Гей пропагандата и тревогите на една българска майка

В една по-добра България, каквато не сбъднахме в годините на все по-спорно състоялия се преход към демокрация, вместо „забрана на пропагандата на нетрадиционна сексуална ориентация“, вчера Народното събрание щеше да приеме въвеждането на задължителен предмет „медийна грамотност“ в училище. Защото в днешния свят той по същество е задължителен, така или иначе.

Уви, когато именно заради компрометираната образователна система хората повсеместно не владеят дори четене с разбиране, няма как да предпазим училището и обществото от надвисналата над главите ни опасност от тоталитарно бъдеще.

Напротив. Толкова сме затънали в инертното си съществуване по пътя към пропастта, че приехме, ние като общество приехме, един нацистки закон, прокаран от хора, очевидно без всякаква връзка със здравия разум, да репресира тепърва децата в училище. Които са достатъчно неразбрани и изтормозени и сега там. Защото са различни.

Имам лоша новина. Всяко дете е различно. Не е просто това на джендър съседката ви. Всички деца са различни. И те са хора.

Често чуваме мъдри цитати от световни мислители, изстреляни от парламентарната трибуна като признак на богата обща култура, а вероятно и като намигване към челите повече книги, ако такива са останали в Народното събрание.

В този ред на мисли Аристотел е казал, че „Да образоваш ума, без да образоваш сърцето, не е никакво образование“. За жалост именно приемането на този закон повече от всякога сякаш бележи тоталния, необратим, изглежда, срив в българското образование.

Срив, заради който се стига до това изобщо да се допуснат подобни нива на агресивен популизъм в управлението на държавата. Срив, съпътстван от дълбоката функционална неграмотност сред населението, вследствие на която пропагандната война процъфтява на бойното поле на българската душевност в един не по-малко обезпокоителен международен контекст.

Дългогодишен срив, довел до болезненото отсъствие на критично мислене в обществото – способност, която иначе би могла до голяма степен да бъде превенция срещу лъжата, която все по-усилено превзема всички обществени структури, начело с медиите и образованието.

Попаднах на статус от учител-гей в социалната мрежа, който пита дали сега, ако разказва на децата в час за себе си и семейството си, ще бъде преследван от закона. Резонен въпрос. Отдолу будни граждани го питат защо занимава децата с личния си живот.

Той отговаря, че носи халка на пръста си и учениците го питат за съпругата му, а той им отвръща, че има съпруг. Явно се е венчал извън България. Та човекът, който има прекрасна връзка с учениците си, пита дали вече трябва да крие личната си история или да лъже, или да мълчи, като го попитат нещо за семейството му.

А може би трябва да свали халката? А може би трябва да напусне училище, защото е гей?

Може ли да си гей учител в училище вече? Костадин Костадинов позволява ли? А Тошко Йорданов?

А зле прикритите гей мъже с по двама сина, които рипнаха на „извращенията“ в откриването на Олимпиадата първи, дават ли децата им да учат математика при някой, който спокойно и уверено си ляга с друг мъж в свободното си време?

А може би трябва да напусне страната? А може би след него и други трябва да напуснем страната? Кога? Някой ще ни каже ли кога по-точно да се готвим това да се случи? Тошко, Костя, да не затворите границите скоро?

Преди комунистическия преврат в България много хора не са вярвали, че нещо подобно е възможно, въпреки предупрежденията. В шедьовъра на Теодора Димова „Поразените“ се разказва за това как ходът на времето се обръща изведнъж. Прочетете тази книга, преди да я забранят.

Излишно е да се обяснява пределно ясното – че гей се раждаш, не се възпитаваш, че проблемите в образователната ни система са съвсем други и различни от несъществуващата пропаганда на сексуална ориентация в училище, каквато по дефиниция е невъзможна, защото сексуалната ориентация не е въпрос на (дез)информиран избор.

Да обясниш на учениците, че съществуват хора с различна сексуална ориентация, е просто предоставяне на факти от живота такъв, какъвто е. Деца се самоубиват заради отхвърляне в училище и в средата си, каквото този закон поощрява. Историята сякаш се повтаря и всеки тоталитарен режим започва с пропаганда, сееща страх, омраза и разделение. С лъжа.

Това са очевидни истини за всеки, запазил капка здрав разум. Мненията обаче в днешния ден са по-ценни. Никой не го интересува кое е вярно и кое не е. Лошо.

Нека кажа нещо от позицията на една българска майка, защото, може би това ще е изненада за някого, както има бездетни бранители на традиционното българско семейство, така има и български майки за европейските демократични ценности. Светът е шарен.

Мечтая детето ми да е на първо място свободна личност в свободно общество. Да мисли критично, да има полет на въображението, да има богат вътрешен свят, да е любопитно към външния, да е отворено към хората и живота. Да различава добро от зло и истина от лъжа. Да не се страхува, а когато се – да се изправя срещу страха си. Да носи щедрост, милост и обич в сърцето си, да проявява нежност и внимание към по-слабите.

Да е честен човек. На първо място пред себе си. Освен баща си и дядо си, да уважава и жените изобщо. Да уважава децата. Да притежава увереност, спокойствие, търпение и кураж. Да мечтае, да работи с отдаденост и желание. Да се радва на живота. Да се смее. Да обича с цялото си сърце.

И понеже съм родолюбец, ми се ще всичко изброено да може да му се случва и в България. Но понеже съм реалист, все по-малко вярвам, че последното е възможно. Все още не съм спряла да вярвам.

Ако Бай Ганьо беше герой, който няма нищо общо с българина, надали щеше да се изучава в училище вече толкова много години.

Помня как учителката по литература ни обясняваше, в духа на класическото „какво е искал да каже авторът“, че Алеко всъщност обича Бай Ганьо. Той му е близък и му съчувства. И го осмива, защото страда за него. Като родолюбец. Като патриот.

Така, както Ботев нарича в поезията си българите „скотско племе“ и „идиоти“ – с горчивина, с разочарование, с неугаснала все още надежда за промяна. Но и с усмивка. С разбиране. Не с чувство за арогантно превъзходство. В никакъв случай. С критика към недъзите в характера и в морала, а не към личността, която ги изразява.

За сметка на това съвременният български градски интелектуалец демократ напоследък все по-активно зове „Стига сте наричали хората Ганя“, без нито веднъж да е пил от ракията на съседа си пред входа, докато същият му разказва как Русия не обстрелва жилищни и обществени сгради в Украйна, но пък за сметка на това съществуват кемтрейлс и глобален план за унищожение на България.

Неговият призив да не „обиждаме“ народа с препратки към класическата литература е в съзвучие с гласовете на знаменосците на прокремълската пропаганда у нас. Същите, които му се присмиват, че е „умнокрасив“, докато особено много държат, по стар социалистически модел, на това, че да си умен не е особена ценност. Че да си учил в световно признати и престижни университет е някаква изгъзица. Че да си прост е по-достойно.

„Стига с това пренебрежително Ганя“. Добре. Дайте да махнем направо „Бай Ганьо“ от програмата, предлагам. Да се направим, че нямаме нищо общо с този герой на Алеко и с неговите недостатъци, като едновременно с това се присмиваме на начетените, образованите и знаещите, както традиционно правим поне от 1944 година насам.

Хайде, добре. Чудо голямо. Така или иначе, след това гласуване в парламента, коя книга от българското литературно наследство е включена в учебната програма и коя не е, е маловажно.