Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
Няма човек, който да не мечтае пандемията от Covid-19 да остане в историята по най-бързия начин, а споменът за ограниченията заради коронавируса да се разсее като кошмар на колективното преживяване.
Ваксинирането е най-краткият път към нормалните социални контакти, пътуванията, работата в офис или срещите с приятели в ресторант.
Но за много хора завръщането към старите навици може да се окаже почти толкова трудно, колкото и отказа от тях през 2020. След една година в социална изолация някои се замислят дали са готови да възстановят нормите, които Covid-19 превърна в табу.
"Прекарах месеци в убеждението, че случващото се в рамките на моето Covid-уединение носи много нисък риск, а сега не съм ужасно отчаяна да се върна обратно "под слънцето", пише Катрин Уу в статия в The Atlantic, малко преди деня на втората доза от имунизацията й. "Една от причините е, че по естествен път гравитирам към по-спокойния социален живот. Но освен това се боя от поведенческия "пакет", който е събран на върха на онази малка игла. Ще ми бъде нужен цял нов набор от изчисления на риска".
Притеснението не може да се изключи автоматично с поставянето на ваксина.
Освобождаването е постепенен процес за хората, които са възприели и спазват противоепидемичните препоръки.
Ваксинираните хора могат да се чувстват по-свободни в някои нискорискови активности дори преди да се получи т.нар. колективен имунитет - например да гостуват на други ваксинирани познати, да посещават заведения на открито и др. Добавянето на тези нормални дейности към пост-Covid репертоара обаче продължава да се усеща някак странно.
"Да знаеш, че нещо е безопасно, и да се чувстваш в безопасност са две напълно различни неща", казва психологът и университетски преподавател Кенет Картър.
Свикването с определени правила за поведение през изминалата година предполага пренареждане на интуитивните рефлекси за сигурността. Пандемичният живот и неговите особености може да се внедри дълбоко в съзнанието - не просто като рутина, а като догма.
Стресът от събирането на големи групи от непознати хора на закрито (част от които не спазват каквито и да е противоепидемични правила) може скоро да стане неоснователен, но заличаването на емоционалните асоциации отнема време.
Връщането към старите обичаи може би ще е много по-лесно за онези хора, чиято професия и отговорности ги задължават да общуват в близост с другите - например лекарите.
Контактите им с пациенти се запазиха и дори се увеличиха по време на Covid-пандемията, затова връщането им към нормалния живот след ваксинацията може да стане съвсем неусетно.
Колебливостта при останалите хора, които свикнаха с home office режима, може да се обясни с несигурността, през която всички преминаваме в момента. Темпът на ваксиниране все още не е достатъчно висок, новите случаи на коронавирусна инфекция не се достигнали до нула - в държави като Индия епидемията излиза от всякакъв контрол.
Препоръките за по-свободно поведение след имунизацията се променят, докато учените продължават да изследват SARS-Cov2 и да търсят средства за борба срещу него. Постоянното следене на новата информация е уморително и претоварващо.
Мисълта "По-добре да продължавам да се пазя" може да се окаже предпочитана за някои от ваксинираните хора, поне докато не се постигне колективният имунитет.
Преценката за риска е особено усложнена за хората, които живеят в смесена среда на ваксинирани и неваксинирани или неподлежащи на ваксиниране - например деца или възрастни, които са поставени на имуносупресивна терапия.
В този случай цялото семейство трябва да адаптира поведението си, така че да не създава излишни опасности за най-незащитените си членове след цяла година на внимателни мерки.
Ако досега правилата за маските, социалната дистанция и дисциплината важаха поравно за всички - защото никой нямаше имунитет срещу болестта - ограниченията ще започнат да се профилират за отделните групи, докато не се постигне колективната защита. Възможно е те да се различават и на локален принцип, ако в дадено населено място избухне ново огнище на епидемията.
Неизбежно обществените очаквания на хората ще се разминават, което изисква проява на търпение спрямо останалите и спрямо себе си.
Ясната комуникация на базови правила за поведение би била препоръчителна както на институционално, така и на лично ниво - споделяйте на околните от какво имате нужда и какво ви кара да се притеснявате за безопасността си.
Откритото говорене относно здравето и личния комфорт не е нещо, което се случва интуитивно при някои хора, особено след месеци на мълчание и страхове. Връщането към забравените норми на социализация не е като карането на колело. Но рано или късно - то ще се случи.
