В памет на покойния писател Марио Варгас Льоса (1936-2025) публикуваме откъси от неговото известно есе "Цивилизация на зрелището". Текстът е писан преди повече от десетилетие за проблеми, които днес изглеждат още по-сериозни и притеснителни - опошляването на културата, обезличаването на интелектуалните лидери на нациите, превръщането на политиката и журналистиката в заложници на глада за сензации и катастрофи.
Защо бягството от скуката се превърна в движещата сила на света? Защо изкуството light захранва илюзията, че всеки е "в авангарда", докато в разбирането си за култура приравнява философията на Кант и "Цирк дю Солей"? Защо все повече хора търсят успокоение на духа, упование и утеха в секти и култове, или наркотици и алкохол? И защо "в цивилизацията на зрелището царува смешникът"?
Пълния текст на есето и още от Варгас Льоса можете да прочетете в книгата "Цивилизация на зрелището", издадена от "Колибри" и преведена от Людмила Петракиева.
...Какво означава цивилизация на зрелището?
Това е цивилизация на един свят, в чиято ценностна система първото място се пада на развлечението, а веселието и бягството от скуката са всеобща страст.
Разбира се, такъв житейски идеал има пълното право на съществуване. Само фанатичен пуритан би осъдил представителите на дадено общество, ако се стремят да внесат радост, забава, смях и веселба във всекидневието си, оковано в смазващо, а нерядко и оскотяващо еднообразие.
Но провъзгласявайки за върховна ценност естествената склонност към приятно прекарване на времето, ние сме предизвикали нечакани последици: културата се обезличава, всички са обзети от фриволно настроение, а в областта на масовото осведомяване процъфтява безотговорната клюкарска скандална журналистика.
Какво е накарало Запада да се хлъзне към този род цивилизация? - Благоденствието, последвало годините на оскъдица през Втората световна война, и недоимъкът от първите следвоенни години.
След суровия военновременен етап настъпил период на забележително икономическо развитие. Във всички демократични и либерални общества в Европа и Северна Америка средните класи набъбнали като пяна, засилил се обменът между класите, като в същото време се наблюдавало невиждано разчупване на моралните норми, на първо място в сексуалното поведение, традиционно възпирано от Църквата и от лицемерни нерелигиозни политически организации - и десни, и леви.
Благоденствието, разпуснатите нрави и все по-големият дял на свободно време дали в развития свят силен тласък на развлекателните индустрии, благословени от рекламата - майка и учителка вълшебница на нашето време.
Така за все по-широки обществени слоеве, от върха до основата на социалната пирамида, стремежът да не скучаем, да избягваме всичко, което ни безпокои, тревожи и обременява, неусетно, но неотстъпно се превърнал в поколенческа повеля, наречена от Ортега-и-Гасет „дух на нашето време" - веселият, щедър и фриволен бог, комуто всички ние, съзнателно или не, служим поне от половин век насам, от ден на ден все повече.
Друг не по-маловажен фактор за утвърждаването на тази действителност била демократизацията на културата.
Явлението е породено от човеколюбива воля - културата не можела повече да е изключително достояние на елита и всяко либерално и демократично общество поемало моралното задължение да я направи общодостъпна чрез образованието, но и чрез развитието и финансирането на изкуствата, литературата и останалите културни изяви.
Тази инак похвална философия довела обаче до нежелана последица: принизяването и изпростяването на културния живот, като при това лесносмилаемите форми и плиткото съдържание на културните продукти са оправдавани с благовидния предлог, че така щели да достигнат до по-широк кръг хора.
Количество за сметка на качеството.
Отворен към най-мерзките демагогии в областта на политиката, този подход има непредвидими отражения в областта на културата: загуба на високата култура, неминуемо малцинствена поради сложността и, а често и поради затворения характер на нейните кодове и знаци, и масовизация на самата представа за култура.
Днес културата е сведена изключително до смисъла на това понятие в антропологическия дискурс. С други думи, култура са всички изяви в живота на дадена общност: нейният език, вярванията, нравите и обичаите, облеклото, техниката - накратко, всичко употребявано или избягвано, ценено или ненавиждано сред тази общност.
Сведем ли представата си за култура до подобна сплав, неизбежно ще започнем да я схващаме единствено като приятен начин за запълване на времето.
Разбира се, културата може да бъде и това, но ако в края на краищата се ограничи единствено до това, тя губи облика си и се обезценява, като се уравняват и уеднаквяват всички нейни съставки - оперите на Верди, философията на Кант, концертите на „Ролинг Стоунс“ и представленията на цирк „Дю Солей“ стават напълно равностойни.
Затова не е чудно, че най-представителната литература на нашето време е литературата light, леката, незатрудняващата, лесната литература, която, без дори да се изчерви, има за цел преди всичко и над всичко (и едва ли не освен всичко) да забавлява.
* * *
Литературата light, както киното light и изобразителното изкуство light пораждат у читателя и зрителя прекрасното усещане, че той е културен, революционно настроен и модерен, че без да хаби мисловни сили, си е запазил място в авангарда.
По този начин културата ни, колкото и да тръби, че е напредничава и че е превъзмогнала миналото, всъщност насажда приспособенчество в неговите най-лоши прояви - угодничеството и самодоволството.
За нашата цивилизация е нормално и едва ли не задължително кулинарията и модата да заемат значителна част от разделите за култура, като майсторите гастрономи и модните дизайнери се радват на всеобщото внимание, полагало се по-рано на учените, композиторите и философите.
В културните координати на нашето време фурните, печките и модните подиуми удобно са се настанили между книгите, концертите, лабораториите и оперните сцени.
По същия начин телевизионните звезди и известните футболисти упражняват такова влияние върху обичаите, вкусовете и модата, каквото по-рано са имали преподавателите, мислителите и (още по-рано) теолозите.
* * *
Масовизацията, редом с фриволността, е друга черта на културата на нашето време. Днес спортът е добил значимост, каквато в миналото е имал единствено в Древна Гърция.
За Платон, Сократ, Аристотел и останалите посетители на Академията грижите за тялото съпътствали и допълвали грижите за духа, тьй като тогава хората вярвали, че тяло и дух се обогатяват взаимно. Разликата с нашата епоха е, че сега обикновено се спортува вместо и за сметка на умствената дейност.
А измежду отделните спортове най-силно се откроява футболът, масово явление, което също като концертите за модерна музика привлича на едно място огромни човешки множества и ги възпламенява повече от всякакви други събития - политически митинги, религиозни шествия или граждански форуми.
Разбира се, за почитателите, какъвто съм и аз, футболната среща може да е чудесно, възторжено зрелище, повод да блеснат уменията и сплотеността на отбора и на отделните играчи.
Само че в наши дни големите футболни мачове, както цирковите игри в Древния Рим, са преди всичко повод да потърсим отдушник на ирационалното, те позволяват на отделния човек да се върне към състоянието на член на племето, на част от стадото; в тази си роля, защитен от уютната анонимност на трибуните, зрителят освобождава агресивните си инстинкти по адрес на Другия и символично (нерядко и действително) може да подчини и унищожи противника си.
Известните в някои клубове „ударни агитки" и предизвиканите от тях мелета, довели и до смъртни случаи, оставили след себе си опожарени седалки и десетки жертви, показват, че често пъти многочислените запалянковци - повечето от тях мъже, макар че се увеличава и присъствието на жените - са привлечени като с магнит на игрищата не от спорта, а от някакъв обред, който отключва у отделния човек спотаени стихии и пориви, позволяващи му да се отрече от цивилизационната си принадлежност и да се държи по време на футболната среща като част от първобитна орда.
А масовизацията парадоксално се проявява успоредно с разпространението на наркотици, при това на всички нива на социалната пирамида.
* * *
Желанието да избягаш от празнотата и от терзанията, породени от чувството за свобода и от необходимостта да вземаш решения, например как да изградиш себе си и околния свят, особено ако той те изправя пред предизвикателства и драми - ето кое подклажда потребността ни да се забавляваме, която движи нашата цивилизация.
Както доскоро религиите и високата култура, за милиони хора днес дрогата е средство да удавят съмненията и стъписването пред дълбините на човешката душа, живота, смъртта, отвъдното, смисъла или безсмислието на съществуването.
Предизвиквайки в нас неестествена възбуда и въодушевление или пък вдъхвайки ни измамно спокойствие, наркотиците ни изпълват с моментно усещане за сигурност, спасение и щастие. Но това е лъжа, в този случай ненужна и зловредна, тъй като откъсва индивида от обществото и само привидно го освобождава от проблеми, отговорности и терзания.
Тъй или иначе, накрая всичко отново ще се стовари върху му, ще го принуди да търси все по-силни дози за оглупяване и превъзбуда, а те ще задълбочават още повече празнотата в душата му.
* * *
В днешното общество упойващите вещества и алкохолът ни осигуряват моментното успокоение на духа, упованието и утехата, които някога хората са намирали в молитвите, изповедта, причастието и проповедите на енорийските свещеници.
По-рано по време на кампания политиците се стремяха да се снимат под ръка с изтъкнати учени и драматурзи, та всички да ги видят с тях; никак не е случайно, че днешните политици залагат на близостта и подкрепата на рок музиканти, киноактьори, звезди на футбола или други спортове.
Те са изместили интелектуалците като водачи на политическото съзнание на средните и народните слоеве, тъкмо те оглавяват публичните изяви, четат декларации от трибуните и се появяват по телевизията, за да проповядват кое е добро и кое - лошо в областта на икономиката, политиката и състоянието на обществото.
В цивилизацията на зрелището царува смешникът. Впрочем присъствието на актьори и певци е важно не само в периферията на политическия живот, каквото фактически е общественото мнение. Някои от тях са се представяли на избори и са достигали до важни постове, като Роналд Рейгьн и Арнолд Шварценегер - съответно президент на Съединените щати и губернатор на Калифорния.
Разбира се, не отричам, че киноактьорите, рок и рап изпълнителите и футболистите може да са в състояние да предложат ценни идеи, но твърдо отказвам да се съглася, че водещата роля, която им се отрежда днес в политиката, има нещо общо с тяхната прозорливост или умствените им способности.
Тази роля се дължи само и изключително на редовната им поява в медиите и на умението им да играят роли. Защото се откроява фактът, че в съвременното ни общество очевидно е изгубила тежестта си личността, изпълнявала от векове, до сравнително съвсем неотдавна, особено важна роля в живота на народите - интелектуалецът.
Твърди се, че определението „интелектуалец“ е възникнало едва през XIX век, по време на аферата „Драйфус“ във Франция, в полемиките, разпалени от Емил Зола с прословутата му статия „Аз обвинявам!“ в защита на офицера евреин, комуто, заради антисемитските настроения сред висшето командване на френската армия, незаслужено приписали национално предателство.
Ала макар понятието „интелектуалец" да е добило гражданственост едва оттогава насетне, истината е, че хората на мисълта и творчеството са участвали в обществения живот, в политическите, религиозните и идейните дебати от самата зора на Запада.
Така е било в Платоновата Гърция и в Цицероновия Рим, по време на Ренесанса на Монтен и Макиавели, Просвещението на Волтер и Дидро, Романтизма на Ламартин и Виктор Юго - във всички исторически етапи, довели до модерността. Освен с академичната и творческата си дейност, много писатели са повлияли върху политическите и обществените събития със своите книги и изказвания, както и със своята личностна позиция.
В младостта ми такива бяха Бертранд Ръсел в Англия, Сартр и Камю във Франция, Моравия и Виторини в Италия, Гюнтер Грас и Енценсбергер в Германия, същото се наблюдаваше и в почти всички европейски демократични страни. Достатъчно е да си спомним за участието в обществения живот в Испания на Хосе Ортега-и-Гасет или Мигел де Унамуно.
А в наши дни интелектуалецът отсъства от публичните дебати, поне когато те имат някакво значение. Вярно е, че някои все още подписват манифести, отправят писма до вестниците и се увличат в спорове, но нищо от това не се отразява сериозно върху развитието на обществото - в него икономическите, институционалните и дори културните въпроси се решават от политическите и административните власти, както и от фактическите носители на властта.
В тези среди интелектуалците блестят с отсъствието си.
Съзнавайки в какво неблаговидно положение ги е поставило обществото, повечето от тях са избрали да пазят мълчание и да се въздържат от участие в публичния дебат.
Затворени в своята специалност или дейност, те са изоставили поведението, определяно допреди половин век като граждански и морален ангажимент на писателя и мислителя към обществото.
И сега има, разбира се, някои изключения, но внимание получават - заради достъпа им до медиите - единствено онези, които са готови да се саморекламират и самоизтъкват, а не да отстояват принципи и ценности. Защото обществото на зрелището се интересува от интелектуалеца само ако той се включва в модната игра и се прави на шут.
Как се е стигнало до принизяването и обезличаването на интелектуалеца в наше време? Няма как да не отчетем една от причините - недоверието към няколко поколения интелектуалци, които заради близостта си с нацисткия, съветския и маоисткия тоталитаризъм са мълчали и са си затваряли очите за ужаси като Холокоста, съветския ГУЛАГ и касапниците, устроени от Културната революция в Китай.
Можем само да недоумяваме, стъписани, пред немалкото случаи с известни личности, смятани за най-напредничавите умове на своето време, които са влизали в съглашателство с човеконенавистни режими, обвинени в геноцид, безогледно погазвали всякакви човешки права и пренебрегвали всички свободи.
Но основната причина за липсата на всякакъв интерес към интелектуалците всъщност се корени в пренебрежението изобщо към мисълта при цивилизацията на зрелището.
* * *
При цивилизацията на зрелището политиката се оказва навярно също толкова обезличена, колкото литературата, киното и изобразителните изкуства, а това означава, че рекламата с нейните слогани, клишета, недомислици, моди и тикове почти изцяло е завзела политическото занятие, чието съдържание в миналото бяха различните възгледи, програми, идеи и доктрини.
В наши дни политикът, ако иска да запази популярността си, е принуден да посвети вниманието си преди всичко на жеста и формата, защото те са по-важни от неговите ценностни предпочитания, убеждения и принципи.
Да отчитаме бръчките, плешивините, побелелите коси, големината на носа и блясъка на зъбите, както и облеклото е също толкова важно, а често дори по-важно, отколкото да обясняваме каква цел си е поставил политикът и какво смята да съгради или разгради, докато управлява.
... Октавио Пас много точно коментира забързаните показни действия (по-скоро симулации) на съвременните политици:
„Но цивилизацията на зрелището е безмилостна. Зрителите нямат памет, затова нямат и угризения, нито истинска съвест. Живеят само заради новостите, все едно какви, стига да са нови. Бързо забравят и без да мигнат, погледът им скача от сцените на смърт и разруха във войната в Персийския залив към кълченията и подскоците на Мадона и Майкъл Джексън. На партизанските командири и на епископите е отредена една и съща съдба - всички тях ги очаква Голямата прозявка, безименна и всеобща - тя е Апокалипсисът и Страшният съд в обществото на зрелището".
* * *
А по какъв начин журналистиката е повлияла върху цивилизацията на зрелището? И обратно - как тази цивилизация се е отразила върху журналистиката?
Границата, която традиционно делеше сериозната и сензационната журналистика, вече не е така отчетлива, накъсана е от пробойни и в много случаи се е изгубила напълно, дотолкова, че в наши дни трудно се забелязва старата разлика между отделните медии.
Защото издигането на забавата и развлечението във върховна ценност на епохата незабелязано води до преобръщане на приоритетите в информационната област.
Новините днес се определят като важни или второстепенни не според значимостта им за икономиката, политиката, културата и обществения живот, а преди всичко, понякога и единствено според това, доколко са неочаквани, изненадващи, необичайни, скандални и зрелищни.
Без съзнателно да си го е поставяла за цел, днешната журналистика, следвайки всеобщите културни повели, се стреми едновременно да осведомява и да забавлява. Резултатът от това неусетно изкривяване на традиционните и цели е неизбежен - пресата също става light, лековата, смилаема, повърхностна и развлекателна.
А ако няма подръка такива събития за отразяване, в краен случай може да си ги изфабрикува. Нека не се учудваме тогава, че най-ярките примери в привличането на масова публика днес не са сериозните печатни издания, отличаващи се с точност, истинност и обективност при отразяването на събитията, а светските списания - единствените, способни да опровергаят с милионните си тиражи аксиомата, че печатните медии се свиват и отстъпват в конкуренцията с аудио-визуалните и дигиталните.
Отстъпва и губи единствено печатът, който е тръгнал срещу течението и не престава да прави усилия да проявява чувство за отговорност и да осведомява, а не толкова да развлича и забавлява читателя.
* * *
...тъжната истина е, че днес няма вестник, списание или новинарски блок, способен да оцелее - да съхрани своята вярна публика, - ако не се съобразява с отличителните черти на преобладаващата култура на обществото и на времето, в което живеем.
Разбира се, големите печатни органи не са просто ветропоказатели и издателската им политика, нравствените им критерии и информационните им приоритети не зависят единствено от предпочитанията на публиката според социологическите агенции.
Сериозните медии си поставят за задача също така да насочват, да съветват, да възпитават и да ни разкриват кое е вярно и кое - не, кое е справедливо или несправедливо, красиво или отблъскващо в неудържимата вихрушка на днешния ден, в който публиката губи почва под краката си.
Но за да бъде възможна тази задача, те се нуждаят от публика, а ако вестникът или програмата не изповядват днес култа към зрелището, рискуват да останат без аудитория и да се обръщат само към призраци.
Журналистиката сама по себе си не е в състояние да промени цивилизацията на зрелището, за чието създаване е допринесла.
Това е незаличимият белег на нашето време, актът за раждане на новите поколения, начинът на живот, определящ развитието, а навярно и края на този свят, отреден за нас, щастливците, граждани на страните, където демокрацията, свободата, идеите, ценностите, книгите, изкуството и литературата на Запада са ни дарили привилегията да превърнем мимолетното развлечение във върховен стремеж на човешкия живот, като едновременно с това са ни дарили и възможността да се отнасяме цинично и презрително към всичко, което отегчава, тревожи и ни напомня, че животът не е само забава, а също и драма, болка, тайнство и низ от прекършени копнежи.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
