Защо книгата на Хари е важна и за нас?

Само си представете – майката на този мъж загина в катастрофа. След удара, преследващите колата фотографи вместо да помогнат на хората вътре, продължават да снимат последните мигове и агонията им. Майката на този човек е една от най-известните жени в света. Самият той - от обявяването на бременността ѝ до момента - е следен непрекъснато, а образът му е изграждан във вашите представи.

Хейтенето отдавна е глобално развлечение, а въпросът "какво ще кажат хората" движи алгоритмите на социалните мрежи.

Дивечът сега е кралски.

Книги като “Spare” (автобиографичното издание на принц Хари) действат като хамстерски въртележки за клавиатури – читателите прочитат заглавие, понякога подзаглавие и успяват да формират мнение с един поглед. Този такъв, онзи онакъв и сеирът върви.

Доволни са почти всички – само героите на историите в таблоидите – хартиени и електронни – не са. Те четат за себе си случки, които не са се състояли и виждат извадени от контекста думи и снимки. Защото публиката тръгва с формирано мнение и търси единствено потвърждение на собствените си представи.

Автобиографията на принц Хари е любопитно четиво, до което няма да се докосне една сериозна част от публиката, която вече е наясно кой е той и какво грешно е направил. Това са онези, които смятат, че принцът е лигльо, че разбива монархията, че никога нищо не е направил сам и нищо няма да направи, че е унищожил семейството си, че брат му е трябвало да го удари по-силно...

Тези критики показват, че много хора не възприемат Хари като човешко същество, а като движеща се кукла с надпис „принц“, която свободно може да бъде критикувана.

С книгата си той започва да се движи в неочаквана посока, нарушава опаковката и вместо да е несретникът, родил се като втори син, който с всяко следващо дете на брат си (който е престолонаследник) губи пазарната си стойност, се превръща в ненужен досадник. В картинката има и жена, която става виновна за изборите му, отделя го от семейството му и причинява страдание на изстрадалия му баща.

Да, като много известни личности и Хари е възприеман с всички предразсъдъци и етикети, написани в таблоидите и забити с пирони в много мозъци. А таблоидите във Великобритания са жестоки и нямат никакво притеснение да скалъпят история, защото отдавна са махнали с ръка на това, че се пише за истински хора. И че те имат чувства, близки, приятели, огледало, в което се поглеждат сутрин.

Дори и изобщо да не се интересувате от Хари, все сте го мяркали някъде - само защото живеете в последните 38 години. Книгата му е за това – ако досега сте чели нещо за него, то е написано от хора, които вероятно никога не са го виждали на живо. А информация са получавали от хора, които са взели пари срещу предоставянето ѝ. Всеки, купил или кликнал върху история за Хари, вече има възможност да прочете неговата версия. И да научи онова, което иначе няма да бъде разказано , защото не е "жълто" – за дейността му в малката африканска държава Лесото с бушуваща още епидемия от СПИН; за военната му служба; за подпомагането на ветерани, за доброволчеството му за спасяване на животни и експедициите му до Северния и Южния полюс.

„Ама ако той не беше от сой и с пари, нищо нямаше да направи“. А нима той е избрал къде да се роди и какво да преживее? Баща му, вече крал Чарлз, беше правен на салата за това, че е най-дълготрайният безработен в света, беше подиграван заради ушите си, заради любимата му Камила... но се пропускаше изключителната му роля като защитник на климатични и екологични каузи, фактът, че е производител на органична храна и талантът му на художник.

Негативната реакция срещу принц Хари заслужава внимание, но не за нея искам да разберете в този текст, а за всичко, което няма да прочетете като заглавие в преразказите на книгата по други сайтове. В страна като България, изпълнена с насилие (и към деца, и към възрастни, без да забравяме институционалното насилие), за да оцелееш, се налага да загубиш чувствителност и да отречеш проблемите, като се „стегнеш“.

Това потиска чувствителността и когато някой сподели за своите преживявания, особено пък "богаташче", съчувствието е нула и дори се превръща в агресия. Защото, ако той страда заради два удара, тогава личните ни преживяни травми изглеждат несравнимо по-тежки и ясни, а семейна тиня започва да мирише. Затова е по-лесно да обидим него, вместо да видим колко са големи нашите травми.

Хенри от династията Уиндзор, сирак

“Мащеха”, „сирак“, „пастрок“, „принц“, „принцеса“ – все думи, излезли от жестоките приказки, които познаваме от деца. Сигурна съм, че историята на Хари (Хенри е рожденото му име) щеше да бъде значима и без той да е кралска особа - заради честността, с която споделя какво се случва с психиката на човек, преживял ранна загуба. Ето затова е истински важна книгата му – защото хора, които са преживели страшна загуба, могат да разберат, че не са сами в чувствата си на отричане, гняв, тревожно разстройство.

Мълчането не помага за лекуването на травмата, а само я задълбочава. За мен като терапевт разказите за срещите на принца с колега бяха много лични и разкриващи, защото той е честен в думите си, които казва още при първата сесия, неговата заявка за психотерапевтична работа: “Вижте, казах аз, онова, което искам… е да се избавя от тежестта в гърдите си. Имам нужда… Имам нужда… Да? Да плача. Моля. Помогнете ми да се разплача”.

В името на душата, която носите, не си позволявайте да наричате "лигльовци" хора, които живеят с толкова болка, че не могат да се разплачат с десетилетия.

Тази болка си има имена. Посттравматично стресово разстройство, казва психотерапевтът на Хари. Близко до него е и патологичното тъгуване. Когато се прояви, често имаме депресия, липса на концентрация – особено видима в ученическа възраст и тълкувана като разсеяност или несправяне, панически атаки.

Защо това може да е важно и у нас, за всеки с някаква емоционална интелигентност?

България е държавата в Европа с най-голям брой пътно-транспортни произшествия, като грижата за близките, особено за децата, е не просто неглижирана, но и престава сякаш нямаме колко е важна. Това включва и всички , които дори вече възрастни, са загубили близки, включително най-добри приятели и съученици по време на инцидент. В годините след травмата това може да се прояви по много начини – в разказа на Хари четем неговия. Той не говори за преживяването на брат си, но Уилям вероятно още е в отричането - един от етапите на скръбта. Гневът на Уилям по повод книгата може да изиграе и своята лечебна роля, а може и да не стане така.

Тук идва отговорът на въпроса „защо не си ги кажат тези неща насаме?“

А защо мислите, че това е лесен, дори възможен разговор, когато другият не е готов да слуша? Нямало ли е хора, на които сте искали да кажете как се чувствате, но да е било трудно или невъзможно да стане? Може би книгата е единственият начин разказът за чувствата да стигне до семейството. Неудобен разговор, който не е само семеен, защото вероятно не стига до дневния ред на много семейства.

Това е начинът на Хари. Лечението обаче рядко става с книги. Те подготвят почвата. Намаляването на тежестта в гърдите обаче обикновено минава през психотерапия, защото там, където липсват хора, има нужда от човешкото отношение. Психотерапевтите може да не знаят повече от Google и свитата на Хари за самия Хари, но са наясно с емоциите.

Смъртта е най-важната тема и цял живот мислим или се опитваме да не мислим за нея. Когато тя трябва да бъде обяснена на дете, близките рядко имат думи и използват заместители. Тези заместители подхранват фантазиите на децата, че нещата са обратими и има какво да се направи. Трудно е да кажеш на дете думата "смърт", когато става дума за близък, за родител, но трябва да сме честни с децата. Историите за звездичките подхранват фантазиите и по тази тема има различни мнения сред психотерапевтите. Каквото и да правите, го правете с убеденост, но и с внимание върху детето, особено ако изглежда, че „всичко е наред“ - ако няма проява на емоции, ако не иска да говори за починалия родител. Трудности в училище, импулсивност, безсъние могат да са сигнал, че травмата е активна.

Тема в книгата е защо Хари години наред живее с мисълта, която е колкото успокояваща, толкова и тревожна - че майка му е избягала, че се е скрила. Не, не е луд, нито халюцинира – отговорът е в последните страници на автобиографията му. Хари не вижда тялото на майка си, което подхранва неговите фантазии. Няколко години по-късно той преживява загубата отново - в катастрофа при ниска скорост на най-добрия си приятел от училище. Какво значение има това? Болка, много болка. Изданието за деца на британска асоциация за пострадали от пътно-транспортни произшествия и „Книга за смъртта“ на Пернила Сталфелт са две четива по темата, които се разминават с нашата национална представа за това как трябва да се говори за смъртта.

Детството и юношеството, дори зрелите години на човек, могат да бъдат много тежки, ако са съпроводени с посттравматично стресово разстройство (ПТСР) и тъгуване.

ПТСР е отложено във времето, защото човек сякаш „застива“ и му трябва известен период на дистанция, преди да проговори. Тялото обаче дава сигнали – понякога под формата на болести, на които не може да се намери коренът, понякога като паник-атаки. Причината е, че болката от загубата е по-голяма от способността на психиката да я преработи преди да е готова за това.

При близо една трета от хората ПТСР се проявява години наред, докато реално траурът бъде осмислен и може да се мине в следващ етап. Възможно е и никога да не се премине. Хари постига онова, за което е отишъл – загубените от травмата спомени с майка и детството му се връщат, а това е безценно душевно богатство.

Като в гръцки мит

В психотерапията има разклонение, което се занимава конкретно с предаването на травми от поколение на поколение. То се нарича психогенеалогия (не го бъркайте със семейните констелации). В този тип изследване на проблемите, с които човек се сблъсква често челно в живота си, се търси коренът в лоялността към семейната история.

Звучи доста странно, но когато се направи внимателно проучване, често излиза повтаряне на житейски пътища в дълбочина. Рядко припокриването е пълно, но съвпаденията са достатъчно често, за да е достоверно, че съществуват общи теми.

В случая на семейство Уиндзор имаме информация за всеки от предшествениците поколения назад - това е историята на Великобритания. Ето някои примери:

• Лейди Даяна също е имала мащеха, която е мразела;
• прабаба на Камила е любовница на прадядо на Чарлз;
• Маргарет, сестрата на Елизабет Втора, има сложни отношения с кралицата, които са показани и в сериала „Короната“;
• съперничество между един Уилям и един Хари има около 1000 години по-рано.

В книгата Уилям и понякога крал Чарлз наричат Хари, чието рождено име е Хенри, „Харолд“. Не е потвърдено откъде идва това, но е възможно да е „роднинско заяждане“, което цитира битката при Хейстингс от 1066 г., в която Уилям Заевователя побеждава Харолд Втори Английски. Роднински шегички.

С такива семейни истории е трудно да намериш своя път.

Дори лишеният от благородническа титла читател може да се запита на кои семейни легенди и традиции е верен, има ли нужда или може да избере друг път – да не е самотникът, глупакът или неудачникът, само защото семейството носи такава неписана традиция? Връщайки се назад, виждаме повторения и те се търпят в семействата.

От друга страна, сложните отношения на хората с монархиите също не са от вчера. Понякога те са гръмоотводи на народното недоволство, съчетано с искрена завист.

Хари хем е на прицел заради това, което има, хем е под обстрел, защото изоставя това, което има.

На практика той задрасква поредица от калъпи, в които е сложен - как трябва да се държат кралските особи, как не трябва да се държат кралските особи и дори нагласата: „Искаме си го да си върши работата на принц и точка, не може да се отказва“. Като избира своя пътечка, непозната досега, общественото мнение е извадено от зоната му на комфорт, в която мразиш тези хора и едновременно с това искаш да си близък с тях.

Пари и слава или?

Когато навършва 30 години, Хари получава наследство от майка си. Половината от около 31 милиона долара.

Това е сумата, която се предполага, че притежава лейди Даяна към датата на смъртта ѝ през 1997 г. Дали принцът е благороден не само по кръв, но и по сърце, можем да предполагаме, но е факт, че за женитбата на брат си той подарява годежния пръстен на Даяна, негово лично наследство, на Уилям и Кейт.

Скандалът и недоволството, които вървят заради парите, които Хари взима от филмови мрежи и издателства е странен. Това, че е богат, не го прави глупав. Самите компании, дали тези пари, ще си ги върнат многократно, докато той е изпълнил своята цел – казал е, каквото иска да каже, а който иска, ще го прочете. Доста лъжи са написани за него – и е негово право да иска да се чуе гласът му. Дори сега, когато книгата е изключително неправилно цитирана, а откъсите, които се избират, да са подвеждащи – това пак е неговият глас.

Настъплението на папараците в личния живот на майка му води до смъртта ѝ. Виждайки как подобно настъпление срещу него и партньорката му няма да спре и при появата на собствените му деца, Хари вероятно решава да промени историята на своето семейство. Асоциацията с брата на прапрадядо му куца, макар да има повторение. Става дума за крал Едуард, който решава да се ожени за разведената американка Уолис Симпсън. Това води до абдикацията му в полза на крал Джордж, бащата на Елизабет Втора, и до живот в изгнание. Едуард се връща в родината си след смъртта си – той е погребан, заедно с Уолис, в семейното гробище. Но мястото им е малко по-встрани. Разликата между двамата е, че Едуард все пак беше крал, а шансът Хари да стигне до престола е нищожна.

Ако той беше „добро момче“, вероятно би бил оставен да бъде разкъсан от медиите, би бил пожертван, за да може другите две значими двойки - Чарлз и Камила и Уилям и Кейт, да бъдат запазени публично "чисти". Това се случи до голяма степен след развода на родителите му – развод не само с Чарлз, но и с Короната.

Даяна бе преследвана и до голяма степен стана жертва на това. За разлика от нея, отишла си без време, Хари избира да остави писмен и говорен материал за себе си, преживяванията си, страданията си и семейството си и то не както е в книгата на Андрю Мортън.

Хари застава с лицето си.

Той повтаря и историята на баща си – избра със сърцето си жена, заради която преживя обществено неодобрение. Камила също не беше любимка на медиите десетки години, бидейки „другата жена“ и „разтурящата семейства“.

Има още нещо, което прави действията на Хари по-значими от изкарване на пари (които има), търсене на слава (която може би не е чак такава екстра), и дори от ползата за всички, загубили трагично близки, която разказът му води със себе си.

Хари споделя няколко свои грешки и дава обяснение за тях. Баща му Чарлз се държи с него изключително в тези моменти – не смотава проблема, не го пребива, но не го оставя и да му се размине. Когато Хари отива по абсолютно тъпа причина на маскарад, облечен с нацистка униформа, следва разговор с главния равин на Великобритания. Срещата е на чаша чай, но не е мила. Следва разговор за шестте милиона убити евреи – деца, възрастни хора, бебета... Срамът е огромен и Хари се среща с нещо, което нарича „бездънната самоомраза“.

Но не е било това целта на равина и той не оставя нещата дотук. Духовникът го призовава грешката да го мотивира. „Той ме увери, че хората правят глупави неща, казват глупави неща, но не е необходимо това да им е присъщо по природа“, разказва Хари. Истинската природа се показва тогава, когато човек отиде да поиска прошка за неразумното си поведение и се промени, като вече мисли и действа по различен начин.

Хари днес е на 38 години и животът му е на показ - проследен в хиляди видеа. Вашите деца (или дори самите вие) също ще бъдат снимани, дори тогава, когато са безпомощни или извършват нещо абсолютно идиотско - не от лошотия. Вече не таблоидите, а социалните медии и всичките ни „приятели“ ще могат да бъдат жестоки и да нанасят щети. Затова и тази гледна точка не е за пренебрегване.

„Фирмата“ с печат за качество

Кралското семейство нарича себе си „Фирмата“. И тези хора работят. Всеки, който е бил от среща в среща, може да оцени натоварването от тичането нагоре-надолу и обществените ангажименти. В книгата на Хари по-малко от 30% са посветени на „разкрития“, за които вече знаем. Четейки я, разбираш, че авторът ѝ е отгледан сред хора с чувство за хумор и дълг, че е възпитан от благ и образован баща и емоционална майка. В живот сред природата и уважение към личните възможности. Начинът, по който баща му му помага да избере кариера и по който се отнася към грешките му, е пример за достатъчно добро родителство. За да няма разочаровани – в книгата няма мръсно пране, преразказите ѝ са по-оцапани.

Времето ще покаже дали британската монархия ще просъществува. Но както никой не се интересува от нея и нейните представители, случайно ли или не, книгата на Хари е бестселър. Има причини да я купите, дори да не се вълнувате много от автора ѝ. Много добър стил на първо място. Използван е гост-писател („писател-призрак“ ми се струва неподходящо, човекът си е от плът и кръв), който вероятно повече е форматирал текста и е дал идея за началото и края, разделянето на главите и подбора на историите, защото книгата е написана с езика на принца, какъвто той използва в интервютата си. Втората причина е, че ако искате да видите какво мисли един човек, за когото сте чели и слушали волю-неволю, той ще ви изненада.

Последните тридесет години ни дадоха много голям напредък в областта на психичното здраве на „обикновения“ човек. Лейди Даяна беше от първите, заговорили публично за хранителни разстройства – тема, към която имам специфичен професионален интерес. Нейното признание за булимията, от която страда, става повод за много жени да признаят – първо пред себе си – своите проблеми. Чрез думите си, в интервюто ѝ за Би Би Си през 1995 г., Даяна мотивира говоренето по тази тема, и това води до големи ползи за обществото.

Близо 30 години по-късно Хари прави друга голяма крачка в областта на менталното здраве – говори за посттравматичното стресово разстройство и се надявам това да има същия ефект, както думите на майка му.

* Оригиналното заглавието на текста на Детелина Стаменова е "Господар на съдбата си, капитан на душата си" и е от стихотворението Invictus ("Непобедим") на Уилям Ърнест Хенли.

Принц Хари говори за чувствата и психичното си здраве. Как това е заплаха за "истинските мъже"?