В настоящия пандемичен сюжет много хора придобиват впечатлението, че животът се очиства от несъществените детайли, които иначе го обгръщат. Социалните мрежи се изпълват с откровения за самата проста и обикновена истина, досега сякаш скрита зад декорите на света, в който се ходи на работа и се излиза в отпуск, в който се преследват най-различни цели, свързани с лични и обществени отговорности, с принудително изпълнение на задачи и компенсиращо търсене на удоволствия. 

Ограниченията на карантината връщат към основното и човек е склонен да се умили пред неговата неподправена основност, наричайки останалото празна суета.

Разбира се, тази трогателна вълна е съпроводена от паралелно течение, в което се чува негодувание, защото, ако върху споменатите основи няма културна постройка с протичащи между етажите взаимодействия, тогава всички започват да обитават безплодното дъно на една студена, безсмислена, не-човешка дистопия.

Има и трета група гласове - на тези, които не залитат в мисловно-сантиментални крайности, а се държат здраво за наличната физика, докато метафизическата стихия наоколо “кърши клонове и ги свива на венец”. Те методично се опитват да изясняват фактическата обстановка, с гръб към екзистенциалната проблематика и с поглед, фокусиран върху позитивното поле на биологията, медицината и политикономията, където твърденията почиват върху необорими доказателства. 

Подмножество на последните представляват конкретни фигури, ангажирани с конкретни дейности, от които конкретно зависи какво се предприема и какво ще става, кой губи и кой ще спечели.

Друго подмножество са призваните да наблюдават, разследват и коментират какви ги вършат тия, дето взимат решенията, и… “дали да не ги сменим с по-добри, с такива като нас, например, или направо с нас”.

Пишещият тези редове само за момент стои отстрани на картината, за да я опише (според разбиранията си) и да направи що-годе неочакван извод, а иначе и той е качен на въртележката в обсъждания лунапарк.

Изброените нагласи в ситуация на извънредно положение онагледяват малко по-ясно как въобще изглежда общественият дебат през последните години. 

Води се борба за разграничаване на истина от пост-истина, на факти от фалшиви новини. Във всички посоки текат упреци в пристрастност и склонност през емоция и персонален интерес да се валидират тези и позиции, без да се държи сметка как действително стоят нещата. Атмосферата е нагорещена и в суматохата се пропуска един важен въпрос. 

Въпросът, задаван от хилядолетия, е дали има място, от което може да се черпи обективно познание. И дали, дори да има такова място, употребата на обективното познание може да остава неутрална, при положение че самото употребяване непременно предполага определена от някого посока. 

Не се ли превръща истината в пост-истина веднага, щом бъде изречена от мен или от теб, не се ли превръща фактът във фалшива новина в мига, в който бъде използван като нечий собствен аргумент?

Ако твърдим, че търсим обективност, не трябва ли да се върнем към мълчаливото въздържание на древните скептици или да се примирим с негативното удовлетворение на деконструкцията?

Пишещият тези редове не иска да повежда дилетантско хоро, под звуците на псевдофилософско бръщолевене, макар че може и така да се получи. Строго дисциплинарните обсъждания на възможността за познание се провеждат отдавна от сериозни умове и настоящият кратък текст не си и помисля да се бута между шамарите. Неговата цел е съвсем скромна и лимитирана до опростено подпомагане на ориентирането в мъглата по нашия край. 

У нас значителна част от тези, които с известно основание се смятат за по-образовани (а от там и по-морални), се измъчва от факта, че не играe съществена роля в управлението, макар истината да е на нейна страна. 

Коя истина?

Ами, тази, до която единствено по-образованите могат да достигнат, а тя е по-истинска от пост-истината на непросветените. 

Драмата е дълбока, защото на всичкото отгоре по-образованите твърдят, че, ако те държат кормилото, за всички ще е по-добре - ще се живее по-справедливо, по-богато, по-щастливо, а в криза като сегашната ще се взимат най-правилните мерки. Как е възможно тогава техните съмишленици, заедно с непросветеното мнозинство, да не им поверяват ръководната роля, възставайки масово срещу пленената от ниско квалифицирани кадри държава, чийто майсторлък се разгръща само в задкулисните игри!?

Припомнянето на сложния път към обективното познание е посветено на тази мъка. Би трябвало по-образованите да се досещат, че преимуществото, което им се струва, че притежават, е фалшива новина, че истината, която е на тяхна страна, е също пост-истина. Защото не съществува критерий за проверка на действително предимство или правдивост извън собствената им виталност и сводимост към жизнения поток. 

С други думи - истинското преимущество е това, което се реализира. И утешенията за изпреварилите времето пророчества и “ако ме бяха послушали мене” не са уместни, когато се говори за настоящите проблеми. 

Високата култура се превръща в залъгалка за домашна употреба, ако не стане съществена част от случващото се между хората. А за да се осъществи тази задача, е необходимо да се мине през отказ от самодоволно съзерцание на личната ни ценност. Няма как мазохистичните интелектуални удоволствия на възвишени жертви да произведат енергията за промяна, към която по-образованите се стремят.

Ако те изоставят уж привилегированата си коментарна позиция и влязат в пряк теренен контакт с техните опоненти, ще се види действително какво и защо. Ще се установи има ли основание заявената амбиция или не. 

Който не иска да си цапа ръцете, не би трябвало да надига упрекващ глас. 

Такъв може тихо да си работи и да облагородява този свят (т.е. да го прави поносим за себе си) без революционни призиви. Но ние визираме случаите на манифестирани претенции. Ако те останат само в декоративната си версия, колкото и фактически аргументи да ги подкрепят, тяхната заслужена съдба ще бъде тази на бутафорията, от която уж се гнусят.

Примерът на много светли умове сочи, че полезно качество е това да допускаш правотата на противника си, да се поставяш на негово място и да възприемаш мотивите на неговата защита. Не да съдиш, а да разсъждаваш с ясното съзнание, че най-вероятно и ти преследваш егоистични цели, дори когато вееш байряка на общото благо. Като го съзнаваш, по-добре можеш разбереш как се постига това, към което се стремиш, и доколко то ще бъде смислено и за някой друг.

Един може би възможен вариант да докоснеш истината, щом толкова ти се иска, е поне от време на време да тръгваш срещу убежденията, които директно обслужват житейското русло, в което успешно си се установил. Защото, когато ученият брани науката, вярващият - вярата, артистът - изкуството, партиецът – партията или търговецът - търговията, в това няма изненада, а изненадата е прозрение.

В този ред на мисли, с изненадващо допускане, можем да кажем, че дори да сме най-големите разбирачи, пред лицето на пандемията значение имат действията на тези, които са получили правомощията да решават. Тяхната институционализирана длъжност трябва да бъде уважавана. 

Критиката е добре дошла само при условие, че предлага осъществимо съдействие, а не почива върху експертиза, чиято стойност възлиза на парите, похарчени за рамката, хартията и пирона, посредством които дипломата виси, окачена на стената. Без приложимост този документ е фалшификат. Последното звучи прекалено и, да, прекалено е, защото не всичко се случва веднага и т.н., но сега не говорим за Коперник, Бруно и техните следовници, а за кандидатите, които искат да получат властта тия дни. 

Между другото, според един испански философ (няма да споменаваме името му, защото Испания е в забранения от карантината списък), големите научни открития са получавали животоопределящ статут не когато догматичната управа е благоволявала, а когато масовите нагласи са били готови да ги приемат като техен хармоничен съпровод. 

На хората, концентрирани върху греховната си природа и шанса да спасят душите си във вечността, не им е било до кое около какво се върти, по-късно са решили да отместят погледа от себе си към това наоколо.

Но, като стана дума за душите и вечността, а те все още съперничат по значимост на актуалните политикономически разправии и грижата за тленното, нека завършим с обещания по-горе “що-годе неочакван извод”. Той като че ли засяга повече тези, които разсъждават по-абстрактно върху сполетялото света нещастие, но би свършил работа и на специалистите.

Всяко зло - за добро, казва народът, който в момента е призован да се обедини в здравословното си разединение.

Ако продължим в духа на обнадеждаващия парадокс, нищо чудно за малко да се съгласим, че невидимият висш смисъл е - смелият да се уплаши, страхливият да не изпадне в паника, забързаният да поспре, мързеливият да срещне неволята, богатият да се охарчи, бедният да спести, живелите дълго да си спомнят краткия живот на героите, героите да се смирят пред ценността на живота, нехайните да внимават, педантите да се успокоят, защото има и по-важни неща, малките да се погрижат за големите, големите да зависят от малките, атеистът да запали свещ, свещеникът да благослови сапуна, свободният да се подчини, консерваторът да изпита клаустрофобия… 

Иначе, язък за извънредното положение, ако не се случи нищо извънредно.