"Веществото" с Деми Мур: Оптиката на кошмара

Хипертрофиралият ужас от остаряването е системно напомпван от медии и бизнеси отвън, а и от самите нас отвътре.

Сега е екстатично излят като пихтиеста слуз в един филм – „Веществото“ на французойката Корали Фаржа.

Той крещи: „Писна ми от тези теми за телеса, млади и стари, от тези задници, гърди, кореми, игли, кръцни-срежи, стегни, повдигни, край, ужас, непоносимо е, гнус ме е вече, не мога повече!“

В края на филма всичко е почистено, уж.

Имаше едно време една игра. Може би все още в детските градини я играят. В нея децата се хващат за ръце, започват да се въртят в кръг и да пеят: Балонът се надува, надува, надува. Надуйте го, момчета, да стане на парчета. Бууум!“ И на „Буум“, имитирайки, че тяхното кръгче е все едно балонът, дето се надува и изведнъж се е спукал, децата си пускат ръцете и клякат, а кръгчето се разпада. Нещо такова беше.

Искам да кажа, че балонът се надува доста отдавна.

Беше време или да се спука, или да роди кошмар. Ако не в действителността, то поне на кино.

И понеже няма как наистина да се спука този балон, тъй като е изключително доходоносен и още много неща, за които може би ще стане дума тук, а може би не, се появява този филм-кошмар „Веществото“.

От една страна, той е съвсем в традициите на боди хоръра като жанр, а от друга ни припомня стария опит на сюрреалистите в киното да „екранизират“ човешките кошмари.

Те, сюрреалистите, от сто години мечтаят да изобразят кошмарите именно с тази неуправляема, неконтролируема енергия на несъзнаваното, която деформира обикновеното в чудовищно, трансформира, хиперболизира, изкривява света около нас и в нас – шокиращо, неочаквано, необяснимо.

„Андалузкото куче“ (1929) на Луис Бунюел по сценарий на Салвадор Дали например е точно такъв опит. И в него има немалко бутафория и нелепост до смях, но в същото време и някакво тревожно, мъчително усещане, че някъде там, под образите, живее и се движи, и диша НЕЩО, което ние не виждаме, а не го виждаме, защото е толкова ужасно, че съзнанието ни дори не може да го въплъти в конкретен образ.

Е, във „Веществото“ Корали Фаржа се е опитала да въплъти страховете в уродливи образи, а това е смело и безбожно трудно, до невъзможност.

И за правене, и за гледане.

Деми Мур е в ролята на Елизабет - телевизионна звезда със супер популярно аеробик шоу, която е освободена от продуцента на телевизията, тъй като е вече възрастна, а телевизията иска млада плът.

Елизабет решава да опита експериментално вещество, което й предлагат, тоест – да сключи старата сделка с дявола.

Това вещество създава – по погнусяващо безобразен начин, ако решиш да изгледаш цялата „процедура“ – нейно младо „аз“ Сю (съвършената Маргарет Куейли), в кожата на което тя може да живее през седмица, след което трябва да приложи някаква безумна формула със захранване и периодично да се връща в старото си тяло и да ги редува.

Обаче се оказва, че младото „аз“ е нахално, силно, изпълнено с желания и живот и отказва да се съобразява.

Така започва нещо, което културно бих нарекла „метаморфоза“ в кафкианско-кроненбъргски, сюрреалистичен и всякакъв смисъл, а некултурно – хипергавра с женското тяло, в която то по чудовищен начин се трансформира, деформира, разпада и т.н.

Цялата тази работа е крайно натуралистично показана, както си е по закон в боди хорърите, нищо ново всъщност, а погнусата, която ескалира в течение на филма, е по линията храна-месо-плът-лигавици-слуз-кожа-кости-разкъсване-пронизване-изцеждане-изсмукване и прочие.

За трети път ще кажа – без никаква естетическа, драматургична или каквато и да било цензура. С лошия вкус на подсъзнанието. Сънували ли сте, че ядете човешко месо? Аз съм сънувала. Не може да се опише този кошмар. И не можеш да затвориш очите, понеже някак … ами нямаш очи, докато сънуваш.

„Веществото“ е доста близо до въздействието на истинския кошмар, не само заради оптиката, дизайна, ракурсите, детайлите и прочие чисто кинематографични похвати, но най-вече именно защото е незареден отвън с послания, коректност, съображения.

Кошмарите често имат нелепа драматургична структура, макар че може и хич да нямат и да са просто върволица някаква, безформена бутафория (безформеността е много важна в хорър традициите) от образи, които те приковават към определени усещания и именно тези усещания те отблъскват, отвращават, разкъсват.

Филм, впрегнат в ролята на отдушник на колективното (не)съзнавано? Поставям я тази скоба, защото може би и така да се каже колективното съзнавано има нужда от отдушник – просто някакъв „съд“, в случая филм – където да се излеят демоничните образи, които не ни дават мира.

И пак да кажа – без цензурата на естетическите критерии, които в една или друга степен винаги търсят някаква златна среда, норма, баланс, хармония, общоприетост и онова неясно, поне за мен, понятие „смисъл“.

Кошмарите обаче нямат смисъл, те са вулканична магма от табута, плашещи образи или действия, неистови, неконтролируеми чувства.

„Изгледах“ последния половин час от „Веществото“ със затворени очи, но нека да кажа, че така „изгледах“ и почти половината от филма „Гумена глава“ на Дейвид Линч, който режисьор по принцип ми е един от героите.

Във „Веществото“ има много от Линч – не само от „Гумена глава“, но и директна препратка към „Човекът слон“.

Има много и от Дейвид Кроненбърг („Мухата“, но и други), Кубрик.

Не съм гледала класиката на ужасите „Кери“, казват, че и от него имало цитати.

Сигурно има и още, които просто не съм разпознала. Те показват принадлежност – според мен. „Аз съм от това семейство“ – казват. Понякога като си дадеш контекст по този начин, разчиташ, че ще бъдеш разбран правилно.

„Веществото“ не е направен, за да бъде харесван или дори не харесван. Направен е, за да бъде отвращаващ.

Така че всичко е точно. Правилно сме го разбрали.