Между добротата и славата с „Баншите от Инишерин“

На 80-тото издание на "Златните глобуси" „Баншите от Инишерин“ спечели наградата за най-добър игрален филм (категория комедия). Критиците го бяха обявили за такъв (без частта с комедията) и преди това.

Цената на мъжкото приятелство е темата, която Мартин Макдона изследва. Режисьорът и сценарист оставя в центъра на историята актьорския тандем Колин Фарел и Брендън Глийсън. Двамата майсторски си партнират още в режисьорския му дебют от 2008 г. - „В Брюж“.

Този път действието се развива в измисления остров Инишерин, а годината е 1923 - по време на Гражданската война в Ирландия.

Приятелството между Колм (Глийсън) и Падрик (Фарел) е прекъснато от решението на първия да не губи време в безсмислени разговори за магарешки фъшкии, а да допринесе с нещо на обществото. Желанието му е да остави следа за поколенията с музиката, която пише.

Подобна идея се приема като дързък жест не само от страна на изоставения Падрик, но и от сплотеното общество на местните в кръчмата. До този момент всеки ден в 14.00 часа двамата приятели заемат местата си с бира в ръка. Шегата на сестрата на Падраик „Може би вече не те харесва“ е жестокото пророчество, което скоро героят се налага да осъзнае.

Така една връзка, градена с години, се пропуква лесно под тежестта на примамливата идея, че можеш да бъдеш запомнен с творчеството си, подобно на Моцарт.

„Кой помни добрите хора“, пита Колм и хваща цигулката. Тук режисьорът прави паралел с приятелството между човек и животно, което не подлежи на подобно съмнение. Животните просто нямат грижа за бъдещето си. Единствено човекът е в постоянно лутане между вчера, днес и утре.

В разходките си из планината и до кръчмата, Колм е покорно следван от кучето си. Падрик, от своя страна, има силна връзка с магаре, което често пуска в стаята си и чийто очи сякаш единствени виждат дълбочината на болката му.

Макдона насочва веднъж симпатиите към Колм, който се опитва да се освободи от оковите на посредствеността и да намери по-дълбок смисъл в съществуването си. Нараненият поглед на Падрик също не ни оставя равнодушни към неговото страдание и усилие да оправи нещата с най-близкия си приятел.

Режисьорът внимателно подхожда към чувствата на двамата герои. Те преминават през различни етапи в опитите си да се напаснат към новото, отпивайки на различни маси бирата си, която поне за единия се оказва с горчив вкус.

Диалозите във филма се стрелкат като във филм на Тарантино: бързи, буквални и целещи в слабото място опонента: "Ако съм ти говорил пиянски глупости - но не мисля, кажи ми, ще ти се извиня" – пита Падрик в опит да намери отново приятеля си.

"Нищо не си ми казал", отговаря Колм, но вместо успокоение го довършва с "Просто не те харесвам повече". "Но вчера ме харесваше", продължава с опитите Падрик, за да чуе суровата истина: "Така ли било?" .

И ако в началото безизходицата изглежда като невинна ситуационна комедия, то постепенно се превръща в мрачна кървава драма. За да се откъсне от неспиращия да го преследва Падрик, Колм му обещава да реже по един пръст от ръката си при всеки негов опит да продължи общуването.

На фона на препирните се чуват топовни гърмежи - счупеното, до вчера съвършено, приятелство между главните персонажи е метафора на гражданската война в Ирландия. Война, която предизвиква смърт и насилие между най-близки и на пръв поглед неразделни души.

Жителите на Инишерин са далеч от войната, но не могат да се измъкнат от борбите между двамата главни герои. Глийсън и Фарел са изключителни, защитавайки позициите на персонажите си, които сякаш са потънали в пиесата на Бекет и чакат Годо като предначертан изход за случващото се.

Мартин Макдона с лекота превръща спокойствието в състояние на безизходица, която носи тъга и трагичност. А ситуациите стигат крайни амплитуди. Подхвърлени са като монета, чийто страни са еталон на трагикомичните крайности, редуващи се в кармичен кръг от норми и житейски обстоятелства.

Подобен подход режисьорът и сценарист използва и в предходните си проекти като „В Брюж“ (отново с Глийсън и Фарел), където двамата приятели – наемни убийци, се озовават в положение, в което на единия е наредено да застреля другия.

Така е и в „Три билборда извън града“, където героинята на Франсис Макдорманд - отчаяна от бездействието на полицията, се залавя сама да търси убиеца на дъщеря си. Филмът носи на Макдона "Златен глобус" за най-добър сценарий, както и БАФТА за най-добър британски филм и оригинален сценарий, а тази година „Баншите от Инишерин“ взе „Златен глобус“ за най-добър филм в категорията комедия и мюзикъл, за най-добър сценарий, а също и остава сред фаворитите за „Оскар“. Не бе подминато и изключителното изпълнение на Колин Фарел ( „Златен глобус“ за главна мъжка роля в комедия), който въпреки трогателния поглед изпод дебелите вежди, не остави персонажа си единствено в страдалческа позиция. Kраят на приятелството донесе и пропуквания в неговата доброта.

Всъщност най-предан се оказва недораслият Доминик (майсторско изпълнение на Бари Когън). Тормозен от баща си, който е полицай, героят не успява да заеме мястото на Колм в изчерпаното приятелство, нито да намери любовта в лицето на сестрата на Падрик (Кери Кондън). Героинята също е с ключова роля. Оказва се единствената напредничава душа, която осъзнава застиналата монотонност на Инишерин и бяга от нея. Интересна е и досадната стара дама, приела образа на банши – фея от ирландския фолклор, предсказваща смъртта.

Но в края на кращата „Баншите от Инишерин“ е филм за мъжката душа и нейните терзания. Войната е време за мъже.

Съчетанието на пасторалните кадри на Бен Дейвис и композитора Картър Бъруел носят особено вълнение. Най-вече заради първия кадър на филма, в който на фона на планински хълмове под звуците на „Полегнала е Тодора“ в изпълнение на Мистерия на българските гласове, върви героят на Колин Фарел, неподозиращ още, че със спокойствието, което уж носи живописната природа, е свършено.