Не се притеснявайте. Детето в тази история е добре. Казвам го още в началото, защото майка му хич не е добре. А когато майката не е добре, всички са разтревожени за детето, разбира се.
По някакъв начин „Умри моя любов" напомня на „Меланхолия” от Ларс фон Триер.
Не само заради дивата природа, не само заради разюзданата руса булка, в случая Дженифър Лорънс в най-емоционално наситеното ѝ превъплъщение до момента, не само заради изкълчения тръс на времето, не само защото хора гледат към звездите.
Но може би най-вече заради надвисналото усещане за апокалипсис. Краят на света, който се случва в живота на всяка жена, когато стане майка. Смъртта, която съпътства рождението. Неизбежно.
Филмът е една от петте пълнометражни продукции на шотландската режисьорка Лин Рамзи по едноименния роман на аржентинската писателка Ариана Херуикс. Със сценария се заема ирландският драматург Енда Уолш и спокойно може да се каже, че в рамките на тези два часа театралното изкуство е осезаемо през екрана.
На Лорънс (Грейс) партнира Робърт Патисън, който влиза в ролята на Джаксън - нейния силно объркан и искрено съпричастен партньор и баща на детето ѝ.
В "Умри моя любов" следродилната депресия се движи по ръба на психотичния срив, както понякога се случва и в най-добрите семейства. Смъртта е постоянно фино присъствие около люлката на младенеца.
Тя е в пропитите с чужд, отминал живот тапети на откъснатата провинциална къща, в която младото семейство се мести от Ню Йорк, за да посрещне детето си.
Тя е в досадните мухи, които не спират да кръжат стръвнишки из стаите. Тя извира от лицата на възрастните гости на сватбата на младоженците, които най-сетне разменят клетви в опит да изплуват от ужаса на отношенията си.
Тя е в детските спомени на красивата Грейс, която остава без родители, когато е на 10, за да завърши години по-късно цикъла на космическата си самота с раждането на собственото си дете.
И тъй като смъртта на смисъла, подобно онази на тялото, подсъзнателно активира инстинктивния стремеж към живот, личностният разпад на главната героиня е в добра хармония с обостреното ѝ либидо, с неутолимото желание за секс, което доближава образа ѝ все повече до този на животно. Както майчинството, особено в ранните му стадии, и без това по принцип прави.
Атавистичната същност на жената открива своята най-фина реализация именно през акта на зачеване, износване и даряване на нов живот.
Диващината, която обзема Грейс, докато дните еднообразно минават в компанията на безсловесното ѝ бебе, не е просто въпрос на полудяване, не е нещо строго специфично. Тя е универсален код, който се активира със забременяването на жената, за да я изведе от руслото на цивилизацията и да я вкара обратно в пещерата. За по-сигурно.
Там, откъдето не може да се измъкне току-така. Там, където съвременният ѝ мъж, бил той и съпричастен, либерален и свестен, не може нито да я види, нито да я усети, какво остава да я разбере.
Той принадлежи на настоящето, той ходи на работа, той оправя колата, той се вижда с някакви хора в деня си. Яде навън, има или няма любовница, има или няма време за себе си и за нея, иска или не иска да вникне в проблема, старае се или не се старае да направи всичко по силите си, за да са добре. Всичко по силите му просто не е достатъчно.
Жена му не е тук. Нещо повече – тя не е сега. Да, тя е по цял ден вкъщи, но нея всъщност я няма. Двамата неизбежно се разминават. Тя е там и тогава – тя е в пещерата, тя вие срещу луната, тя прави това, което тялото ѝ е програмирано да прави, откакто свят светува. Тя е само тяло, тя е в бъдещето, където плодът на нейната утроба зрее.
Тя е била писателка, но вече не е. Тя кърми, кърмата размазва мастилото, заличава буквите. Размива смисъла. Тя пълзи, тя лае, тя отива в гората боса и се връща гола. Но основното е, че нея я няма.
Бездната между мъжа и жената в точно този ѝ прочит е биологично предопределена. Тя не е просто културна, не е въпрос на навици, на граници или на възпитание. Тя зейва на генетично ниво. Тя е в хромозомите. Връзката помежду им в постродилния ад на жената е зачеркната два пъти с хикс. Трудно е да видим перверзията отвъд майката в този филм, но тя е именно някъде там.
Тя е в болното очакване от страна на обществото жената, родила неотдавна, да бъде равнопоставен на другите човек.
В един момент от филма става ясно, че извънбрачните сексуални търсения на Грейс - която така и не успява да спи с мъжа си, от когото иначе има дете, а много иска да го направи - са насочени към друг мъж, който е баща на момиче, което не може да ходи само.
Спонтанна е асоциацията, която именно тази симпатия у нея поражда – жената, която има спешна нужда от помощ, е привлечена от полагащия извънредни грижи.
Именно от извънредна грижа се нуждае Грейс, подобно всяка майка, изгубена в животинския хаос, в джунглата на следродилната действителност. На моменти тя повече се доближава до будна кома, отколкото до пълноценен и активен живот. И това, разбира се, не е по вина на детето. Невъзможно е да бъде.
Във филма детето не спира да е обгрижвано и гледано от майка си.
Единственият път, в който тя го оставя само, е когато мъжът ѝ насила я вкарва в колата, за да говори с нея и я отвежда нанякъде против волята ѝ. Но тя не губи връзка с детето си нито за миг, въпреки че губи връзка със себе си, въпреки че губи връзка с действителността.
Това е може би най-простото обяснение на майчинството в първите му години за много жени, които докато водят малки разговори на гости у приятели с домашни сладки на поднос в ръце, вият срещу луната отвътре и чакат безкрайната нощ да приключи, за да излязат най-сетне по светло навън. Но няма страшно, ако не приключи, пак ще излязат с пещерния огън в ръцете си. И тогава всичко ще гори.
„Love Me Tender“ и стремежът към свобода, който се превръща в най-тежкото престъпление
"Чужденецът" на Озон: Трябва ли да виждаме лицето на смъртта
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
