Запознават се в една декемврийска вечер преди 13 години зад Народния театър след представление на “Полет над кукувиче гнездо”. Яна няма търпение да се прибере на топло, но бащата на Алек, Стоян Алексиев, държи да ги запознае. “Както се казва, запознахме се след една кукувича драма”, лаконично допълва разказа Алек, докато тримата си говорим на червените седалки в Дом на киното.
Нещата помежду им се развиват бързо и оттогава вървят един до друг в живота и в работата. Тя пише филми и ги режисира, той ги продуцира съвместно с компанията No Blink, в която е съдружник. В момента подготвят най-новия филм на Яна, “Диада”, който разказва за насилието в училището, наред с много други теми, актуални сред тийнейджърите.
През годините пътят им минава през САЩ, Лондон, за да се установят накрая в София, където в момента живеят и гледат двете си дъщери, на 4 и на 9 години.
Обединяват ги, наред с много други неща, споделената философия, че единственият възможен път е да заявиш и отстояваш позиция, да променяш себе си, околните и обществото към по-добро. Затова и всеки аспект от работата им е свързан по някакъв начин със социални дейности или проблеми, които често са теми табу, като наркотиците или насилието в детска и юношеска възраст.
Непреклонната им гражданска позиция отекна много силно по време на церемонията на наградите “Икар” тази година, когато двамата излязоха с тениски в подкрепа на режисьора Александър Морфов и изразиха недоволството си от решението на президента Румен Радев да не изпраща военна подкрепа за Украйна.
Логично е някак Алек и Яна в даден момент да застанат и зад политическа кауза. Желанието им за промяна и вярата, че предстоят по-добри дни за София, ги вдъхновява да се включат в инициативния комитет по издигане на кандидатурата на Васил Терзиев за кмет на София, която беше обявена по-рано тази седмица от коалицията "Продължаваме промяната" - "Демократична България" - "Спаси София" - "Екипът на София". В следващите месеци преди местните избори, двамата ще бъдат сред 150-те личности от всички сектори, които с имената си легитимират кандидатурата на Терзиев.
Седим в полумрачния салон на Дома на киното, от бара долу се носят бийтове на новите летни поп хитове, а Яна и Алек допълват изреченията си. Той е спокоен и непримирим в думите си (освен ако не говори за политика, тогава се пали много), тя казва, че не би изтърпяла и един ден в парламента, защото би ги “нападнала всичките”.
Говорим си за кино, войната в Украйна, мълчанието в българските театрални среди, децата, бъдещето на София… Говорим си за всичко, което е важно тук и сега, в настоящето.
Как започва една ваша сутрин?
Яна: Кошмарно. (смее се). Започва много рано, особено в учебно време - първо едното дете на училище, после кучето, после другото дете в детската градина…
Алек: При мен започва с топла вода и лимон. И някак денят свършва все по-късно, количеството сън се намалява с всяка изминала седмица. Сякаш прекалено много работим и приоритизираме работата за сметка на семейството, което би трябвало да бъде едно от най-важните неща, наред с това да помагаш на хората да се развиват, да стават по-добри.
Спомняш ли си какво прави сутринта на 24 февруари 2022?
Алек: Помня много добре как се събудих в паника и не знаех защо. Спах в гостната тази нощ и когато се събудих, отворих телефона и разбрах, че терористичната организация на Путин е нахлула в Украйна. Целият ден премина в някакъв шок пред телевизора, двата лаптопа и телефона, защото следях български и чуждестранни медии. Опитвах се да се информирам максимално, но оставах в отричане. И до ден днешен не мога да повярвам, че това е истина. Започваме да свикваме, но аз не спирам да гледам видеа и да чета, за да си напомням какво се случва на няколко часа път от тук.
Само шест дни след началото на войната Алек тръгва към Украйна, за да помага с каквото може. Как прие решението му, Яна?
Яна: Той ходи няколко пъти, но усещането винаги беше едно и също. Последните му ходения даже ми действаха панически, защото положението там ставаше все по-тежко. Даже разбрах, че за да ме предпази, не ми казва къде отива. Той знае, че не гледам телевизия и няма как да се разбера къде е, но разбрах от наши приятели, които ми звъняха да питат как съм… В началото не знаех защо ме питат, но когато разбрах, се паникьосах жестоко. Една нощ малката ни дъщеря се събуди пищейки за него, аз му звъня - телефонът му беше изключен и това продължи пет часа, докато той не се обади след това.
Успяваше ли да го подкрепяш в онзи момент?
Яна: Честно казано, не съм го подкрепяла, но той нищо не позволяваше да му говоря по тази тема. Защото няма шанс да го променя в това, което той иска да направи. На рационално ниво аз разбирах, че той самият няма друг избор - за него това беше единственото, което можеше да направи. Но все пак всички хора сме егоисти и аз по свой собствен начин исках той да е в безопасност. Просто в един момент трябва да приемеш, че такова е положението.
Смяташ ли, че има елемент на саможертва в действията ти, Алек?
Алек: Не виждам каква е саможертвата. Има някаква работа, която трябва да се свърши. Отиваш, вършиш я, помагаш на когото можеш.
Имаше и една случка, когато пътувахме обратно към България с Гого (Георги Божилов, бел. авт.) в един бус и отзад във вана част от жените, които се возеха, нямаше къде да отидат. Просто бяха тръгнали нанякъде с багажа и бягаха от смъртта. Оттам ние започнахме да звъним и за десет минути намерихме къде да бъдат настанени тези жени на безопасно място.
От какво имат нужда хората там сега?
Алек: Най-много имат нужда от оръжия и боеприпаси, за да се отбраняват. Защото това оръжие ще им послужи да се защитават, а не както нашият псевдо президент твърди, че давайки им оръжие, ние ще се въвлечем във войната. Това е абсурдно изказване, което можеш да го кажеш на деца втори клас, които не разбират. Не може зрели хора да вярват в това нещо и да правят псевдо шествия за “мир и неутралитет”!
Много подкрепа е нужна на хората там също. Да не спираме да говорим за тях, да ги подкрепяме. Може просто да си закачим значка, когато сме на мероприятие. Знаете ли колко много сила им носи, когато световни певци като Хари Стайлс излизат със знамена на Украйна? Тези дни, на Джони Деп на концерта у нас, сцената се е оцветила в цветовете на украинското знаме. Ето такива неща.
Яна: И тук нека да направим паралел с българската реалност… Не мога да разбера, защо се правим ,че това не съществува. Особено хората от нашите среди - всички си казват че са “хора на изкуството” и трябва да са извисени. Как по-точно сте извисени? Това не е извисяване, а това е да си угоден на всички, за да може да си намираш по-лесно работа след това.
Алек: Обаче тези хора на изкуството забравят кои са били хората на изкуството в миналото. Кои са Ботев, Вазов, какво са правили и какво са творили, когато са твърдели, че се борят за България? Забравят думите, делата и възможността да вървим към Европа.
На церемонията на "Икарите" защо само вие бяхте с тениски в подкрепа на Морфов?
Яна: Ами ние си ги направихме и не бяхме предвидили да е масово. По-големият проблем обаче е, че до края на церемонията никой не спомена нито за Сашо, нито за това, което се случи тогава от страна на президента. Все едно тези неща просто не съществуват.
Алек: Странно е, че на театрални награди не се повдига тази тема. Те ми обясняват, че не трябвало да се политизира. Ама ти си на сцена! Имаш хора пред теб, кажи какво мислиш! Можеш дори да зададеш въпрос от тази сцена, която впрочем е домът на Александър Морфов.
Яна: Именно това е целта на изкуството, да провокира и да изразява позиция! Какво изкуството ще правиш ти, когато те е страх?
Притеснявали ли сте се какви последици може има тази позиция върху работата ви?
Яна: Надявахме се хората да си дадат сметка, че не може да останат тихомълком без позиция, и че, както каза Алек, сцената е трибуна за важни неща. Сцената не е там, за да си изпеем песните, да си изиграем скечовете и да си оберем наградите.
Другото иначе въобще не сме го мислили, но със сигурност ще се отрази, защото има хора с противоположните настроения. Но аз с тези хора така или иначе не искам да работя.
Алек: Ние вярваме, че ако няма работа, ще си я създадем ние. За нас важно е да имаме гражданска позиция. Защото това е естественият път.
Как прокарвате всичките тези ценности, които изповядвате, в киното ?
Алек: Филмите, които компанията No Blink продуцира, имат силен социален елемент - такива бяха и “Доза щастие” и други филми като късометражния филм “13-ти август” на Венцислав Сариев, който е по темата за насилието. Наскоро продуцирахме документален филм за хора победили рака. Тук също е и филмът на Димитрис Георгиев, “Това, което остава”, който продуцирахме с Мария Бакалова.
С всичките си филми и срещи с публиката ние се опитваме да проведем смислени разговори, да провокираме. Аз вярвам дълбоко, че изкуството може да спасява животи и това го доказахме с “Доза щастие”. Десетки деца се свързваха с нас, за да споделят, че благодарение на филма или някоя среща с Яна или с мен, или са спрели да взимат наркотици, или са помогнали на някого, или никога няма да пипнат.
Яна, ти имаше ли усещането, че спасяваш хора, докато правеше филма?
Яна: Някак си това беше висшата цел, но никога не е било водещо. За мен водещо винаги е да разкажа историите по максимално честен начин, без никаква спекулация и излишен драматизъм. Тогава Весела Тотева много ми помогна да навляза в този свят. Пък и самата Валя, която все пак го е преживяла.
Това важи и за филма “Диада”, който в момента правим. За мен е важно филмите ми да провокират, да задават въпроси. В момента в който се говори за дадена тема, тя престава да бъде тема табу. Преди “Доза щастие” например всички се правеха, че темата за наркотиците не съществува. Сега вече всички са наясно колко голям е проблемът с всички субстанции, които се продават около училищата. Дотогава всички смятаха, че единици са тези, които вземат нещо. А когато започнахме да ходим по училищата, се оказа всъщност, че единиците са тези, които НЕ вземат…
Но много възрастни живеят в балон и отричат тази реалност.
Яна: Но знаеш ли, че именно хората, които си казват това - често именно с техните деца се случва това. Те просто не искат да го видят. Много е страшно, ако ти като човек си заключен между стените на собственото си съзнание и на някакъв морал, който ти е налаган от миналото. Проблемът сякаш не е, че детето ти се разпада… проблемът е какво ще кажат хората, ако разберат. Тук говорим за една невъзможност да видим собствените си деца като това, от което най-много ни е страх.
Но сигурно пътят за един родител е много труден?
Яна: Със сигурност. Може би наистина ключът е да се вслушваме в децата си, защото понякога те искат да ни кажат нещо, но се спират. Това съм го усещала и с дъщеря ни Ая. Тя леко поддава, но ако ти си наблюдателен, ще го усетиш. Темите сега са супер безобидни, обаче ще прогресират. При нас ставаше въпрос за една случка с някаква бутилка от училище, но на следващия ден се върнахме към темата и излезе цялото нещо, колкото и да изглежда маловажно. Въпросът е децата да изградят доверие в родителя и да знаят, че споделянето няма да доведе до наказание, а до смислен разговор.
Понякога дори от добри намерения не знаеш какво може да се случи. Например Ая и нейните съученички бяха решили да събират помощи за деца от Украйна в български училища. Обаче събирали парите в буркан, без знанието на учителите, и някакви пари изчезнали, те обвинили едно дете, оказало се друго, и така нататък. И тогава трябваше да обясним, че дори каузата да си заслужава, има определени правила, които трябва да се спазват.
Изглежда, че сте предали успешно гена на социалните инициативи…
Яна: О, да! (смее се). Ая абсолютно винаги като изкара малко пари, с Алек влизат в сайтове за набиране на средства, тя избира на коя кауза да дари и баща ѝ пуска парите вместо нея. На морето например прави “кампания” да изчистят плажа. Очевидно и двете си дават сметка и имат отношение към природата и животните.
Кога се роди идеята за "Диада"?
Яна: Всичко тръгна през 2012 г. като късометражен филм, докато с Алек бяхме в Англия. Един приятел режисьор обаче го прочете и ме посъветва да го направя пълнометражен филм, за да не се изхаби хубавата история. Филмът измина много дълъг път, защото сценарият много се разви и подобри.
Беше важно филмът да звучи максимално реалистично като диалог. В истинския диалог има много злато, затова и прекарах време в Ямбол с учители и ученици. Беше ми важно да усетя тази атмосфера, за да мога напиша живи герои, така че като влезеш в киносалона, да забравиш че е филм, а да го гледаш като история.
Преди два дни беше издигната кандидатурата на Васил Терзиев за кмет на София от коалицията ПП-ДБ-Спаси София-Екипът на София. Вие двамата сте в инициативния комитет по издигане кандидатурата на Терзиев. Защо се решихте на тази стъпка?
Алек: Комитетът включва хора от всички сектори и техните имена легитимират Васил Терзиев, защото той все още не е известен на голяма част от хората. Бизнесът го познава, IT секторът също, има едни пет-десет хиляди човека, които го боготворят, защото той е абсолютен революционер.
Яна: Забележителното при Васил е, че наистина не се срещаш често с такива хора, които с думите си могат да ти върнат вярата в смисъла.
Алек: И то думи, които са подплатени с действия. Защото Васил прави хората около себе си успешни и прави така, че обществото да се издигне. Говорим за човек, инвестирал в над сто стартъпа и който дава много пари за образование и благотворителност. Предвид всичко това, според мен най-естествената стъпка е да стане политически лидер и да управлява София.
Яна: И другото много важно за него, е че супер много вярва, че доброто предстои и че сме на правилния път и това е много важно - да успееш да видиш хубавото. Той вижда потенциала, а не пречките.
Много хора ще кажат обаче, че не е политик…
Алек: Анти кампанията вече се заформя. Че той няма политическа биография, че държавата не е бизнес и т.н. Истината е обаче, че този човек, където види проблем, вижда и решение.
Аз много вярвам, че ако София има такъв лидер, ще тръгне тенденция, която ще се разпространи и в другите големи градове. Защото ако имаме дори два силни града, аз виждам само добро бъдеще за тази страна. Изчегъртването на всякакви “копейки” и путинофили ще се случи по естествен начин.
В каква страна искате да живеят дъщерите ви?
Алек: В свободната страна. Ние сме свободни, но сме много неутрални и тихи. И в същия момент сме прекалено ориентирани към Изтока, а всъщност сме част от Европа. България се намира в Европа, която изповядва определени ценности, които и аз изповядвам.
Яна: Искам децата ни да растат в смислена държава. Много се надявам България да бъде едно място, в което да можем да им дадем всичко, което сега търсят навън. Да им го дадем така, че това да ги мотивира да останат и да направят реалността още по-добра.
Фотограф: Мира Дерменждиева
Грим: Росина Георгиева
Коса: Росица Петрова
Локация: Дом на киното
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
