"Ако някое момиче ме чува: Бягай надалеч". Истинските истории на домашното насилие, събрани в "Ден"

Това не е филм на ужасите. Не е и поредната черна хроника с кратка сводка за жена, убита от партньора си в пристъп на ярост, ревност, пиянски делириум.

Това са истинските истории за кошмара, който представлява домашното насилие във всички негови форми - не просто среднощните побоища, но и психическия терор, и ужасяващата самота от изоставянето от родителите в най-болезнения момент на слабост.

Димитър Панайотов и Александър Николов от "Ден" са автори на много силен нов документален разказ, който наистина заслужава да се види.

В него те са събрали портрети на няколко жени, които са се спасили - и горчива равносметка за онези, които можеше да се спасят, ако имаха помощ.

Историята им показва колко лесно всеки може да се попадне в капана на насилието и че излизането от него понякога е въпрос на живот и смърт.

Много от героините им са били бременни или са отглеждали малки деца във времето, в което е започнал ужасът от мисълта как ще преживееш идващата нощ.

Други - най-вече млади момичета от ромски семейства - са възпитавани в силно патриархална среда, в която насилието у дома е било норма, жената е изцяло зависима от мъжа си, дори собственото ѝ семейство заема страната на съпруга-побойник, вместо да повярва на разказите за издевателствата върху нея.

Покъртителен е разказът на Господинка - изоставяна няколко пъти от родителите си в социален дом, откъдето започват десетилетия на преживени злини. Днес тя е майка на три пораснали деца, едно от които е болно от епилепсия и шизофрения. На 47 г. тя вече се справя сама с грижите за себе си и близките, които разчитат на нея.

Но продължава да носи в себе си болката от липсата на обич от собствената ѝ майка, която я е принуждавала да живее с мъже, които тя не иска.

"Ден" показват и огледалната история - на майката, която е допуснала дъщеря ѝ да бъде убита от насилника си въпреки многократни призиви за помощ.

Насилието не се влияе от социалния статус.

Някои от жертвите му - като 29-годишната Цветелина - са жени със стабилна кариера, образовани и финансово независими. Връзката с насилника може да започне като приказка, с вяра, че това е срещата с любовта на живота.

Цветелина не преживява физическо, а тотално психическо смазване от партньора си, което я води до клинична депресия, паникатаки и хранително разстройство.

От спокойна и уверена жена тя стига до ситуация, в която обмисля да посегне на живота си. Самата тя описва постоянните пикове на допамин ("хормон на щастието") и кортизол ("хормон на стреса") във връзката с човек с нарцистично разстройство като нещо сходно на пристрастяване към наркотик.

"Ако някое момиче ме чува, искам да кажа: Не търпете това. Не се заблуждавайте, че той ще се оправи или че ще стане по-добре. Няма. Ще става само по-зле. Тръгнете си. Бягайте надалече", казва тя в интервюто за "Ден".

Бягството е и спасението на Добромира - майка на две деца, която е пребивана жестоко и контролирана психически от бащата на по-малкото си дете. Планът ѝ да си тръгне наистина напомня на филмов сценарий, който никой никога не бива да преживява.

За други момичета от разказа на "Ден" изходът никога не идва приживе. Журналистите проследяват и работата на организацията "Мисия Криле", чиито членове сами влизат в кварталите и домовете, в които жените страдат от системно насилие, но не смеят да потърсят помощ - защото нямат подкрепяща среда.

"Изключително важно е всички жени, които са в това положение, да осъзнаят, че онова, което им се случва – не е нормално отношение. Никой не заслужава такова отношение. Затова е толкова важно по темата да се говори".

Горещият национален телефон за подкрепа на хора пострадали от домашно насилие е 0800 1 86 76.

Анонимен - 24/7.

Той е консерватор, тя е либерална: Защо младите жени и мъже се отдалечават все повече?