Жан-Пол Белмондо - френската икона, вдъхновила Тарантино и Спилбърг

Той беше ухажван от Холивуд, но дълго отказваше да играе в англоезични филми. Сравняваха го с Марлон Брандо и Хъмфри Богарт и показа, че е повече от актьор, играещ ролята на полицай в екшън-трилъри.

Един от най-обичаните френски актьори Жан-Пол Белмондо вече не е сред нас, след като почина на 88-годишна възраст. Наследството му обаче остава вечно – над 80 филма, разпростиращи се в продължение на пет десетилетия.

Жан-Пол е роден през 1933. Мечтата му е да играе на сцена и три пъти кандидатствал в Консерваторията за драматични изкуства в Париж, преди прочутото училище по драма да го одобри. Така прекарва 50-те години на миналия век в опит да изгради кариера в театъра.

За щастие на световното кино, Белмондо успява да се превърне в един от любимците на зрителите на големия екран. Всичко започва с ролята му в "До последен дъх" (1960 г.) – филм, който поставя началото на френската Нова вълна. Там Жан-Пол не е толкова гангстер, колкото някой, изгледал твърде много гангстерски филми – самозванец, чийто идол е Хъмфри Богарт.

Престъпността му се усеща повече като импровизация, отколкото сценарий, а отношението му в стил „не ми пука“ и „майната им на всички“ е запомнящо се, пише за него критикът на Variety Питър Дебрюж.

Филмът на Жан-Люк Годар представя именно Белмондо като лицето на новото поколение френски актьори и опровергава критиците в страната, които преди това смятат, че Жан-Пол не притежава нужната харизма.

Куентин Тарантино казва за него през 2013, че „Белмондо не е просто име на филмова звезда“. „Това не е просто име на един мъж. Това е име, което представлява жизненост, харизма и сила на волята“.

Уорън Бейти и Робърт Де Ниро опитват да уловят имиджа на Белмондо – съответно в „Бони и Клайд“ и сцената с „You talkin’ to me?“ от „Шофьор на такси“. Този имидж френският актьор гради в седемте години между „До последен дъх“ и комедията „Крадец“ на Луи Мал.

Може и да го причисляват към Новата вълна, но тогава той снима само три пъти с Жан-Люк Годар, като последният им филм за този период е „Лудият Пиеро“. В същото време Белмондо участва в няколко продукции с Клаудия Кардинале и в „Чочарка“ със София Лорен, които добиват огромна популярност по целия свят.

Белмондо оформя и нов тандем с режисьора Жан-Пиер Мелвил, който му дава ролята в „Леон Морен, свещеник“ от 1961 г. Там той е благочестив свещеник, тестван от привлекателна млада жена – Еманюел Рива. Година по-късно Жан-Пол снима с Мелвил „Le Doulos“ – криминален филм, който Куентин Тарантино нарича „любимия ми сценарий на всички времена“. Именно от него се е вдъхновил да създаде „Глутница кучета“ (1992).

Нещо обаче се обърква в третата им колаборация – „По-големият брат Фершо“ (1963). Мелвил е прекалено строг с актьорския състав и френската легенда Шарл Ванел няма намерение да търпи това. След скандал с режисьора Мелвил го нарича „старо копеле“, а Белмондо се намесва в полза на колегата си: „Нямаш правото да говориш така!“, казва той и посяга към Мелвил. След тази сцена Жан-Пол отказва да говори с режисьора, но 40-години по-късно прави римейк на филма, изигравайки ролята на Ванел.

Бойкотът отваря вратата на Мелвил да открие нова муза и я намира в лицето на Ален Делон. Все пак режисьорът опитва да привлече Белмондо за роля в „Червеният кръг“, където играе новият му любимец. Двамата актьори обаче са много различни – Делон е красивото момче, прикриващо емоциите си, докато Жан-Пол бързо поставя усмивка на лицето си, превръщайки главореза в съблазнител.

Все пак двамата участват заедно в няколко филма, като най-известният е „Борсалино“ от 1970 г. Оказва се, че се разбират доста добре, въпреки че пресата опитва да ги скара и да ги представи като врагове.

В началото на 60-те Белмондо прави много успешна серия от филми. Изгражда истински хит с ролята на Адриен Дюфурке в „Човекът от Рио“ – приключенска комедия, за която Стивън Спилбърг признава, че е използвал като вдъхновение за „Индиана Джоунс“. В края на десетилетието обаче Жан-Пол слага кариерата си на „пауза“ и отхвърля всеки проект, за който получава покани.

Оттам насетне започва да играе в по-малко мащабни продукции, като впечатлява с ролите на таен агент в „Професионалистът“ и на военен герой в „Ас на асовете“.

Той завинаги остава енигматична фигура, чиято чаровност може да продаде абсолютно всичко. Както казва Тарантино след „До последен дъх“ – „През следващите 20 години всички момчета, фенове на киното, лепяхме на стените си плакати с лика на Жан-Пол Белмондо“.

Най-очакваните нови филми на 2021 г.