Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
Внимание, текстът съдържа множество спойлери за Сезон 4 на True Detective и финалния му епизод.
Най-доброто, което можете да направите след финала на "True Detective: Night Country", е да си пуснете първия сезон на сериала. Онзи с Матю Макконъхи и Уди Харелсън.
Така ще прочистите вкуса на разочарованието от Сезон 4.
"Night Country" наистина започна обещаващо: доза клаустрофобичен ужас, доза криминална драма и обилни препратки към оригиналната история на Ник Пизолато от 2014 г.
Джоди Фостър и Кели Рийс дадоха всичко от себе си да вдъхнат човещина на главните си героини - детективи от градче в Аляска, разположено на приблизително същата географска ширина като руската наказателна колония "Полярен вълк", в която загина Алексей Навални.
Исландия (където всъщност True Detective 4 e заснет) също даде всичко от себе си като сцена на вечен мрак, студ, виелици и лед, по който живите пресичат границата към света на мъртвите.
Видяхме и механичен сбор от всички елементи на матрицата, по която Пизолато създаде шедьовъра си с Макконъхи и Харелсън преди 10 години.
Младото непримиримо ченге пак беше двигателят на разследването.
Цинизмът и корупцията на системата се отразяваха през оголените нерви на по-възрастните ѝ колеги.
Кошмарът на ветерана от войната служеше като "метавселена" на отвъдното.
Травмата от загубата на дете (и на детската невинност) се повтаряше като сюжетна линия във всеки сезон, така както и белезите от израстването в семейство на психично болен човек.
Неспособността за "нормален" личен живот и готовността на иначе честните и сърцати детективи да раздават смъртни присъди, за да изтръгнат още едно парче от истината, присъстваха и в True Detective 1, 2 и 3.
Сезон 4 нарочно създаде носталгични очаквания с множество заемки от първата част на антологията: черната окултна спирала, висящите символи в караваната, връзката между фамилията Тътъл от Луизиана и научния център в Аляска, страховитата поява на бащата на детектив Ръст Коул (героя на Матю Макконъхи).
Претенцията за добавена стойност към оригиналната легенда обаче се оказа фалшива следа. Двойно разочарование.
Финалът на този сезон беше развръзка на елементарен конфликт - вечно потисканите жертви изляха гнева на "майката природа" върху експлоататорите.
За да няма една капка двусмислие в картината на средновековния "гнет", жените-отмъстителки бяха представени като безмълвен, но стихиен колектив от коренното население, бити и унижавани от партньорите си, домакини и черноработнички от обслужващия персонал.
Мъжете, които получиха наказание за собственото си престъпление, явно трябваше да понесат и вината за цялата световна несправедливост. Въпросните учени бяха дошли от всички краища на света в Аляска, за да дупчат и тровят земята в стремеж да намерят ДНК-то на вечния живот - като строители на подземна Вавилонска кула, ликвидирани от божествения гняв заради своята арогантност.
Тази смесица от преувеличена езическа мистика, религиозен канон, феминизъм и екоактивизъм, похаби шансовете за достойно продължение на един от най-култовите сериали на последното десетилетие.
Финалът на True Detective 4 беше по-близък до философията на "Барби", отколкото до филм на Скорсезе и Нолан.
Не се осмисли и идеята, че публиката ще пожелае сама да допише историята след последния епизод, като обсъжда всички възможни вариации на недовършените нишки.
Дискусията след финала не е за престъплението и наказанието, а за това защо основната сюжетна линия на "Night Country" беше пробита от толкова много времеви и физически несъответствия, докато върху нея се трупаха излишни герои, излишни диалози, излишни "ключове" - бели мечки, портокали, пищящи призраци с обелени погледи.
Върнете си True Detective 1, няма да съжалявате. Ще видите как в него всяка привидно незначителна реплика на третостепенен герой стоеше на мястото си, за да провокира емпатия, отвращение или въображението на зрителя.
Ще усетите всичко с кожата си, без много думи. Ще почувствате мизерията и надеждите на хора, с които никога не сте се срещали. Ще разберете мотивацията за всяко действие: слабостите и хитростите, красотата и ужаса, приятелството и изневярата, греховете, недъзите, отчаянието, самотата и жертвите, които човек прави в името на истината.
Ако в Сезон 1 героят на Матю Макконъхи служеше като носител на по-дълбок размисъл за Бога, смъртта и времето като затворен цикъл, в Сезон 4 нямаше почти никакво пространство за абстрактни въпроси и отговори.
Вместо това се нагледахме на зомби апокалипсис, гонки сред изоставени индустриални площадки и почти плагиатско ползване на похвати от "Туин Пийкс".
Преди 10 години този сериал показа гениален синхрон между актьорско майсторство, изграждане на герои, многопластов разказ, режисура и пълно потапяне в един уникален отрязък от реалността.
За съжаление, всеки следващ опит за повторение на формулата дава слаб резултат. И може би е време за край на експериментите.
