20 години от "Изгубени в превода": Филмът, който беляза "края на бъдещето"

Ако сте милениъли, родени през 80-те, вероятно ще се почувствате безнадеждно остарели, когато разберете, че сега се навършват двадесет години от премиерата на "Изгубени в превода".

Филмът, за който София Копола спечели "Оскар" за оригинален сценарий, пресъздаде света на поколението на безкрайните възможности и безкрайните кризи.

Героинята на Скарлет Йохансон е младо, красиво и интелигентно момиче, с диплома от Йейл, приятелят ѝ е известен светски фотограф и благодарение на това има възможност да пътува до другия край на планетата - в 5-звезден хотел в Токио.

Единственият човек, с когото главната героиня Шарлот може да сподели самотата, меланхолията и безсънието си, е възрастен актьор (Бил Мъри), който е в Япония заради скъпа рекламна кампания за уиски - достатъчно скъпа, за да го принуди да потисне културния шок и самосъжалението.

Близостта, която двамата откриват в един напълно отчужден свят, не е нито изцяло платонична, нито изцяло романтична - тя е уловена за миг магия, която прави "Изгубени в превода" един от най-красивите филми, правени някога.

Финалът му е абсолютна енигма, която само Бил Мъри, Скарлет Йохансон и София Копола биха могли да разгадаят, както отбелязва Esquire в своя статия по повод юбилея.

Днес трудно ще видите подобен филм - героите на Копола са твърде "привилегировани" за Холивуд, нейният прочит на японската култура вече се тълкува като твърде стереотипен и дори подигравателен.

Но не това е смисълът на "Изгубени в превода".

Този филм е нещо повече от сумата на своите отделни елементи, пише в "Гардиън" фотографът и журналист Джони Питс, който решава да тръгне по следите на София Копола по улиците на Токио със стар лентов фотоапарат и да отговори на въпроса защо този филм остава толкова силен 20 години по-късно.

"Изгубени в превода" се появява в десетилетието, което символично започна с терористичните атаки на 11 септември 2001 и завърши със световната финансова криза от 2008.

2003 г., когато филмът излиза на екран, беше годината на появата на социалната мрежа MySpace. Войната в Ирак тъкмо беше започнала. Владимир Путин се заиграваше с идеята за присъединяване на Русия в НАТО. Мултикултурализмът все още не беше мръсна дума.

Ако 2000-та година обещаваше ново бъдеще на мир за все по-глобализираната планета, последвалите събития провалиха тези очаквания с гръм и трясък.

Либералната левица по света имаше властта, но изгуби връзката си с хората, пише Питс в статия за "Гардиън". Поколението Х, което претендираше да е общност на контракултурни номади и рейвъри през 90-те, се "продаде" на системата. Милениълите се оказаха поколението, което изпусна последния влак.

"Провалите от онези години, от които се разсейвахме с четене на "Алхимикът" на Паулу Коелю или с чилаут-компилации и с албума на Air "Talkie Walkie", проправиха пътя на последвалата антиутопия - времето на осакатяващите бюджетни съкращения, Тръмп, Brexit, Covid, растящото осъзнаване за климатичната криза, войната в Украйна, разделението в социалните мрежи.

Вероятно именно потискащото бреме от разочарованията в последните 20 години прави "Изгубени в превода" по-завладяващ отвсякога, казва Питс.

Покойният изследовател Марк Фишър описва 2003 г. като годината, в която бъдещето умира - това е и годината, в която излиза филмът на София Копола.

По-лесно е да си представим края на света, отколкото края на капитализма, пише той. Според Фишър филмът "Children of Men" от 2006, в който действието се развива две десетилетия напред в бъдещето и показва общество без деца, всъщност поставя въпроса:

Какво ще се случи, ако младите вече не са способни да произведат изненади?

Под "младите" той има предвид онова поколение на аполитични, обсебени от звездите зомбита, чийто единствен бунт се изразяваше в това да търсят мъгляви препратки към миналото и да ги носят, отпечатани на тениски.

Стерилността на това поколение се обобщава от критика Марк Грайф, който пише за края на хипстърската ера: "Тя не роди велика литература, но се справяше добре с шрифтовете".

"Звучи драматично и депресиращо, но за мен "Изгубени в превода" представлява края на бъдещето. Тогава за последен път видях нещо, което истински ме изненада. Във филма нямаше крещяща новост или протест, но деликатната непокорна конфигурация от елементите му създаваше нещо, което светът не беше виждал досега", пише още Джони Питс.

"Изгубени в превода" е недооцененият връх на вълната от гениални проблясъци на творци от Поколението Х, която започва от филми като "Дони Дарко", "Експресно фото", "Kill Bill 1 и 2", "Боен клуб", "Мементо", всичко на Гаспар Ное, Мишел Гондри и Спайк Джоунз, "Невероятната съдба на Амели Пулен", "Американски прелести" и "Американски психар". Каквото и да мислите за тези филми, те преобърнаха очакванията на зрителите с главата надолу", пише той

Операторът на "Изгубени в превода" (който е работил и по "Да бъдеш Джон Малкович" и "Адаптация") Ланс Ейкорд също споделя пред автора, че на фона на филмите от 1999-2004 г. днес трудно може да се намери нещо сравнимо по качество.

Но Ейкорд казва, че трудно може да постави "Изгубени в превода" в какъвто и да е период или жанр.

"Този филм е вечен", казва той.

Особеността, която той помни, е във визуалната техника, чрез която София Копола създава историята.

"Когато прави филмите си, тя си представя поредица от индивидуални образи, които са определящи за разказа. Не разчита на диалог или на обрати в сюжета, а пресъздава онова, което героите чувстват, чрез специфичен кинематографичен език. Това е съвсем различна форма на разказ и изпитвах невероятно удоволствие да улавям нейните визии с камерата си - като образа на Бил Мъри на леглото, облечен в юката, например", спомня си операторът.

Вярно е, че София Копола не използва нито един от триковете на режисьорите от своето поколение (предимно мъже) - няма авангардна игра с камерата.

Всъщност филмът е заснет основно на Aaton 35-III с 35-милиметрова лента - камера, която Жан-Люк Годар поръчва с указанието да се побира в жабката на колата му. Апаратът се оказва удобен и за дискретно снимане по улиците на Токио през нощта.

Авторът обръща специално внимание на емоцията, която изпитва при гледката на смелия начален кадър в "Изгубени в превода".

Китарен риф на Кевин Шийлдс звучи на фон, докато операторът показва близък план на гърба на лежащата Скарлет Йохансон с розово бельо.

Въпреки че кадърът наподобяваше нещо, което можеше да се види в мъжките списания по онова време, цветовата палитра и деликатността сякаш бяха от друго измерение, пише Питс.

Копола казва, че се е вдъхновила от хиперреалистичните картини на Джон Касер от 70-те години, но тя успява да подчини мъжкия поглед, невидимо присъстващ в неговите произведения, и да го превърне в нещо отчетливо женствено.

Розовото бельо е една идея по-голямо, бледосиният пуловер от мерино вълна е една идея по-небрежен и комфортен, тялото е една идея по-реалистично от онова, което бяхме свикнали да свързваме с първосигналната мъжка фантазия в десетилетието на прашките, изкуствения тен, силиконовите гърди и анорексичните кореми, коментира Питс.

Финото женствено усещане, което София Копола внася във филма, е вдъхновено и от друг артист - младата японска фотографка Хироми Тошикава, по-известна като Хиромикс, която става популярна през 90-те.

Много преди епохата на Instagram тя показва вътрешния свят на момичетата, който Копола силно припознава. Двете се срещат в Япония - страна, в която момичешката култура е доминираща по онова време. Копола се връща в Лос Анджелис и се опитва да събере всички свои впечатления в общ сюжет за филм.

Хиромикс си спомня за онова време със смесени чувства. В онзи момент Япония се намира в икономическа криза, но това води до смяна на караула във властта - а фотографската професия, която дотогава е преобладаващо занимание за по-възрастни мъже със скъпи апарати, започва да дава път на по-младо поколение млади жени. Те създават и културата на моментните снимки от компактните фотоапарати с 35-милиметрова лента.

Един от тях Yashica T4 остава завинаги свързан с дискредитирания моден фотограф Тери Ричардсън, който подобно на Ръсел Бранд се превърна в неприятен спомен за "гадните нулеви години", както The Economist наскоро нарече първото десетилетие на века.

Хиромикс запазва добри отношения със София Копола, но 20 години след "Изгубени в превода" смята, че режисьорката може да е разбрала погрешно нейното творчество.

Колебливите оценки се повтарят и от други японци, които присъстват в лентата.

Питс се среща с Акико Моноу (момичето, което пее караоке заедно с Бил Мъри), Акира Мацуи (професионален скейтър, който се появява във филма), както и с хора от ръководството на прословутия хотел от филма Park Hyatt Tokyo.

Всички те имат скъпи спомени от снимачния период, но когато виждат готовия филм, остават учудени от "преувеличеното" представяне на японските образи - например, крещящия режисьор на рекламата.

Това, което Мацуи смята за реалистично, е пресъздаването на нощния живот в Токио - за което тогава помага Фумихиро Хаяши ("Чарли Браун"), редактор на култовото японско списание Dune.

В тези сцени се появяват хора като основателя на модния бранд Hysteric Glamour Нобухико Китамура, известния дизайнер и музикант Хироши Фудживара, фотографката Хиромикс, собственици на галерии, артисти и др. - Фумихиро Хаяши е човекът, който прави връзката между ъндърграунд културата и мейнстрийма.

Той запознава и София Копола с японската сцена през 90-те.

Копола разказва, че Хаяши е бил първият човек, който я е наел за снимки и е проявил интерес към оригиналната ѝ гледна точка. Това ѝ е дало смелост да снима първия си филм и да преоткрие себе си след критичните оценки за ролята ѝ в "Кръстникът 3", сниман от нейния баща.

Далеч от Холивуд София Копола намира място, в което да започне отначало.

Питс все пак си задава въпроса - защо "Изгубени в превода" продължава да резонира толкова дълбоко, ако оставим настрани носталгията по несъстоялия се романтизъм на света?

Оказва се, че авторът не е сам - "Какъв е смисълът на "Изгубени в превода?" се оказва един от най-популярните въпроси в Google, свързани с филма.

Отговорът на София Копола: "Филмът започна с желанието ми да направя нещо, посветено на преживяванията ми в Токио в онзи момент и на чувството, което този период ми даде. Странстването, отдалечеността от дома и вълнението от откриването на нещо ново. Всичко е свързано с определено настроение, определено чувство - опит за улавяне на усещането ми от онова време. Бях изненадана колко много хора го припознават, защото то беше нещо много лично. Мислих си: "Кой се интересува от една привилегирована млада жена, която не знае какво прави с живота си?". Но за мен истинският смисъл беше във връзката. Мисля, че всички търсим точно това. Неочакваните моменти на свързването".

Точно така. В "Изгубени в превода" е кодирана онази преходна меланхолия, която чувстваме в определени моменти от живота си, когато една епоха си отива, но другата все още не е започнала, пише аваторът.

Той цитира книгата "Бъдещето на носталгията", в която литературоведът Светлана Бойм разделя носталгията на две категории - които не са задължително взаимоизключващи се.

Носталгията може да бъде реставрираща - опит за повторно изграждане на въобразеното минало, което никога не е съществувало, носталгията, от която национализмът черпи сили.

Вторият тип, рефлексиращата носталгия обаче може да е по-здравословна. Тя се вглежда в двусмислието на човешкия копнеж и желание за принадлежност, без да бяга от противоречията на модерността. Реставриращата носталгия защитава абсолютната истина, а рефлектиращата носталгия я поставя под съмнение. Тя обича детайлите, а не символите, пише Бойм.

Детайлите са онова, което карат хората да се връщат отново към "Изгубени в превода".

Като крехката лаконична красота на пътуването във времето, в което смартфоните не съществуваха.

Сцените, в които Шарлот е сама в хотелската си стая и слуша диск на Beck, докато гледа хоризонта на Токио или мечтае в леглото си, са сред най-вълнуващите и трогателни моменти във филма.

Днес Шарлот щеше да лежи и да скролва в социалните мрежи - в никакъв случай нямаше да се запознае с Боб.

"Липсва ми тази бавност, която италианските предшественици на Копола биха нарекли otium divinorum: божествено безделие. Липсва ми колебанието и идеята, че ако Шарлот и Боб бяха истински хора, преживяванията им щяха да се запазят само в лични спомени и полароиди. Липсва ми обещанието за нещо хубаво в онези неочаквани запознанства.

През 2023 г. WhatsApp групите ми са формирани около любовите и приятелствата ми. Алгоритмите ме тласкат към затвърждаване на предварителните ми нагласи. Netflix ми препоръчва филми, които смята, че ще харесам, според филмите, които вече съм гледал", пише Джони Питс.

Но нищо от това не може да се сравни с дългогодишните приятелства, които се завръзваха неочаквано при пътуванията от времената преди интернет - когато се оказваш далеч от вкъщи и започваш разговор с непознат, защото просто няма какво друго да правиш.

Хегел смята, че всяка епоха съдържа специфична мъдрост, а носталгията е желанието да запазиш доброто от миналото.

Ключът не е в това да искаш да се върнеш назад, а да постигнеш баланс в настоящето, смесвайки най-добрите елементи от всяка ера и отказвайки се от най-лошото.

20 години по-късно София Копола не иска да промени нищо в "Изгубени в превода": "Филмите ми са такива, каквито са. Беше друго време и е хубаво да се връщам в него чрез филма".

Това може да се каже и за поколението, което прекара младостта си в онова десетилетие. Беше друго време. Хубаво е да се връщаме в него чрез филмите. Но само чрез филмите, пише Питс.