"Тук ако правиш фалшив, кичозен патриотизъм убиваш Алеко Константинов, убиваш Левски, убиваш Ботев". Посланието на писателя Георги Господинов дойде в първия ден от 2023 г., когато бе и 160-ата годишнина от рождението на Алеко Константинов.
Поводът беше почетен нетрадиционно - на крак пред паметника на Щастливеца на столичния бул. "Витоша". Сред организаторите, участващи в каузата "Граждански патриотизъм", които събраха писатели, актьори, интелектуалци и граждани, за да говорят за Алеко и патриотизма, бе проф. Александър Кьосев. Актьорът Руси Чанев чете откъси от "Бай Ганьо", а и други имаха възможността да споделят любими цитати.
"След 5 дни ще честваме рождения ден на друг българин, на Ботев. Ботев казва нещо по темата с патриотизма: преди всичко трябва да сме човеци, а после българи и патриоти. Ботев го казва, никой не може да излезе срещу Ботев, нали, патриоти?", каза още Господинов.
Проф. Александър Кьосев заяви, че има истински и фалшив патриотизъм, а Алеко е образецът, по който се учим и различаваме кое е истинското и кое - фалшивото.
На въпрос кой патриотизъм преобладава в България - на Алеко или на Бай Ганьо, проф. Кьосев каза, че преобладава този на Алеко.
"Но той е мълчалив, работен, той е практическа грижа за страната, а другият е креслив и много видим и по тази причина създава усещането, че е повече, но това не е вярно", повтори проф. Кьосев.
Според него най-важният завет е, че Алеко Константинов не мрази своя Бай Ганьо, не го презира, а го критикува, понякога му се присмива, но въпреки това изпитва дълбока емоционална връзка с него.
"Те са в една общност, те са българи и Алеко Константинов иска да се грижи за своя Бай Ганьо, друг е въпросът дали обратното е вярно", допълни професорът.
Писателката Здравка Евтимова говори за съвременните интерпретации на "Бай Ганьо". "Какво би могъл да направи човекът, който не се е трудил, който е спуснат с парашут на някое топло местенце, но няма знанията или уменията за него? Има два пътя: единият е да хвали началника си и да си остане на службичката. Втората посока на трансформацията, която има съвременният Бай Ганьо, е да бъде доносник, това е още по-отвратително, още по-отблъскващо и Алеко Константинов и в гроба го усеща", каза тя. И завърши речта си с думите, че "в нашите ръце да направим нашите деца, за които треперим, когато вдигнат температура, кашлят или нещо по-лошо, никога да не стигат до раболепието никога да не стигат до доносничеството".
В честването на Алеко се включиха още Михаил Неделчев, Алек Попов, Калин Терзийски, Иван Ланджев и др.
А по повод 160-ата годишнина от рождението на големия български писател, публикуваме неговия фейлетон "Честита Нова година", подписан на 2 януари 1895 г.
Приятно четене!
Честита Нова година
Веселих се и аз заедно с другите, изпратих Старата, посрещнах Новата година и най сетне, кажи-речи къде съмване, прибрах се в килията си с няколко лева в жилетката. Под тежестта на благопожеланията и на обилните възлияния заспах моментално. Едва ли три часа съм спал, когато едно силно почукване на вратата ме събуди, отворих си очите. Времето прекрасно, като че пролетна сутрин. На вратата пак: чук, чук, чук!
Кой там — попитах с не съвсем мелодичен глас.
Дръжката на вратата скръцна и една фигура в униформа подаде плахо главата си: „Честита Нова година!“
— Благодаря. Какво има?
— Нищо — отговаря благопожелателят и без церемонии влиза в стаята, пристъпва до леглото ми и подава една карта, върху която прочетох думите: „Честита Нова година. — От раздавача на простата кореспонденция еди-кой си.“
— Я ми подайте жилетката оттам — казах аз с достойнство, но свят ми се зави веднага.
Раздавачът хвана жилетката ми от долния край и всичкото ми богатство се изтърси на земята. Той се наведе и прибра монетите.
— Колко има там?
— Три лева и 25 стотинки.
— Вземи двата лева и другите остави на масата — казах аз важно, но сам си зная какво усилие ми струваше този тон.
— Сбогом. Със здраве.
Ами сега? Всичко на всичко ми остават един лев и 25 стотинки. Па като ще се проточат сега: „на препоръчаната кореспонденция“, „на телеграмите“, разни разсилни, коминари, дечурлига. Да не им дадеш бакшиш, ще си помислят, че си скъперник; да им кажеш, че нямаш пари — няма да ти повярват: как е възможно такъв важен господин да няма пари. А пък трябва да се заварди и престижът… Noblesse oblige![1]… Боже мой, какво фалшиво възпитание! Какво жалко тщестлавие…
— Чук, чук, чук!
— Кой е там? — питам аз с гласа на заварен престъпник.
— Аз съм господине — обажда се някой зад вратата и влиза раздавачът на телеграмите, един прегънат от старини бедняк.
Бедняк! Чунким аз съм претрупан с богатства!
— Честита Нова година!
— Благодаря. Я виж там на масата, има ли пари — казвам аз с глупаво престорен глас, като че не зная за печалния остатък от един лев и 25 стотинки.
— Има само един лев и гологани.
А-ха! Само! Значи ще бъде недоволен от един лев.
— Е, че кой ще става сега. Вземи лева, аз сетне, друг път… — казах аз сконфузен от дъртата лъжа. „Кой ще става сега!“ Чунким като стана, че злато ще нарина. Флашиво, глупаво, ама на, иди изкоренявай следите на изкълченото възпитание.
Старикът излезе. Аз се предадох на философски размишления. Винаги, като остана без пари, аз се предавам на философски размишления и тогава най-много се усилва желанието ми да ощастливя България и ако е възможно, цялото човечество.
— Чук, чук, чук!
Ами сега! 25 стотинки! Аз се престорих на заспал и (срам не срам, ще ви призная, за да накажа сам себе си за своята фалшивост) почнах да хъркам… Ребята! Да бяхте чули как хърках! Хърр… мърр… Че като ме загъделичка нещо по гърлото, че като се изкикотих, ама как!… Запуших аз устата си с възглавницата, ама късно беше вече…
— Чук, чук, чук! — и с чукането заедно скръцна вратата и няколко деца със суровакници нахълтаха в стаята ми… В този същия миг отварят се другите врата и слугата ми носи чай и „Честита Нова година!…“
Аз кипнах. (Я съм кипнал, я кой знае, ама какво ще правиш… Nobles oblige!…)
— Какво се врете тука бе!… Защо пущаш тия хлапета в стаята ми?
— Аз рекох чай…
— Чай! Какъв чай? Кой ти е поръчал чай? Нали знаеш, че спя още!
— Аз чух, че се изсмяхте и помислих, че…
— Мислиш ти! Ти нищо не мислиш! Днес ли намери да ме сърдиш? — Ами вие какво търсите тука — извиках на стреснатите дечурлига. — Хайде вън! Защо ме будите без време…
Без време! Часът беше единадесет. Слава богу! Тази тактика излезе сполучлива. Децата избягаха и слугата изчезна с извинения, че ме е събудил.
Да остана повече в стаята си беше немислимо, затова рискувах да се подвъргна на нови неловкости и да измислям нови фалшивости за… съхранение на престижа…
Облякох се, взех останалите 25 стотинки и право в кафенето. Не успях да седна, току един от служителите се наведе над ухото ми:
— Какво обичате да вземете?
Чак сега я опръскахме! Кой ме караше да влизам в кафенето? Съвсем ми излезе от ум тая пуста Нова година.
— Благодаря, нищо не искам.
— Едно кафе, един чай, един ликьор — нарежда келнерът съблазнително.
— Не, благодаря.
Оттегли се служителят. (Ох-х! Слава богу)… и след една минута ми поднесе една паничка, вътре картичка с „Честита Нова година. От келнерите на кафене България!“ Благодарим! Аз почнах уж разсеяно да напипвам един след друг всичките си джобове, дано, рекох, се е завряло негде някое левче… Няма! Хеле, за мое щастие, зададе се една компания приятели, насядаха около моята маса и един от тях, новопроизведен майор, почна да черпи за производството. Нейсе! В гюрултията, с приятелите заедно изкачих се от кафенето, ама като излизах струваше ми се, че някой върви след мене и иска да ме хване за палтото. Едва-що излязохме на улицата, един пощальон ми подава писмо със закъсняла дата; види се, нарочно е забавено, за да ми се поднесе с „Честита Нова година“. Казах на пощальона, че приемам поздравления не на улицата, а дома си, и се отървах лесно и както виждате, с благовиден предлог…
Отворих писмото… Я ми кажете вие, обикновени смъртни, получавали ли сте някой път такива писма, като следующето:
Многоуважаеми г-н А. Константинов,
Това скромно писмо е от уважающия и почитающия Ви Ваш любим Ганю Сомов, върху плещите на когото въздигнахте тъй талантливо създадения от вас герой Бай Ганю Балкански, славата на когото, заедно с неговата и Вашата, се прочу, прослави и прогърмя по всички градове, паланки, колиби, мандри, воденици и въобще навсякъде. Между това истинският, живият Бай Ганю Балкански сега засега се намира в твърде окаяно материално състояние и се свива от сиромашия и немотия тогава, когато се разправя и весело приказва за неговите нескончаеми дълги пътешествия заедно с препасаното на кръста розово масло, по Америка и из Европа, и за още по-нескончаемите смехории, които той произвожда в разказите Ви. Авторите обичат героите си, особено пък ако те са живи. Следователно, аз ще се надея, уважаеми г-н Константинов, въз основа на тази обич, че Вий няма да изпуснете случая срещу наступающите Рождествени празници да се смислите за живия Ваш Бай Ганю, чист православен християнин, и да го подарите с нещо, изпратено например с един пощенски бон, с което, след като си види масрафа за Коледа, да може заедно с другите почитатели на създадения от Вас Бай Ганю да пие за славата и величието на автора му. Амин!
Прочее, ще се надея на милосърдието Ви. Адресът ми е Ганю Сомов, Казанлък.
Казанлък, 9. XII. 94 г.
Ганю Сомов.
(Подписът „Ганю Сомов“ беше написан с едва разчленяеми йероглифи, а писмото чисто с друга ръка.)
Прочетох това писмо и ми домъчня. Съжалих господина Сомова, но не бях в състояние да му помогна. Кое ли даскалче, кое ли чиновниче се е подиграло с него. Аз на негово място би хванал туй чиновниче или туй даскалче за ухото и би му казал: „А бе, кюлхане, защо се подиграваш с фукарията.“
Господин редакторе, честита Нова година!
София, 2 януари, 1895 г.
Алеко Константинов
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
