През 2016 г. Роб Райнър снима Being Charlie - мрачен филм за зависимостта, който заема особено място в кариерата на режисьора, чието име стои зад едни от най-емблематичните заглавия в американското кино.
Филмът е създаден в съавторство със сина му Ник Райнър и е вдъхновен от отношенията баща-син и от личния опит на Ник с наркотичната зависимост. Девет години по-късно Being Charlie се връща в публичния разговор по ужасяваща причина: срещу Ник ще бъдат повдигнати обвинения за умишлено убийство на баща му Роб Райнър и майка му Мишел Райнър. Обвиненията, ако бъдат доказани, предвиждат доживотен затвор без право на замяна или смъртно наказание.
Историята във филма започва с Чарли - син, който напуска рехабилитационен център в пустинята, само за да открадне първите наркотици, до които се докопва: рецепта за оксикодон на възрастна, болна жена.
До момента, в който на автостоп стига обратно до Лос Анджелис, родителите му вече са го записали в нова програма, а консултант от нея го чака в хола. Майката е по-мека и състрадателна, но бащата Дейвид, холивудска знаменитост, която се кандидатира за губернатор, ясно дава да се разбере, че би предпочел проблемът със сина му да бъде „разрешен“ преди началото на кампанията.
И Роб, и Ник Райнър неведнъж подчертават, че филмът е художествена измислица. В общо интервю с двамата Ник обяснява, че макар зависимите да вършат „неприятни“ неща, не е искал собствените му конкретни провинения да бъдат показани на екран.
В същото време признава, че историята е базирана на личния му опит и следва същите очертания: рецидиви, нови начала, поредни сривове.
Син с неограничени ресурси, който не успява да се излекува. Родители с неограничени ресурси, които не успяват да помогнат. „Опитахме всичко. Не знаем какво друго да направим“, казала Мишел Райнър на близък приятел преди години.
Being Charlie не е особено добър филм и именно това го прави още по-болезнен. Трудно е да си представим Роб Райнер да застане зад този проект, ако сценарият не беше написан от собствения му син. Персонажите са плоски, наблюденията често звучат банално. Почти всички рецензии отбелязват, че Чарли, героят, на когото зрителят би трябвало да съчувства, изглежда надменен и жесток.
Но сценарият е на сина му, а Роб Райнер го режисира. Проектът означава няколко месеца съвместна работа, в които той е знаел къде е Ник и че синът му е в безопасност - негова собствена, кинематографична версия на рехабилитация, когато всички останали са се провалили, пише The Washington Post.
В ретроспекция съвместните им интервюта са съкрушителни. Всяко от тях е Роб Райнър, който се опитва да издигне сина си, нарича го „блестящ“ и „неверооятно талантлив“, настоява, че работата по филма е била най-пълноценното творческо преживяване в живота му и че би работил с него отново „без колебание“.
Критик от Chicago Sun-Times отбелязва в една от по-меките рецензии, че Being Charlie вероятно ще бъде „запомнен повече като опит за изцеление на едно семейство, отколкото като филм с реално въздействие“.
Последната сцена на Being Charlie се развива в кухнята на семейната къща на брега. Дейвид открива Чарли, който е избягал там предната нощ. Пита дали може да седне. „Това е твоята къща“, отговаря Чарли безразлично. Разговорът не върви. Накрая бащата започва да се извинява - за това, че се е доверил на психолози, настоявали за „строга любов“, за това, че е изпращал сина си от една рехабилитация в друга. Казва му, че го обича. Казва му: „Предпочитам да си жив и да ме мразиш, отколкото мъртъв на улицата. Какво искаш да направя? Кажи ми какво да направя.“
„Не те мразя. Не те мразя“, отговаря Чарли и тези думи са достатъчни, за да разплачат бащата, който хваща сина си в отчаяна прегръдка.
През цялата сцена погледът остава върху Дейвид - баща, който е гледал как синът му се разпада отново и отново, баща, който би направил всичко, абсолютно всичко, включително да поеме вина, която не е негова, със съзнанието, че утре синът му може отново да е на улицата, може да е мъртъв. Или нещо още по-страшно, което никой от двамата не е в състояние да си представи.
„Какво искаш да направя?“, моли той. „Кажи ми какво да направя.“
Трагедията отвори болезнената тема за зависимостта и семейното безсилие. Под новините за убийството в Instagram се появиха стотици коментари от американци, които разпознават историята като плашещо позната. „И в моето семейство има такъв брат“, „сестра“, „братовчед“, пишат хора, които разказват за близки с тежки зависимости и психични разстройства вследствие на наркотична употреба - за хора, които с времето са станали неузнаваеми дори за собствените си семейства.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
