"Чужденецът" на Озон: Трябва ли да виждаме лицето на смъртта

Има ли значение дали ще убиеш човек с един куршум, или с пет?

Какво точно е любовта? Да пребиваш кучето си, а след това да плачеш неудържимо за него, когато то избяга. Или да копнееш по тялото на жена, да намираш успокоение във формите му? Да споделяш мълчанието с някого? Да заравяш глава в аромата на възглавницата ѝ?

Важно ли е да казваш “обичам те”, когато никой не знае какво означава това.

Какъв е смисълът на живота - да стигнеш финалната права и да чакаш Господ да ти даде милост. Или да я даде на близките ти, ако имаш такива?

Въпроси, които минават като черно-бели нишки през красивия и дълбок филм на Франсоа Озон по романа “Чужденецът” на Алберт Камю и с който в петък беше открит фестивалът “Синелибри” в зала 1 на НДК.

Филмът се придържа на само до текста на романа, но и до стила на Камю - кратки изречения, изненадващи.

Въпреки че още в първите кадри Озон дава политическия контекст на Алжир - колония на Франция през 40-те години на миналия век - чрез включването на документални кадри, водещи в “Чужденецът” са екзистенциалните въпроси за личността.

Море, секс, слънце и красиви млади тела не е формула за щастлив край - нито в изкуството, нито в живота.

Филмът на Озон е удоволствие за гледане както естетически, така и драматургично. Последната му част е една идея по-слаба, но това не разваля общото усещане за филм, който трябва да се преживее.

Всички сме със смъртни присъди още от раждането си, казва Мьорсо, героят на Камю (Бенжамен Воазен в ролята). Има ли значение дали си умрял днес или вчера, на фона на факта, че не си жив?

Не е ли тялото това, което губим със смъртта - следователно не е ли то връзката ни с другите? Не са ли и предметите света ни? Да преброиш на ум вещите в стаята си, когато ти е отнета свободата и не си там, е онова, което те връща към живота?

Живеят ли хора в създадено за тяхно успокоение лицемерие - в което плачат за майка си като умре (“Човек има една майка”), женят се, защото обичат, без да е ясно какво е да обичаш, имат куче, когато вече нямат жена.

В света на Камю в Алжир през 1938 г. жената не е по-различна от кучето. Можеш да я пребиваш като куче, но има значение колко точно си плакал на погребението на майка си, дали си видял тялото ѝ и си отишъл на гроба. По това хората раздават присъди.

Разстройват се от смъртта и “няколко дни не са същите”, чува Мьорсо в дома за възрастни, където е умряла майка му.

Но има ли значение изобщо какво казват хората? Трябва ли да имаш отговор на въпросите им. “Не знам” не е ли най-честният отговор. Той е и най-често употребяваният от Мьорсо, който не говори, когато няма какво да каже.

Това не е филм, за който може да се пише в дълги изречения, защото въпросите са кратки, а отговори няма. Въпреки че Франсоа Озон дава пространство на мълчанието, то също говори. Така както Мари (Ребека Мардер) и Мьорсо си говорят мълчейки.

Обитаваме ли свят, в който ни е страх да кажем истината, за да не се разпаднат социалните норми, на които той почива?

Трябва ли всичко, което ти се случва в живота, да е плод на амбиция и не е ли съдбата ни много по-силно подвластна на един слънчев лъч, който може да промени всичко. Така Мьорсо става убиец, без да е имал намерение да е такъв.

Кадърът преди убийството се запечатва в главата на гледащия. Мьорсо ходи по пясъка: вдясно е морето, вляво плажът, а пяната, която се образува там, където водата убива своето движение, е сякаш линията между живота преди и живота след. Същото както острието на гилотината - присъдата, която получава Мьорсо, малко след като адвокатът му го е успокоил, че ще бъде помилван.

Трябва ли да казваме на хората това, което те искат да чуват? Защото го очакват.

Обществото е построено на лицемерие. То раздава правосъдие, качено на пиедестала му - адвокатът говори от твое име и от първо лице, без да те познава.

Води се процес за убийството на човек без име.

Все пак Озон решава да му го даде - показано е, без да е изречено. Виждаме го във финалните кадри, изписано на плоча на гроба му.

И крайна сметка сюжетът “Killing an Arab” - акт, който носи досада, но не и съжаление - не е ли гледна точка и днес, почти 100 години по-късно.

Ако не сте сигурни в препратката към времето, разказът на Озон завършва с "Killing an Arab" на The Cure. Песента е от 1980 г.

"Чужденецът", "Бугония", "Магьосникът": най-интересното от фестивала "Синелибри"