна тревожността в собствен език.

В The Beast in Me тя отново държи разказа в ръцете си. Дейнс е Аги Уигс - писателка с „Пулицър“, която до неотдавна е имала подреден живот: успешна книга, стабилно партньорство и голяма къща в Ню Джърси.

Днес този живот съществува само като спомен. След смъртта на осемгодишния им син, който загива в катастрофа, докато тя шофира, Аги остава сама в дома, който е купила със съпругата си Шели (Натали Моралес). Писането не върви, тя лъже издателите си, че напредва, а огромната къща буквално се разпада.

Парадоксално, но Аги Уигс въплъщава масовата представа за успешен автор - разрошена коса, широки дрехи, треперещи пръсти, с които пали поредната цигара. Писателите навярно ще останат последните същества, които пушат (и то истински, не електронни цигари). Тя разхожда кучето си, страни от бутилката (докато не я отваря), кърви пред лаптопа (по Хемингуей), изпълнена с огромни количества гняв, ярост и цинизъм.

Именно в това състояние я заварва новият ѝ съсед - Найл Джарвис, изигран от Матю Рис с хладна, почти карикатурна самоувереност. Съпругата му е изчезнала преди години. Всички го подозират, но никой не е успял да докаже вината му.

Той е онзи тип привилегирован мъж, който още с първото изречение предсказва проблеми - наследник на империя в недвижимите имоти, разглезен богат син с репутация, която винаги пристига преди него.

Зад гърба му стои бащата, изигран от Джонатан Банкс - мълчалив, ледено спокоен патриарх, който без никакво усилие би се вписал в Succession.

Джарвис се нанася в огромната къща отсреща и веднага започва да се държи така, сякаш притежава не само имота си, а и квартала. Още в първата среща с Аги предлага абсурдната идея да прокара джогинг пътека през общата гора. Тя отказва.

Оттук нататък между тях се оформя динамика - неравностойна и любопитна игра между жена, която едва се държи на краката си, и мъж, за когото самодоволството е толкова естествено, че лесно може да прелее в социопатия.

Това е най-силната страна на The Beast in Me. Дейнс и Рис играят бавен, напрегнат тенис мач, в който всеки удар е премерен. Тя пресъздава болката на Аги чрез погледи и паузи - онзи тип приглушена експресивност, която е нейната запазена марка.

Рис ѝ отговаря с манипулативна лекота и хищнически чар, достатъчно силни, за да накарат зрителя да се пита дали зад жестокостта му не крие нещо пречупено и ранимо. Дали наистина не е жертва?

Тя се опитва да се задържи над повърхността, той - искрено се забавлява да тества границите ѝ, да види докъде може да стигне, да изследва дали всъщност не си приличат повече, отколкото ѝ се иска. Отношенията между героите и играта на актьорите държат сериала, дори когато сюжета губи фокус.

The Beast in me понякога се колебае между психодрама и трилър и невинаги уцелва точния тон. Но въпреки това Дейнс изграе Аги с пълна категоричност. Дори най-прибързаните и странни решения на героинята изглеждат логични.

В един момент тя прави нещо, което не е нито бягство, нито стратегия, а по-скоро вътрешен рефлекс - предлага на Найл да напише книга за него. Той я интересува, тя има истински и искрен интерес към него. Колкото повече разговарят, толкова повече между тях се появява странна, колеблива близост - смес от подозрение, интелектуално предизвикателство, странно привличане.

Точно тази неяснота я кара да посегне към писането отново. Kакво е творческият акт, ако не множество въпроси без отговор. The Beast in Me показва това правдиво - писането като единствената форма на контрол, като начин да овладееш хаоса, да контролираш мрака, да научиш повече за себе си, дори когато от това знание боли.