Ясен Григоров е фотограф на 23 години, който наскоро спечели 3-то място на BECA Photo Award. Занимава се още с колоездене и писане, а фотографията не му е просто хоби. През 2020 Ясен завършва с отличие висшето си образование като фотограф в Уестминстърския университет в Лондон, където живее от 2017 г.
Няколко години по-късно се завръща в село Лехчево да прави това, в което е най-добър - да снима. Дните му се въртят и около с. Расово, и град Дреновец, но най-вече Лехчево - родното село на дядо му. Ако не сте ги чували, намират се в Северозападната част на България. Можете не просто да ги видите, а да ги усетите през фотографиите на Ясен.
Те са част от документалния му проект "Образцов дом“. Кадрите илюстрират самотни интериори и екстериори, пропити със соц-атмосфера в сюрреалистични портрети, природа и архитектура.
BECA Photo Award е един от най-мащабните фотографски конкурси в страната, фокусиран върху развитието на младите фотографи у нас. Участниците представят цялостен фото проект от 10-15 кадъра на избирана тематика и биват оценени от международно жури. Идеята на проекта е да се стимулират и мотивират автори - както морално, така и финансово. Инициативата възпитава в това да се обръща внимание на социални теми чрез визуален фотографски подход.
Организатор на конкурса е първата частна фотографска академия в България BECA Before Creating Academy.
Разговаряме с Ясен за това защо се е завърнал в Северозапада, какви са отзивите на хората от творбите му и как изобщо се е запознал с фотографията:
Какво му е на нашия Северозапад?
Българският Северозапад е едно много интригуващо и комплексно пространство на противоречия, което е едновременно изключително богато от страна на култура, наследство и потенциал, и за нещастие - бедно в аспект на внимание, популация и ресурси. Често ми се случва да го описвам като "лимбо" - усещането, което имам в много от тези села и градчета, е същото, като да застана сред някоя стилизирана сцена - има нещо неестествено и абсурдно в самата атмосфера.
Според мен това усещане е точно сблъсъкът на представата ни за тази реалност със самата нея - в крайна сметка всеки българин знае, че това е най-бедният и бързо смаляващ се регион в Европа, но малко хора си правят труда да се конфронтират със средата зад това призвание.
Още по-странното е, че за много хора тази информация седи като вече свършен факт, все едно историята е приключила, което още повече изолира малкото останали селски общности в региона. Това, което аз открих за себе си, прекарвайки време там, е, че имаме страшно много потенциал за поуки от тези среди, стига да се възползваме от тях.
Защо направи това завръщане?
През последните няколко години от живота ми в България в мен се породи едно всяческо усещане на антипатия. Към манталитета, начина на живот, корупцията и привидната липса на кариерно развитие в креативния сектор. Това усещане до голяма степен доведе до решението ми да се преместя в Лондон, където живея до ден днешен.
С времето обаче - и покрай всичките прекрасни хора, с които се сблъсквах в университета и на работа - и просто живеейки живота си в този прекрасен град, започнах да придобивам една признателност към културната диверсия и родствената идентичност. Направи ми впечатление точно колко културата на тези хора допринася към характера им, както и творчеството им, и това ме накара да се замисля дали сантиментите ми към България към онзи момент ми служат, или по-скоро ми пречат.
С доста копане и интроспекция започнах да се доближавам до някакво по-балансирано отношение към родината, което кулминира в "Образцов Дом" - проектът е едно завръщане към детството ми, към корените на семейството ми и към региона в страната, който е най-силно афектиран от същите тези неща, които ме накараха да си тръгна. Съответно конфронтацията с тази реалност беше почти форма на терапия, която, бих казал, провървя доста успешно.
Какви чувства събуждат тези места в теб?
Деля ги на две категории - очакваните и изненадващите.
Преди да замина за първите снимки, не се бях връщал в Северозапада от близо десет години, и бивайки тогава на 21, разбира се, спомените ми от последните ми преживявания са доста мъгливи и като цяло пречупени през призмата на един по-ограничен, по-детски характер.
Много добре знаех, че отивам да видя една по-скоро тъжна гледка, съответно очаквах да почувствам тъга, някаква доза от същата антипатия, заради която си тръгнах, гняв, яд.
Истината е, че пристигайки в село Расово, от момента, в който слязох от колата и се запознах с бабата на приятелката, която ми асистира с проекта, емоциите бяха почти изключително позитивни. Всички хора, до които се докоснах, бяха изключително гостоприемни и отворени, толкова заинтригувани от моя живот и история, колкото и аз от техните.
Нямаше го очакваното презрение, породено от избора ми да напусна страната, нито някаква пряма затвореност или срам, изхождащ от позицията на много от тези хора като едни от най-уязвимите и бедните в ЕС, ами напротив - запознах се с едни от най-завидно изразените стоици, които някога съм срещал. Хора, изразяващи гордост, доброта и чест посредством самото си съществуване. Оттам идва и становището ми, че остатъкът от България има какво да научи от селските общности.
Този дуализъм - между очакваното и изненадващото, между занемареното и поддържаното, топлото и студеното, външното и вътрешното - е похват, от който се възползвах и в самата поредица. Не е еднозначен контрастът между топлите тоналности на интериорните кадри и студените на екстериорните.
Ти вече направи една изложба и показа серията. Как публиката ти реагира на твоите кадри?
Бих казал, изключително добре! Проектът и тематиката определено резонират с мнозинство от хора, което е повече от достатъчно за мен. Становището ми от началото беше, че историята ми, както и тази на проекта, е една типизация на движението на огромна част от българското общество, но разбира се, това беше непотвърдена хипотеза, докато не видях реакциите на публиката на откриването.
Най-докоснат бях от реакциите на хора от по-възрастните поколения, които са изживели социо-политическите движения, на които се дължи състоянието на тези населени места. Голяма част от публиката се припозна в определени кадри заради архитектурата, начина на обличане или самото излъчване на субектите на портретите ми. Чувствам се обогатен от реакциите им, наистина добавиха много контекст и по някакъв начин утвърдиха стойността на проекта.
Какво е за теб фотографията и как се запозна с нея?
За мен фотографията е универсален език, форма на изразяване. Чрез нея имаме силата да споделим, да обменим информация по един много гъвкав и свободен за интерпретация начин, който се доближава повече до първокачественото възприятие на света ни.
Казано по малко по-непретенциозен начин, един кадър ни предоставя едно субективно прозорче към реалността, което само по себе си подлежи на интерпретация и неизбежно бива пречупено от погледа на всеки негов консуматор. Смятам, че е точният метод за комуникация в съвремието ни, което е вече изгубило представа за концепцията за истина.
Кои фотографи са били твое вдъхновение?
Има страшно много и стават все повече през годините, но ще се огранича до пет: Нобуйоши Араки, Майкъл Ашкин, Андреас Гърски, Алан Секула, Тим Уолкър.
Какво ще е следващото нещо, което ще види обективът ти?
Неопределен британски град, в контекста на кратка, тайно планирана от партньора ми ваканция. Или Лондон посред нощ - имам няколко нови филтъра, с които ми се играе, и ролки Синестил, които ми вадят очите всеки път, като отворя хладилника.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
