Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
В „Хамнет“ няколко пъти се повтаря фразата „дръж сърцето си отворено“. Ако я чуя извън киносалона, вероятно бих я отписала като едно от онези утешителни клишета, които звучат красиво, но са празни. Език на съчувствието, когато му липсват точни думи за болката. Във филма на Клои Жао (Nomadland) обаче тази реплика не е сантиментална формула, а болезнено усилие. Не е обещание за „излекуване“, а настояване да останеш жив и уязвим, когато цялото ти същество крещи обратното.
Може би именно затова основното обвинение, което се появи в една широко обсъждана рецензия на The New Yorker - дали „Хамнет“ не е „highly effective grief porn“ - ми се струва едновременно предвидимо и показателно. Предвидимо, защото всеки филм, който отказва да предпази зрителя от скръбта, рискува да бъде заподозрян в манипулация. Показателно, защото зад тази подозрителност стои не само критическа бдителност, а и по-дълбоко културно неудобство: доколко сме способни да гледаме траура в очите, без да го редуцираме до „ефект“, „трик“ или „сълзлива експлоатация“.
При Клои Жао скръбта не е ефектен механизъм, който натиска точните емоционални бутони. В „Хамнет“ тя е атмосфера - въздух, който постепенно става по-плътен и по-труден за дишане. Смъртта не идва като внезапен драматургичен удар, а като състояние, което бавно завладява дома и всекидневните жестове; което променя начина, по който хората се движат из стаите, докосват предметите, гледат децата си, понасят мълчанието.
Този подход е пряко свързан с личния интерес на режисьорката към темата за смъртта и към начина, по който хората я преживяват. В подкаста The Interview на The New York Times Клои Жао разказва, че страхът от края я е съпътствал през целия ѝ живот и е оформял отношението ѝ към близостта и загубата. Да обичаш „с отворено сърце“, казва тя, означава да приемеш риска от раздялата.
Именно този страх я отвежда към обучение като дула на смъртта. Подобно на дулите при раждане, тези специалисти оказват емоционална, духовна и практическа подкрепа на хора в терминален стадий и на техните близки, като ги съпровождат в процеса на подготовка и сбогуване. Жао разказва, че е завършила базов курс във Великобритания и че този опит влиза пряко в начина, по който режисира „Хамнет“.
„Хамнет“ - както и романът на Маги О’Фарел от 2020 г. - тръгва от дръзка идея: че след смъртта на сина си Хамнет през 1596 г. Шекспир е написал „Хамлет“ в пристъп на сурова, неизговорена скръб.
Това лесно провокира спорове сред литературните историци - между смъртта на Хамнет и появата на трагедията стоят още няколко пиеси, включително комедиите „Много шум за нищо“ и „Както ви харесва“.
Но загубата рядко се подчинява на хронология, а филмът използва тази историческа хипотеза като рамка, за да изследва връзката между личната трагедия и художествения импулс. В центъра на разказа са Агнес Хатауей (Джеси Бъкли) и Уилям Шекспир (Пол Мескал). Тя - дълбоко свързана с природата, той - обсебен от писането и от призванието си към сцената.
Дори когато „Хамнет“ докосва стария, изкушаващ мит за „изкуството като терапия“, филмът се оказва по-умен, отколкото предполага тази схема.
Истинската кулминация не е „раждането на гения“. Тя е в присъствието на другия - Агнес, която гледа. Не е важен творецът, а човекът, който поема образа като риск - още един начин да държиш сърцето си отворено, без гаранции, че няма да те разкъса отвътре.
И до днес за мен най-силният филм по тази тема остава „Краят на омагьосания кръг“ (The Broken Circle Breakdown, 2012) - драмата на Феликс ван Грунинген за двойка музиканти, които губят детето си и се разпадат под тежестта на скръбта. Гледах го в гимназията с една съученичка в Дома на киното - тогава и за двете загубата беше абстрактна идея - и въпреки това усещахме болката с кожата си.
Четиринайсет години по-късно, отново в Дома на киното, „Хамнет“ повтори това преживяване. На прожекция във вторник, в 14:30, аз и малцината зрители си тръгнахме със зачервени очи, олюлявайки се към вратата на все още тъмния салон. Тогава си дадох сметка колко странно е, че имаме сходен опит - в киното, в живота и в смъртта - но въпреки това сме осъдени да ги преживяваме сами.
